Много хора умират и в последвалите епидемии.
Загиват и част от нападателите, а голям брой от тях емигрират, за да избегнат наказание.
Също така, в хода на преследванията емигрират и голям брой тутси.
Събитията около геноцида в Руанда са знакови и с начина по който реагира останалият свят на тях.
Въпреки
сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването
от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на
насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от
Стария свят отказват да се намесят.
Геноцидът спира едва когато
контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски
патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и
завзема властта.
Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици
хиляди хуту "геноцидери" и техни съучастници бягат в Източен Заир (сега
Демократична република Конго).
Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона.
Първопричините
както на Първата, така и Втората конгоанска война могат да се намерят в
геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската
гражданска война.
Корените на конфликта между тутси и хуту могат да бъдат открити в доколониална история на Руанда.
За
цялото съществуване на Кралство Руанда тутси винаги са били
управляващата класа (господари), а хуту - подчинената класа в обществото
(крепостни селяни).
Това прави хуту и тутси обществено-икономически, а не етнически групи.
Историята на държавата е тази, която накрая прави от хуту и тутси двуполюсни политически идентичности.
Колониалната история на страната обаче превръща тутси и хуту във враждуващи групи.
Отстъпване
на властта на Германия през 1890 г. става доброволно, предполагайки
оставане на власт на кралската фамилия, като васална на Германската
империя.
От практическа гледна точка германците имат много малко
влияние в Руанда и Бурунди, освен да държат управляващите тутси на
власт.
Тяхното внимание се съсредоточава много повече върху Танганайка и Югозападна Африка, днешните Танзания и Намибия.
Влиятелната
колониална политика започва след Първата световна война, когато, като
територия, намираща се под опеката на Обществото на народите, Кралство
Руанда става белгийски протекторат.
Германците, а още повече -
белгийците - отдават особено предпочитание на тутси, полагайки усилия да
внушат на населението, че те не само по положението си, но и по расата
си се отличават от другите руандийци и да ги привържат към себе си, чрез
убеждението че поне в известна степен са сродни на европеидната раса
или дори направо принадлежат към нея.
Съответно хуту са обявени за нисша раса.
След
получаването на независимост на Руанда и смяната на монархията с
република (1962 г.) връх в управлението вземат по многобройните хуту,
които отхвърлят теорията за расовите различия между хуту и тутси в тази й
част, според която хуту са нисшите, но иначе я запазват, обявявайки че в
действителност нисшата раса са тутси, а хуту са висшата.
С времето омразата между тутси и хуту нараства и ескалира.
Геноцидът
в Руанда започва на 6 април 1994 г. – с ракета е свален самолетът, на
който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него
загива и президентът на Бурунди).
Появява се слух, че поръчителите са тутси.
Това разрушава крехкото равновесие между общностите.
Военни хуту взимат властта.
Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април 1994 г..
Проправителственото
радио (РТЛМ – Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава
обстановката с призиви за убийството на тутси.
В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани.
Много тутси са убити от своите съседи.
За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете).
Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
Гражданската война приключва на 4 юли 1994 г., когато отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата.
2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.
САЩ не се намесват в конфликта.
 |
| "Мирни" въоръжени протестиращи по време на Евромайдана, януари 2014 г. |
Прочитайки историята на конфликта в Руанда можем да направим някои паралели с конфликта в Украйна.
В Украйна има рускоговорящо и украиноговорящо население.
Години наред на украиноговорящото население беше внушавано, че то е висшата раса и то трябва да управлява Украйна.
Според
пропагандата рускоговорящото население беше обявено за нисша раса,
долна прослойка, втора категория хора, които не заслужават да имат
работа, доходи и нормален начин на живот.
Насаждането на омраза между рускоговорящото и украиноговорящото население в Украйна започна още след
Оранжевата революция през 2004 г.
Тогава
протестите бяха подтикнати от доклади на няколко вътрешни и
чуждестранни изборни наблюдатели, както и от широко разпространената
публична представа, че резултатите на балотажа от 21 ноември 2004 г.
между основните кандидати Виктор Юшченко и Виктор Янукович са нагласени
от властите в полза на Виктор Янукович.
Протестите из цялата страна
са успешни, тъй като резултатите от втория тур са анулирани и Върховният
съд в Украйна постановява прегласуване.
Под строгия контрол на местни и международни наблюдатели, вторият балотаж е обявен за "честен и свободен".
Резултатите показват ясна победа за Юшченко, който получава 52 % от гласовете, докато резултатът на Янукович е 44 %.
Юшченко е обявен за победител и с встъпването му в длъжност като президент на 23 януари 2005 г. Оранжевата революция приключва успешно.
През 2010 г. след честно проведени избори за президент, Янукович поема поста на Юшченко и става президент на Украйна.
Но тази смяна не удовлетвори лидерите на украиноговорящото население, така наречената опозиция.
През ноември 2013 г. украинският президент Виктор Янукович отказа да подпише споразумението за асоцииране с Европейския съюз, тъй като то беше икономически неизгодно за Украйна.
После Янукович реши да засили отношенията между Украйна и Евразийския съюз, където Русия е основен играч.
Това провокира реакция в проукраинската опозиция, Европейския съюз и САЩ.
На 21 ноември 2013 г. в центъра на Киев започнаха протести на така наречения
Евромайдан.
Протестите продължиха до края на февруари 2014 г.
По време на тези протести крайнодесни неонацистки организации като "Десен сектор" и "Азов" взеха нещата в свои ръце.
Насилието на Евромайдана ескалира.
Седмици наред имаше сблъсъци между протестиращите и полицията.
Ситуацията
достигна до своя кървав край на 20 февруари 2014 г., когато бяха убити стотици протестиращи
и служители на службите за сигурност от снайперисти на "Десен сектор".
Президентът Янукович беше насилствено свален от власт и избяга в Русия.
"Партията на регионите" беше ликвидирана.
На
власт в Украйна дойдоха неонацистите, които незабавно решиха да се
сближат с Европейския съюз и САЩ, което ги направи "добрите момчета" в
очите на колективния Запад.
Впоследствие за убийствата на Евромайдана беше обвинена Русия.
Цялата
хронология на събитията на Евромайдана може да бъде намерена в Интернет.
След насилственото сваляне на Янукович от президентския пост населението на Крим поиска да се отдели от Украйна.
На 23 февруари 2014 г. се провеждат проруски демонстрации в кримския град Севастопол.
На
27 февруари маскирани руски войски без отличителни знаци превземат
Върховния съвет (парламента) на Крим и завладяват стратегически обекти в
Крим, което довежда до избирането на проруското правителство на Аксьонов и обявяването на независимостта на Крим.
На 18 март 2014 г., два дни сред проведения референдум,
Русия присъединява Крим.
После региони в Източна Украйна се обявиха против новите неонацистки управляващи в Киев.
С това започна гражданската война в Украйна.
На бойното поле от едната страна бяха въоръжените сили на Украйна и
бойците на "Десен сектор", "Азов" и други неонацистки украински
групировки.
 |
| Бойци на неонацистката украинска групировка "Азов". |
От другата страна бяха самовъоръжилите се жители на Донбас.
Гражданската война продължи 8 години.
На 24 февруари 2022 г. със закъснение от 8 години започна специалната военна операция на Русия в Украйна.
През
тези години от 2014 г. до 2022 г. страните от Европейския съюз, САЩ и
НАТО имаха време да обучат и въоръжат армията на Украйна и бойците на
"Десен сектор", "Азов" и други неонацистки украински групировки, за да
могат да се бият срещу Русия.
Както се вижда от събитията случили се в
Руанда и Украйна, омразата, която се насажда в едно общество към
определени групи от хора, рано или късно ескалира във въоръжен конфликт
или гражданска война, при която има десетки и стотици хиляди убити
невинни хора.
Нека да се върнем към ситуацията в България.
От много години се насажда омраза срещу цели групи от обществото.
През 2009 г. Бойко Борисов нарече българите "лош човешки материал".
Нацистите на Хитлер също са смятали евреите за лош човешки материал, затова са ги убивали в концлагери.
През 2009 г. не сме осъзнавали, че Бойко Борисов е неонацист.
Росен
Плевнелиев и Соломон Паси, Христо Иванов и Атанас Атанасов, Кирил
Петков и Асен Василев и още много други знайни и незнайни медийни
личности всекидневно насаждат омраза срещу русофилите в българското
общество.
Те се самоидентифицират като русофоби и открито симпатизират на украинските неонацисти.
И тук искам да попитам:
А
какво ще стане, ако русофобите в противоречие с Конституцията решат
насилствено да свалят от власт президента Румен Радев и вицепрезидента
Илияна Йотова?
Какво ще стане, ако русофобите решат да убият
президента и вицепрезидента и да ги заменят със свои политически
марионетки, както се случи в Украйна през февруари 2014 г.?
Колко невинни хора трябва да загинат, за да се задоволи жаждата за власт на българските русофоби?
Ако русофобите започнат да убиват русофилите, възможно ли е да започне гражданска война в България?
При една гражданска война на чия страна ще бъдат МВР, ДАНС, Прокуратурата, армията?
Кого ще защитават държавните институции - насилниците русофоби или миролюбивите русофили?
На фона на ненормалната политическа среда, в която
240 народни представители не могат да изберат един председател на Народното събрание, не е ясно какво ще се случи с българския народ и какво е бъдещето на България!
