biggeorge Party Zone

неделя, 5 януари 2014 г.

Последен шанс

Последен шанс

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Когато се събуди огънят беше изгаснал, а пещерата беше студена.
Усещаше влагата с костите си и това изобщо не му харесваше.
Надигна се от кожите с мъка и си проправи път през снега, за да се изпикае на спокойствие.
След това се върна, но и постелята му вече беше студена.
Опита се да запали огън, но не успя.
Как можа да изгуби най-ценното си - въглените.
Сега беше студено и щеше да си остане така с месеци, а следващата гръмотевична буря щеше да се появи кой знае кога.
Да се сдобие с огън беше толкова трудно, а го беше загубил с такава лекота.
Изтласка всички мисли от главата си и се облече набързо.
Трябваше да наловува, за да има сили.
Дори и сурово месото беше вкусно.
Взе копието и кремъчния нож и се запъти към гората.
Ако имаше късмет щеше да хване някой заек и да го одере.
Кожата щеше да изсуши, а месото да изяде.
Докато вървеше по снега не забеляза следи, но въпреки това беше нащрек, защото преди две нощи чу вълчи вой.
Когато навлезе между дърветата усети, че нещо не е наред по тишина, която цареше.
Толкова беше тихо, че чуваше биенето на сърцето си.
Самотният лов го плашеше, но нямаше друг избор - родителите му умряха твърде млади.
Избута мислите си в едно кътче на съзнанието си и се присламчи до една пряспа.
Какво ставаше в тази гора?
Сякаш животните бяха избягали панически.
Пещерата му беше зад съседния хълм и ако нещо вилнееше тук той щеше да го чуе.
Всъщност не опази собствения си огън, надали щеше да усети какво става в гората.
Промъкна се нагоре по височината и на поляната видя труп на елен.
Това беше късмет, за който той дори не смееше да си помисли.
Но къде бяха вълците, гарваните и другите мършояди като него?!
Реши да почака малко, но глада го застърга отвътре.
Клоните не помръдваха, само снега се сипеше тихо.
След малко не се стърпя и пак погледна към трупа.
Колко месо имаше по него!?!
И всичкото щеше да отиде на вятъра.
Легна по корем и бавно започна да лази като червей, като малко по малко започна да се доближава до мъртвия елен.
Тишината стана оглушителна.
На една ръка от муцуната на животното замръзна на място.
Най-накрая усети какво не беше наред.
Кой оставя такъв улов без надзор насред гъстата гора?
Никой!
Това беше капан!
Тъкмо го помисли и усети как нещо го опари по крака.
Посегна с дясната ръка и напипа стърчащата от хълбока му стрела.
В гората имаше и други ловци, а той беше техният дивеч.
Обърна се и се опита да изпълзи наобратно, но крака не го слушаше.
Метър след метър се влачеше по пътя обратно към пещерата.
Зад него кървавата диря беше ясна следа накъде точно се е отправил, но нямаше как да я скрие.
Когато се довлече обрано в пещерата беше станало нощ.
Съблече се и се опита да извади стрелата от крака си, но започна да кърви още по-силно и се отказа.
Защо го оставиха жив?
Защо не го убиха, когато имаха тази възможност?
Болката в крака му го подлудяваше.
Този път нямаше да се измъкне и го осъзнаваше напълно.
Докато родителите му бяха с него се справяше някак, но откакто остана сам живота му беше в непрекъсната опасност.
Успя да се спаси от дивите животни и от студа, но съседното племе, от което се бояха и родителите му, беше твърде многобройно.
Един път отиде до лагера им и тайно ги наблюдава с часове.
Там имаше мъже, жени и деца и бяха някак различни от него.
Лицата им бяха плоски, а децата бяха по десетина в колиба.
А неговото лице беше ръбато и цялото покрито с къси косми.
Освен това в неговото семейство той беше единствено дете.
Майка му така и не успя да роди повторно.
Най-странното при онези беше, че вечерта всички се събраха около огъня и започнаха да викат и да скачат около огъня с диви движения.
Единият мъж блъскаше с ръце по една опъната кожа и се получаваше някакъв странен ритъм, от който го заболя главата.
Най-странно беше, когато една от жените започна да вие.
То не беше точно вой, но той не се сещаше как да го опише по друг начин.
Накрая всички заедно започнах да вият.
Той слуша известно време, след това пропълзя назад и се върна в пещерата малко натъжен.
Ако и той имаше племе живота му щеше да е различен.
Нямаше да изгуби огъня си и нямаше да му изстиват кожите - женската му щеше да ги топли.
Щеше да има деца - поне едно.
Болката в крака му го върна в настоящето.
Как щеше да се спаси?
Изведнъж осъзна, че нямаше да успее.
Това беше краят.
Край входа на пещерата се мярнаха някакви сенки.
Сигурно идваха за него.
Само че той нямаше да ги дочака.
Беше изгубил твърде много кръв и вече не си усещаше ръцете и краката.
Започна да му притъмнява и точно преди да загуби съзнание видя насочените към него върхове на стрели и копия.
През съзнанието му мина една мисъл - ако не беше сам това нямаше да се случи ...

***

Сутринта беше дъждовна както винаги.
Сякаш небето се беше разтворило и се опитваше да излее всичката си мъка под формата на дъжд.
А я чакаха толкова много неща за вършене.
Да нахрани животните, да нацепи дърва, да замеси хляб, да го изпече - работата й нямаше край.
Зае се с най-неотложното - кокошките и прасето.
Ако не им дадеше храна наддаваха вой, който вече не можеше да търпи.
Още няколко месеца и щеше да заколи прасето, но сама трудно щеше да се справи.
Никой от селото нямаше да й помогне, затова беше намислила да го закара до другото село и там да го продаде.
С парите щеше да си купи едно магаренце, което щеше да й свърши чудна работа.
Нацепи малко дърва, внесе ги в къщата и остави брадвичката зад вратата.
Докато месеше тестото чу как портичката изтрака.
Къщата й беше на края на селото и по-скоро живееше в гората, отколкото при хората.
Кой ли беше дошъл?
Отиде до вратата на къщата и погледна навън, но на двора нямаше никой!
Сигурно й се беше причуло.
Върна се до масата и продължи да меси тестото.
Да отиде до селото беше проблем, с който не знаеше как да се справи.
Разстоянието беше кратко, но хората там не я искаха.
Децата я мереха с камъни и й викаха "вещица" и "Баба Яга".
Въпреки че имаха нужда от нейните умения, когато жените им започваха да раждат или бяха болни, те не искаха да я виждат около себе си в делничните дни.
Сложи тестото в печката и пъхна две цепеници.
Сега оставаше само да си сготви и беше готова да отиде при хората.
Наведе се да загребе малко жито от скрина и две мъжки ръце я сграбчиха отзад.
Тя изпищя, но нямаше кой да я чуе.
Мъжът я събори на пода и тя видя лицето му.
Познаваше го!
Миналата година му се роди момченце и при раждането умря жена му.
Детето оживя, но се наложи едни съседи да го гледат, защото мъжа се пропи след като остана сам.
Нападателят се нахвърли върху нея и започна да къса дрехите й.
Въпреки че тя риташе и хапеше като дива котка той не обърна особено внимание.
Просто я цапардоса с юмрук по брадичката и на нея й се зави свят.
Нямаше сили за повече съпротива.
Видя как той събува потурите си и осъзна какво смята да направи.
Когато проникна в нея болката беше толкова силна, че ако имаше сили и глас щеше да изпищи.
Мъжът не забеляза нищо, а просто продължи да пръхти върху нея.
След цяла вечност мъчението приключи и той се облекчи в нея.
След това се обу и се измъкна тихомълком без дори да се обърне.
Тя полежа малко и също се надигна, но единственото, което успя да направи беше да се добере до леглото и да легне там.
Дрехите й бяха покрити със засъхнала кръв, но тя не обърна особено внимание.
Лицето й беше подуто, а устната й беше разбита.
Болката между краката й я разкъсваше отвътре.
Дори не смееше да се докосне, защото изпитваше погнуса от самата себе си.
Зави се и се опита да се свие на кълбо.
Кога се беше унесла тя не усети, но я събуди миризма на пушек.
Когато отвори очи видя, че цялата къща гори, а отвън се чуваха дивашки крясъци.
Това, което успя да различи от виковете бяха думите "вещица" и "убийца".
Опита се да стане и да стигне до вратата, но не успя да помръдне нито краката, нито ръцете си.
Явно ударът в челюстта я беше парализирал.
А нямаше кой да й помогне да излезе от горящата къща.
Но дори и да можеше сама да стане тълпата отвън искаше тя да умре и нямаше да я пусне да избяга от огнения ад.
Изведнъж разбра, че след малко ще умре.
Може би ако имаше мъж до себе си като всички останали жени това нямаше да се случи.
Не, че не искаше да има семейство, но не искаше да бъде слугиня на мъж, който не може сам да си завърже гащите.
Баща й и майка й не бяха просто семейство, те бяха и приятели и си помагаха за всичко в къщата и по двора.
Всяка работа, която се зададеше я вършеха двамата.
Дори, когато беше малка баща й се грижеше за нея, докато майка й помагаше на жените от селото да родят.
Затова, когато порасна реши да си намери достоен мъж, но всички бягаха от нея като попарени.
Никой не искаше дъщерята на знахарката.
Поне докато родителите й бяха живи къщата им беше вечно пълна с хора.
А когато починаха остана съвсем сама.
Разбира се, пак идваха при нея, но скришом и тайно, обикновено сутрин или късно вечер, за да не ги види някой.
И така без да е напълнила и трийсет лета вече беше обявена за стара мома и никой мъж не я искаше.
А така си мечтаеше за дете, което да гушка и целува, за което да се грижи ден и нощ.
Но тази мечта щеше да умре заедно с нея в горящата къща.
Димът все повече я задушаваше и точно преди тъмнината да я погълне през съзнанието й мина една мисъл - ако не беше сама това нямаше да се случи ...

***

Надзирателите го влачиха по целия път от стаята за мъчения до килията.
Като го внесоха вътре го хвърлиха като чувал с картофи на пода и го оставиха да си кърви на спокойствие.
Заключиха вратата и се отдалечиха, а той бавно се надигна и се провлачи до парцалите в ъгъла.
Сви се на кълбо и се опита да запази и малкото топлина, която му беше останала.
Болките в тялото и мислите в главата му не го оставяха намира.
Най-накрая го тикнаха в затвора.
Как се остави да го хванат?
Глупаво, много глупаво!
Не, наивно беше да си мисли, че може да се бори срещу Народната власт.
Та той беше обикновен човек, какво можеше да промени и то по този нелеп начин.
Първо реши да напише "Долу БКП" на стената на кметството, където се помещаваше Народният съд, а в подземията измъчваха хората говорещи срещу комунистите.
Точно там се намираше и той в момента.
Е, не го хванаха, може би защото никой не очакваше, че нещо подобно може да се случи.
Кой би посмял да се опълчи на комунистите?
Трябва да е луд!
И той явно беше, защото след това повреди военните камиони, с които отвеждаха хората в лагера нагоре в планината.
Пак не го хванаха и това го направи по-смел.
Отиде до жп линията и повреди стрелката, така че влаковият конвой, който минаваше веднъж седмично да дерайлира.
След това се прибра в дома си и зачака да види какво ще стане.
На другият ден селото беше пълно с милиция.
Пиле не можеше да прехвръкне, какво остава саботьора да се измъкне.
Претърсиха всички къщи, но не намериха открадната част.
Добре, че се сети да я спусне с въже в кладенеца.
А влака не само, че беше излязъл от релсите, но и се беше запалил и мунициите качени на него бяха избухнали.
Той обаче не беше чул нищо, защото умората го беше надвила.
Докато милиционерите претърсваха неговата къща един сержант го гледаше с подозрение, но си тръгнаха без да го попитат нищо.
В денят след като милицията напусна селото той реши да удари отново.
Взе една туба с бензин от стопанския двор и подпали нивите, който бяха на ТКЗС-то.
На сутринта селото беше окупирано от военни части.
Докараха и кучета, които да проследят миризмата на бензина, но не го намериха.
А пожарът горя още седмица преди да успят да го угасят.
Реши да прокламира своята дейност и написа "Младежки манифест":
"Днес младежите на България искаме свобода от комунистическия гнет.
Днес ние заявяваме - тук сме и няма да се предадем на сганта управляваща българския народ с кръв и терор.
Днес започваме борба срещу всички подкрепящи Народната власт.
Днес ще спрем незаконния Народен съд.
Днес е денят, в който ще се изправим срещу новият си поробител - Съветския съюз.
Братя и сестри, нека днес всеки вземе своето оръжие и да се съберем за битка.
Врагът е тук и трябва да го прогоним!
Ще победим!
Ура!"
Написа го на десетина листа откъснати от ученическата му тетрадка, която вече не му трябваше.
След това през нощта закачи листите на видни места, така че всеки да може да ги прочете на сутринта.
По обяд дойдоха и го прибраха.
Някой го беше видял.
Биха го много.
Счупиха му няколко пръста, за да издаде съучастниците си.
Само че той нямаше кого да издаде, защото беше сам, но не му повярваха.
Затова и го хвърлиха тук - да му дадат време да си помисли преди да го отведат на разстрел.
Народният съд вече се беше произнесъл - смърт за всеки враг на Партията и Народната власт.
Утре сутринта щеше да умре.
Може би това нямаше да се случи, ако родителите му бяха живи.
Всъщност всичко започна тъкмо заради тях.
Когато партизаните слязоха от Балкана, където се бяха крили като мишки цели шест години първите, които убиха бяха майка му и баща му.
Той беше на училище, а те бяха на нивата да съберат сламата и да оберат дюлята.
Беше в час по математика, когато чу изстрели в края на селото.
Когато се върна в къщи след часовете намери труповете им захвърлени в двора.
Казаха му, че отказали да дадат дюли на партизаните и те ги разстреляли.
Съседите му помогнаха да ги погребе.
От тогава все обмисляше как да отмъсти на комунистите.
Вратата изщрака и прекъсна мислите му.
Влязоха двамата надзиратели и негови мъчители и започнаха да го ритат.
Когато се умориха го вдигнаха и го завлачиха към площада.
Там се беше събрало цялото село - баби, дядовци, жени, мъже, момичета, момчета, деца, кърмачета, дори и котките, и кучетата бяха там.
Изправиха го до стената и прочетоха самопризнанията за деянията му и присъдата, която го очакваше.
Не му сложиха превръзка на очите.
Врагът на Партията и Народната власт не заслужаваше милост.
Нямаше право и на последно желание.
Срещу него застанаха петима войници с пушки и се прицелиха.
В тишината, която настъпи се чуха пет металически изщраквания.
Невероятно, но факт - и петте пушки бяха засекли.
Това обаче не отмени екзекуцията.
Времето, което им беше нужно да подменят оръжията той използва, за да си помисли какъв можеше да е живота му в един друг свят.
Можеше да има има семейство, деца, дом.
Вместо това чу заповедта на сержанта.
След секунда се чуха пет изстрела и той рухна на земята целия в кръв.
Преди тъмнината да го погълне през съзнанието му премина една последна мисъл - ако не беше сам това нямаше да се случи ...

***

Събуди се в абсолютно бяла стая.
Нямаше го подземието, нямаше я болката, нямаше ги войниците с пушките.
Беше облечен с бяла риза до коленете.
"- А, събуди ли се? Време беше! Сега ще извикам началника!" - каза едно красиво момиче до него и изчезна някъде.
"Умрял ли съм? Това рая ли е? Какво се случи с мен?" - помисли си той.
До него се появи мъж с бяла роба и го погледна строго:
"- Ще ти отговоря на въпросите за последен път: Да, мъртъв си. Намираш се в Чистилището. Господ реши какво ще се случи с теб от тук нататък! Ти явно не успяваш да научиш нищо за времето, което прекарваш на Земята. Не разбираме как е възможно непрекъснато да умираш и то преди да ти си осъществил предназначението си? Нарочно ли го правиш и как успяваш да нарушиш плановете Господни? Всеки път Той ти дава още един шанс да поправиш грешките си и ти го пропиляваш по най-глупашкия начин. Не можем да проумеем как накрая винаги оставаш сам срещу всички и няма никой на твоя страна. Прероди се като мъж - умря. Прероди се като жена, защото уж това е по-лесно размножаващия се пол, но ти не успя дори да забременееш и пак умря. След толкова много прераждания нямаш право на повече възможности, за да поправяш грешките си. Това ти е последният шанс! Разбра ли ме? Запомни добре: Последен шанс!".
И преди да успее да каже каквото и да е, мъжа в бялата роба го докосна с ръка и тъмнината отново го обгърна.

***

Бебето се роди малко преди полунощ.
Докато го миеха и повиваха то беше напълно спокойно.
Не плачеше, не издаваше и звук.
Само две думи кънтяха в ума му и въпреки че не ги разбираше бебето се опитваше да ги запомни: последен шанс.
Усещаше, че са важни и не трябва никога да ги забравя.
Този път щеше да успее и повече нямаше да е сам.

05.01.2014 г.

Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели!

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Тук е мястото, където можете да напишете вашия коментар! Благодаря ви!