Кинопреглед 21: Paper Towns / Хартиени градове (2015)
Гледах филмът "Хартиени градове".
Отдавна исках да го гледам, но чак днес имах тази възможност.
Много хубав филм.
Жалко, че не съм чел книгата на Джон Грийн - "Хартиени градове".
Филмът разказва за група гимназисти, които издирват своята приятелка Марго.
Марго е младо объркано момиче, което не знае коя е, не знае какво иска от живота, не знае с какво иска да се занимава, след като завърши гимназия, не знае дали иска да има семейство деца, работа, дом и т.н.
Съседското момче Куентин, което е влюбено в нея от дете я боготвори и не проумява, че тя не го обича.
Един ден Марго изчезва и Куентин започва да я търси.
Накрая я намира, за да разбере, че тя за него е много специална, защото той е влюбен в нея, но за нея той е поредната спира по дългия път на живота й.
Това, което Куентин разбира накрая е, че има много добри приятели от гимназията, с които е прекарал четирите най-хубави години от живота си.
Филмът е хубав и го препоръчвам на всеки, които обича забавно-тъжни тийнейджърски истории.
Подходящ е за малки и големи и не е много натоварващ.
Единствената опасност е, че можете да се разплачете на финала.
Този филм ми напомня за едно момиче, което познавах преди време.
Тя беше също толкова объркана колкото Марго.
Не знаеше коя е, не знаеше какво иска от живота, не познаваше себе си.
Опитваше се да открие своя път в живота, но без ясна посока не знаеше накъде е тръгнала.
Може би вината за нейното душевно и емоционално състояние беше на родителите й, които се бяха развели, когато тя е била малка.
Съответно тя беше израснала без баща и нямаше добър семеен модел за подражание.
Разбира се, както в сълзливите филми аз я обичах, защото я виждах такава каквато аз исках да я видя, а не такава каквато е в действителност.
Тя не ме обичаше и набързо ми разби сърцето.
Естествено на мен ми трябваха години, за да преодолея този етап от живота си.
Може би защото съм глупав по рождение.
Не съжалявам, че я обичах, както Куентин не съжаляваше за любовта си към Марго.
Жалко е обаче, че нещата не се случват по начина, по който си ги представяме.
А може би е по-добре, че нашите мечти и фантазии не се реализират.
Какъв ли би бил живота ни, ако всичките ни мечти ставаха реалност?
Дали щяхме да сме по-щастливи и по-нещастни?
Не знам отговора на тези въпроси.
След няколко дни моята Марго има рожден ден.
Странно е как помня такива неща.
Не помня имената на повечето си съученици или какви формули съм учил в университета, но помня имената на момичетата, в които съм се влюбвал или рождените им дни, или презрителния им поглед, докато съм дрънкал глупости в опитите си да им се харесам, или как сме ходили заедно на училище, или аромата на парфюма ... и всякакви други работи.
Паметта е странно нещо.
В последно време започнах да осъзнавам, че повечето хора са хартиени, живеят в хартиени къщи в хартиени градове и имат хартиена памет.
Казано по друг начин хората са лицемерни и фалшиви, живеят измислен живот в къщи, които не са техни и умишлено не помнят нищо от миналото.
Жалък живот на жалки хора.
Филмът "Хартиени градове" ме кара да се замислям за миналото, особено по време на абитуриентските балове.
Хората са се променили прекалено много за последните 15-20 години и това е толкова жалко.
Надявам се, че поне аз няма да се променя и ще си остана същия глупак, който винаги съм бил.
Но един Бог знае какво ще стане.
Гледах филмът "Хартиени градове".
Отдавна исках да го гледам, но чак днес имах тази възможност.
Много хубав филм.
Жалко, че не съм чел книгата на Джон Грийн - "Хартиени градове".
Филмът разказва за група гимназисти, които издирват своята приятелка Марго.
Марго е младо объркано момиче, което не знае коя е, не знае какво иска от живота, не знае с какво иска да се занимава, след като завърши гимназия, не знае дали иска да има семейство деца, работа, дом и т.н.
Съседското момче Куентин, което е влюбено в нея от дете я боготвори и не проумява, че тя не го обича.
Един ден Марго изчезва и Куентин започва да я търси.
Накрая я намира, за да разбере, че тя за него е много специална, защото той е влюбен в нея, но за нея той е поредната спира по дългия път на живота й.
Това, което Куентин разбира накрая е, че има много добри приятели от гимназията, с които е прекарал четирите най-хубави години от живота си.
Филмът е хубав и го препоръчвам на всеки, които обича забавно-тъжни тийнейджърски истории.
Подходящ е за малки и големи и не е много натоварващ.
Единствената опасност е, че можете да се разплачете на финала.
Този филм ми напомня за едно момиче, което познавах преди време.
Тя беше също толкова объркана колкото Марго.
Не знаеше коя е, не знаеше какво иска от живота, не познаваше себе си.
Опитваше се да открие своя път в живота, но без ясна посока не знаеше накъде е тръгнала.
Може би вината за нейното душевно и емоционално състояние беше на родителите й, които се бяха развели, когато тя е била малка.
Съответно тя беше израснала без баща и нямаше добър семеен модел за подражание.
Разбира се, както в сълзливите филми аз я обичах, защото я виждах такава каквато аз исках да я видя, а не такава каквато е в действителност.
Тя не ме обичаше и набързо ми разби сърцето.
Естествено на мен ми трябваха години, за да преодолея този етап от живота си.
Може би защото съм глупав по рождение.
Не съжалявам, че я обичах, както Куентин не съжаляваше за любовта си към Марго.
Жалко е обаче, че нещата не се случват по начина, по който си ги представяме.
А може би е по-добре, че нашите мечти и фантазии не се реализират.
Какъв ли би бил живота ни, ако всичките ни мечти ставаха реалност?
Дали щяхме да сме по-щастливи и по-нещастни?
Не знам отговора на тези въпроси.
След няколко дни моята Марго има рожден ден.
Странно е как помня такива неща.
Не помня имената на повечето си съученици или какви формули съм учил в университета, но помня имената на момичетата, в които съм се влюбвал или рождените им дни, или презрителния им поглед, докато съм дрънкал глупости в опитите си да им се харесам, или как сме ходили заедно на училище, или аромата на парфюма ... и всякакви други работи.
Паметта е странно нещо.
В последно време започнах да осъзнавам, че повечето хора са хартиени, живеят в хартиени къщи в хартиени градове и имат хартиена памет.
Казано по друг начин хората са лицемерни и фалшиви, живеят измислен живот в къщи, които не са техни и умишлено не помнят нищо от миналото.
Жалък живот на жалки хора.
Филмът "Хартиени градове" ме кара да се замислям за миналото, особено по време на абитуриентските балове.
Хората са се променили прекалено много за последните 15-20 години и това е толкова жалко.
Надявам се, че поне аз няма да се променя и ще си остана същия глупак, който винаги съм бил.
Но един Бог знае какво ще стане.
