Писмо до любимата 16: Аз не съм измет!
от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)
Здравей, любима!
Отдавна не съм ти писал и ти се извинявам за това, но нищо интересно не ми се беше случвало през последната година.
Преди няколко дни обаче преживях нещо, което ти може би ще намериш за забавно, но на мен изобщо не ми хареса и ме кара да се чувствам зле.
Искам да ти разкажа какво ми се случи, как се изложих ужасно ... за пореден път, но пред много хора и на публично място.
Както знаеш, любима, много дълго време имах стомашно-чревни проблеми.
Миналата седмица най-накрая личната ми лекарка ми даде направление за гастроентероскопия.
За целта трябваше да отида в една болница в Друг град.
Преди да замина няколко дни бях спал по 3-4 часа.
Бях доста уплашен какво ми предстои и в мен се трупаше психическо напрежение.
Това го казвам като оправдание за това, което се случи впоследствие.
Първи ден
И така облякох най-хубавите дрехи, които имах, обух най-хубавите обувки, които имах, взех пари и заминах.
От нас до жп гарата отидох пеша, макар че на родителите си казах, че ще хвана такси.
Не исках да ги лъжа, но и не исках да им казвам истината, че ще си ходя пеша, за да не се страхуват излишно.
Реших, че няма да дам пари за такси при положение, че мога да си вървя с краката си.
На жп гарата имаше спящи бездомници по скамейките.
Дори не съм знаел, че в Моя град има бездомници.
Мислех, че нямаме и това, което видях ме изненада много.
Стана ми мъчно за тях.
Преди години не беше така.
ЖП гарата не беше приют за бездомници.
Купих си билет и отидох да си чакам влака на перона.
Той дойде със закъснение.
Пътувах през нощта и нямаше какво толкова да се види през прозорците.
Понеже бях леко уплашен изобщо не ми се спеше във влака.
В Другия град пристигнах на Централна гара с първите лъчи на Слънцето.
На жп гарата също имаше спящи хора по пейките.
Бяха бездомни и ми стана много мъчно за тях.
Те не заслужаваха да са там и да бъдат без дом и без семейство, изоставени и забравени от всички, невидими за минаващите покрай тях.
Реших да отида до болницата пеша, то и без това не беше далеко - само на 4-5 км.
Бях си купил карта на Другия град предварително, за да мога да се ориентирам из града.
След доста завои се озовах пред болницата още преди началото на работното им време.
Влязох в залата на Регистратурата и зачаках да дойдат служителките.
По някое време започнаха да идват някакви секси моделки в скъпи дрешки и да сядат на столчетата за служителките.
Първоначално си помислих, че е някаква шега, но след като видях една жена с баща си да застава на едно от гишетата разбрах, че това са ИСТИНСКИ СЛУЖИТЕЛКИ в болницата.
Регистрирах се със свито сърце и леко притеснен.
През цялото време се чудех откъде са намерили тези хубавици да работят там.
Може би са обявили конкурс за работа с критерий "външен вид - секси мацка".
После отидох пред кабинета на Доктора.
Там вече се беше образувала опашка.
Бяха се наредили бедната жена с баща си, едно бедно възрастно семейство от някакво село, един беден мъж с анцунг и аз.
В този момент започнаха да пристигат красиви, скъпо облечени, очевидно богати хора.
Те също се наредиха на опашката, но някак си встрани от нас обикновено изглеждащите смотаняци.
Дистанцираха се леко!
Докторът пристигна и започна да приема пациенти.
Вместо да влезем ние, които бяхме първите дошли (жената с баща си, възрастното семейство дошли от някакво село, мъжа с анцунг и аз) започнаха да влизат красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора.
Един, втори, трети ...
По едно време жената от възрастното семейство дошли от някакво село се изнерви и отиде при Доктора, който ги прие веднага.
После пак започнаха да влизат красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора.
По някое време жената с баща си се изнерви и успя да пробие богаташката блокада.
Влезе при Доктора и той ги прегледа.
След това Доктора подкара хората по ред на регистрация и мъжа с анцунга успя да влезе.
След още 1 час пререждане на богаташи най-накрая дойде и моя ред.
Но докато чаках имах прекрасна гледка пред себе си.
Едни красавици, едни чудеса - направо станах разноглед.
Медицински сестри, санитарки, докторки, пациентки, роднини на пациенти ...
Все едно бях седнал в приемната на модна агенция.
Шок и ужас!
От някъде се появиха едни яки медицински сестри.
И под яки имам предвид високи, стройни, сексапилни, със секси дупета и големи цици.
После се появиха едни лаборантки, които имаха сладки нацупени устни и слаби секси тела.
Имаше и дъщери, сестри, съпруги и гаджета.
Никой не ми обръщаше внимание, повечето красиви хора ме гледаха с презрение, а красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора се дърпаха от мен и от другите бедняци на опашката.
Накрая се появиха докторките.
Аз такива докторки другаде не съм виждал.
Красиви и сладки, с големи или малки дупета, с големи или малки гърди, къдрокоси, с прави коси, брюнетки, блондинки, червенокоси и чернокоси.
Това беше някакъв добре организиран еротичен кошмар.
Та ... както казах преди малко по едно време Доктора ме извика да влизам в кабинета и прекъсна адските ми, еротични мъки.
Влязох в кабинета, обясних му симптомите, той ме прегледа.
Скара ми се, че съм ял.
Аз бях ял, но предния ден.
Не бях хапвал нищо от 12 часа и бях прималял целия.
Той обаче не разбра това, защото аз не му казах нищо.
Не исках да ми се кара, пък и на него надали му пукаше за моите обяснения.
Докато си говорехме забелязах, че в ляво от мен стои една супер сладка Докторка-миньонче със симпатично красива муцунка и слабо, секси тяло.
Погледнах я два-три пъти, но нямах много време да я огледам по-добре.
Докторът ме изпрати да ми вземат кръв и други телесни течности.
Докато чаках на опашката пред лабораторията отново имаше разделение на бедни и богати пациенти.
Бедните чакахме, а красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора влизаха директно.
Озовавайки се в лабораторията видях, че медицинските сестри също бяха секси красавици.
Те ми сложиха абокат на ръката, за да могат да ми точат кръв по всяко време на деня и нощта.
Не се сдържах и им казах:
"Тука с конкурс за красота ли са ви избирали на работа?"
Те се позасмяха на моята вродена простотия и ми благодариха за комплимента.
После отидох да дам и други телесни течности.
От там се върнах пред кабинета на лекаря и зачаках да ме прегледа отново.
Докато чаках дойдоха две момичета, които ма-а-алко приличаха на порнозвезди.
Едната имаше татуировка на гърба, другата на краката, бяха облечени така, че всичко да им се вижда, а аз не спирах да ги зяпам.
Разбира се не открито, а крадешком, макар че те забелязаха, че ги гледам и това изобщо не им хареса.
И те ме гледаха - като измет, като долен боклук, който си е позволил да спира мръсния си, гнусен поглед върху красивите им, богаташки тела.
Аз не съм измет, но ме досрамя от собствената ми отвратителност, от беднящките ми дрехи, от това че въпреки че не бях подходящ за тях аз харесвах тези момичета.
Намирах ги за красиви и ми се искаше да им го кажа, но те не желаеха нищо от мен, дори и комплимент.
Те бяха красиви, но зли, с лоши погледи изпълнени с омраза.
После дойде една богата жена и богатия й син придружени от някакъв богат мъж.
Тримата влязоха при Доктора и първоначално си помислих, че някой от тях е за преглед.
След известно време обаче те излязоха навън заедно с Доктора.
Явно момчето искаше да специализира при Доктора и майка му и другия човек искаха да го уредят с връзки на това място.
Не обичам връзкарски истории.
За мен всичко се постига с много труд и усилия, а не с ходатайстването на мама и чичко-богаташ.
Той обаче нямаше проблем с това, че го уреждат.
А мен кой ме е уреждал някъде?
Питам просто, не се заяждам!
Е, никой не ме е уреждал!
Всичко съм постигал с много учене и постоянна работа.
Учих шест години къртовски, за да завърша висшето си и никой не ми е съдействал с връзки.
Станах първи по успех във випуска си не по милостта на преподавателите, а защото дадох всичко от себе си в ученето.
Работех с всички сили, за да постигна резултатите, които връзкарите постигаха с лекота.
Затова ми е трудно да уважавам хора постигнали всичко по втория начин.
Има само един начин да стигнеш до върха и то е с много труд и усилия.
Както и да е!
и така най-накрая дойде и моя ред.
Когато влязох в кабинета там беше само Докторката-миньонче.
Доктора беше отишъл някъде с връзкарите.
Тя ми зададе няколко въпроса, а аз през това време си мислех, че е много красива.
Предположих, че за да е лекарка е мно-о-ого умна.
Искаше ми се да я питам с какъв успех е завършила, но ме досрамя.
Накрая излязох навън да изчакам да ме приемат в отделението.
Заедно с мен приеха и още много, много хора.
Аз останах последен, защото за мен място нямаше и се наложи да ме настанят в друго отделение на един 1 км. от моето.
Нямах нищо против да чакам.
Докторката-миньонче, която бях забелязал по-рано влизаше и излизаше от кабинета и успях да я огледам от всички страни.
Имаше малко, сладко дупе, симпатични гърди и миловидна физиономия.
По едно време един пациент отвори вратата и каза:
"Момиченце ... искам да питам само ..."
А тя го скастри с думите:
"Не съм момиченце, казвам се Доктор Малка Сладка".
Мен малко ме досмеша как му се сопна, но поне научих името й.
Много серт жена, ей.
Но я разбирам.
Учила е шест години Медицина.
После е учила Бог знае още какво и колко време!
И накрая един човек идва и я нарича "момиченце".
Помислих си:
"Ей, ал-о-о-оу!
Тя не е момиченце, а е Доктор Малка Сладка.
Капиш?".
Беше ми трудно да произнеса името й и да го запомня.
Наложи се да го запиша на едно листче.
Първо го написах с малки, ръкописни букви, после го написах с големи, печатни букви, за да го запаметя по-лесно.
Не се получи.
Трудна работа се оказа да запомня името й.
Помислих си, че трябва да напиша името й на ръката си, за да го запомня.
Докато Докторката-миньонче минаваше насам-натам успях да я огледам отблизо.
Стори ми се много красива.
Приличаше на малка, красива статуетка от музикална кутия.
Докато стоях отвън на столчетата да изчакам да ми намерят място в болницата се обадиха родителите ми и като разбраха, че ще ме приемат в отделението поне за ден започнаха да истерясват.
Голям страх, голямо нещо!
Баща ми ревна, а той е болен и не е препоръчително да реве за щяло и нещяло.
Майка ми беше готова да ревне с глас, ама едва-едва се сдържаше.
Искаха да говорят с Доктора, за да ги увери, че няма да умра по време на интервенцията.
Казах им, че тази процедура е напълно безопасна за мен и няма да ми се случи нищо лошо.
Те не ми повярваха и продължиха да настояват да говорят с Доктора.
Да, ама него го нямаше в кабинета, а и нямаше как да го моля да говори с родителите ми и да ги успокоява, защото са уплашени, че ще умра.
Реших да вляза в кабинета и да помоля Докторката-миньонче да ми съдейства.
Почуках на вратата и казах:
"Доктор Малка Сладка, имам една молба към вас! Моля ви, поговорете с родителите ми, успокойте ги и им кажете, че процедурата не е опасна за живота ми!".
Тя се съгласи, за моя голяма изненада.
Взе телефона и им каза, че няма нищо страшно, че не бива да се тревожат, че лекарите са професионалисти и че няма да ми се случи нищо лошо.
Накрая каза на майка ми да не се тревожи излишно, защото ще навреди на собственото си здраве.
Това беше най-човечното нещо, което някой беше казвал на родителите ми за последните 27 години.
Тази оценка направих след като сравних поведението на Доктор Малка Сладка с това на едни мои бивши съученици, които преди десетина години набиха родителите ми на една спирка, само защото са ги познали, че са мои родители ...
За целият преход много хора направиха много гадни неща на родителите ми и нейното поведение ми се стори ужасно мило.
Тогава си помислих, че тя е много добър човек.
Благодарих й, взех си телефона и я помолих след като мине процедурата да говори отново с родителите ми, за да ги успокои, че съм добре.
Тя се съгласи.
След това излязох навън и седнах да чакам пред кабинета.
След още 1 час ме качиха горе пред отделението да изчакам да ме заведат в моята стая.
Докато стоях там видях Доктор Малка Сладка да ходи напред-назад по задачите си.
В един момент забелязах как излиза от отделението със сандвич в ръка, от който отхапва една хапка.
Тя видя, че я зяпам, а аз бях гладен и затова я гледах с апетит как си хапва от сандвича.
Явно изпита леко неудобство от гадния ми поглед и ми се усмихна срамежливо, а после хукна нанякъде по коридора, държейки филийките с хляб в ръката си и продължавайки да си отхапва от тях.
Усмивката й беше толкова сладка.
Все едно гледах зайче да си хапва морковче.
Сладурка!
Направих следната равносметка на ум:
1. Умна е, защото е лекар.
2. Красива е, защото ... е красива.
3. Добър човек е, защото се отнесе добре с родителите ми и с мен.
4. Тази сладка усмивка може да разтопи и леден блок!
Тогава си помислих, че тя има доста положителни качества и че ми се иска да я опозная по-добре като човек.
После ме заведоха в моята стая.
Там имаше още двама мъже на възраст около 60-70 г.
Оказа се, че са дошли за операция.
На единия операцията му предстоеше, а на другия вече беше преминала.
Говорих си с колегите по стая и установих, че са добри хора, които просто са се разболели и са дошли да се лекуват.
Не спирах да си мисля за Доктор Малка Сладка.
Ужасно много ми се искаше да я опозная по-добре, за да разбера наистина ли е толкова добър човек или само ми се е сторило така.
Осъзнавах, че съм дошъл да се лекувам, а не да се свалям на жени, но това желание беше толкова силно, че едва се удържах на едно място.
Аз самия преди доста години исках да ставам лекар.
Исках да помагам на хората и да ги лекувам, за да бъдат по-здрави.
За съжаление нямахме пари и вместо това учих висше, което можех да си платя.
Пък и малко ме е страх от трупове, а в процеса на обучение на лекарите се налага да правят аутопсии на мъртви хора, чрез които изучават човешката анатомия.
Освен това знаех, че не е етично, докато съм в болницата да се свалям на красивата Доктор Малка Сладка.
Реших да си затварям голямата, приказлива уста, докато премине всичко и после като си тръгвам да й предложа да излезем на кафе или чай, или вода, или чист въздух, за да си поговорим.
В крайна сметка след като вече не съм пациент никакви етични норми не са нарушени.
Просто исках да я опозная като човек.
Исках да разбера дали наистина е толкова добра, умна и човечна, колкото ми се стори в началото.
Но какво исках аз и какво стана реално са две съвсем различни неща.
После ми донесоха една кутия с прахчета.
Трябваше за 4 часа да изпия 4 литра с вода.
Във всеки литър трябваше да има по едно разтворено прахче.
Искаха да се изчистя изцяло от всичко, което съм ял, за да е празна храносмилателната ми система.
За съжаление аз си носех само две шишета с вместимост от половин литър и нямаше как да разтварям каквото и да е в тях.
На едно от шкафчетата намерих едно шише от минерална вода от литър и половина.
Измих го и в него изсипах две шишета от половин литър.
После разтворих едно прахче във водата и започнах да пия.
Това "нещо" имаше вкус на бетон.
Или по-скоро на химикал.
На някакъв гаден, гнусен химикал, от който почти веднага започна да ми ръмжи стомаха и да ми се ходи до тоалетната.
Не знам как успях да изпия целия литър, но се справих.
После разтворих второто прахче.
Започнах да пия водата на екс, но взе да ми се гади и едва не повърнах.
Не знам как се сдържах, но успях.
Продължих да пия, но по-бавно.
Изпих и втория литър и след това се наложи да хукна към тоалетната.
За 30 минути стомашно-чревния ми тракт се изпразни тотално.
Отидох при медицинската сестра да питам дали трябва да пия и останалите прахчета.
Аз вече нямах нищо в себе си повече за изхвърляне.
Тя ме погледна строго и ми каза:
"Лекарите са ви казали да изпиете всичко, така че изпийте го!".
Осъзнах, че тя беше права.
След като са ми казали да ги изпия - значи трябва да ги изпия, дори да нямам нищо повече за изхвърляне.
За още 3 часа изпих и останалите прахчета.
Докато дойде време за лягане успях да изхвърля и повечето от водата с прахчетата.
Такава клизма с химикали си направих, че едвам стоях на краката си.
Забранено ми беше да ям, а след 22 ч. вечерта ми беше забранено и вода да пия.
С колегите по стая гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Аз заспах много трудно.
Бях на чуждо място с чужди хора и ме беше страх да се отпусна, за да не ми се случи фекална случка.
Мисля, че и другите пациенти се чувстваха по същия начин, защото ги чувах как се въртят в леглата си.
Горките хора!
Българите явно сме домошари хора, обичаме си дома и не можем да ходим на чужди места с чужди хора и да се чувстваме еднакво добре навсякъде.
Или може би това важеше само за простите, селски хора като мен и колегите ми по стая.
Не знам красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора как се чувстват и какво мислят.
Докато гледахме телевизия забелязах, че и от другите стаи в отделението се чуваха работещи телевизори.
Освен домошари българите явно сме нация, която е пристрастена към телевизията.
Ние сме телемани номер едно.
Майка ми се обади да ми пожелае лека нощ и приятни сънища в една от рекламите и каза:
"Сега пуснаха реклама и решихме да звъннем ..."
А аз й отговорих:
"То и при нас има реклама, тя е за всички зрители, не я пускат само за нашия телевизор!".
Помислила си жената, че рекламата е само за нея.
Голям смях!
И така постепенно се успокоих, отпуснах се и успях да заспя.
Втори ден
Сутринта се събудих уморен.
Болеше ме малко главата и се чувствах съсипан.
Зверски ми се пиеше вода, но ми беше абсолютно забранено да пия, дори и една глътка.
Бях гладен като вълк.
Не бях ял повече от 36 часа и бях много изтощен.
Само си лежах и нямах сили да стана.
Ходих няколко пъти до тоалетната.
Говорих си с колегите в стаята.
Те се оказаха работливи, селски хора, които крак не подгъват по цял ден.
Стана ми мъчно за тях.
На тази възраст не трябва да се бъхтят като добичета.
Нямаше кой да ги отмени в работата.
Мислех да им предложа да си наемат безработни хора, които да работят вместо тях и така да облекчат труда си.
Обаче те надали щяха да приемат съвет от някакво голобрадо пишлегарче.
Казах им да не се претоварват толкова.
По едно време забелязах, че не искат да се хранят.
Казах им, че трябва да се наядат.
Че храната е полезна за тях, за да се възстановят.
Наложи се да им се скарам като на малки деца.
Все едно бях в детско отделение, а не отделение за възрастни.
Не искат да ядат, не искат да пият, не искат да слушат докторите.
Казах им да спазват правилата и да не противоречат на докторите.
Те с цялата си глупост отказаха.
Искаха да си правят каквото си искат.
Аве ей!
Докторите им казаха да си лежат - те стават.
Докторите им казаха да не пият вода - те взеха да пият.
Докторите им казаха да не ядат сладки неща - единия яде вафла, другия яде сладки бисквити.
Луди хора!
Те бяха на 60-70 години, а се държаха като петгодишни.
Не знам как ги издържаха лекарите.
Според мен заплащането на лекарите е малко за труда, който вършат.
На медицинския персонал заплатите трябва да са поне 5-10 пъти по-големи.
И пак ще е малко.
Дойде една сестра, която беше много сладка и миловидна.
Колегите по стая й викаха "момичето".
Ама тя не е просто момиче, тя е медицинска сестра и трябва да се отнасят към нея с уважение.
Учила е толкова години, за да заеме тази позиция, не може да й викат: "Момиче, ела тука!".
Можеха да й кажат: "Сестра, можете ли да дойдете?".
Аз като имах въпроси питах културно и възпитано, а не просташки и дебелашки.
С колегите по стая говорихме за всичко, за което на тях им се говореше.
Беше забавно.
Отдавна не си бях общувал толкова много с някого.
В Интернет вече не си говоря с никого, защото част от познатите ми се радикализираха, а други започнаха да се отнасят с мен като с втора ръка човек.
Като с измет.
А аз не съм измет!
И не ми е приятно да се държат така с мен.
На обяд дойде една медицинска сестра и ме отведе в отделението да ми направят процедурата.
В коридора седнах на един стол и се свих уплашено.
Беше ме страх.
Докато чаках видях Доктор Малка Сладка да минава по коридора.
Зяпах дупето й.
Беше малко и стегнато.
Сладко дупе на сладка мацка.
Гледах я и си мислех само хубави неща за нея.
Мислех си, че е красива, умна и добра и че ми се иска да я опозная по-добре.
Чудех се какво да й кажа, как да й го кажа, кога да й го кажа.
Срам ме беше от чувствата ми.
Ядосах се на самия себе си.
Аз дойдох, за да се изследвам и лекувам, а не да се свалям на жени.
Сетих се, че в началото исках да й напиша името на ръката си, за да го запомня.
Но не го направих и точно в онзи момент се зарадвах, че не съм го направил.
Докато бях под упойка можеше сестрите и лекарите да забележат, че съм написал името й на ръката си и да си помислят нещо лошо за нея.
Не исках това да се случва.
Не исках да уронвам репутацията й с глупостите си.
Дори се чудех дали изобщо да не й казвам нищо.
Помислих си, че най-добре е да запазя чувствата и мислите си за себе си.
Пука й на докторката, че някакъв мульо от Долно Нанагорнище я харесва.
И разбира се, тя ще зареже прекрасния си живот, за да си общува с мульото.
Как пък не!
Колкото аз ще ида на Марс, толкова е вероятно да се случи това и тя да ме хареса.
След това се сетих как предния ден тя се наобядва набързо и на крак.
Доктор Малка Сладка нямаше време да се нахрани на спокойствие, а аз исках да я каня на кафе.
Дали ще отдели от времето си, за да си общува с мен или ще се прибере в дома си, за да се наспи след напрегнатия работен ден?
По-вероятно е второто.
Затова очаквах, че ще ми откаже да излезем заедно, но тъй като смятах да я попитам чак когато си тръгвам нямаше опасност да се чувствам неудобно от поканата си.
Обаче докато я гледах как минава по коридора се замислих за нещо друго ...
Медицинските работници са много заплашени хора.
Непрекъснато някой ги бие, тормози, напада, заплашва, а това не е нормално и не е редно.
И като гледах фината структура на тялото на Доктор Малка Сладка се замислих какво ли би станало, ако някой я нападне да я бие.
Стана ми гадно!
Някои от другите сестри и лекари в отделението също бяха също толкова слаби и фини.
Имаше една сестра, която беше с размера на Доктор Малка Сладка, но беше русичка и синеока.
Та тя няма тяло за бой.
Ако някой я нападне да я бие тя директно ще умре.
Замислих се, че медицинските специалисти в България трябва да се научат да се защитават.
Трябва да изкарат курсове по самоотбрана, за да могат да се спасяват от агресивните хора около тях.
Това важи най-вече са жените, макар че и за мъжете е важно да се научат да се самозащитават.
И тези курсове трябва да се карат по време на студентското обучение на бъдещите лекари и медицински сестри.
Реших, че щом се прибера в къщи ще напиша писма на всички ВУЗ-ове, на Министерство на здравеопазването и Министерство на образованието.
На ректорите на ВУЗ-ове ще им предложа да включат курсове по самоотбрана за студентите.
На Министерство на здравеопазването ще предложа да изпратят всички лекари и медицински сестри в България на курсове по самоотбрана.
На Министерство на образованието ще предложа да включат курсове по самоотбрана за учениците в училище.
Щом нашето общество е превзето от насилието трябва да се научим да се защитаваме.
И това важи най-вече за жените, защото те първи стават жертва на това насилие.
И докато си мислех всички тези неща лекарите приключиха с пациента преди мен.
После дойде една сестра да ме заведе в операционната.
Влязохме вътре и тя ми даде калцуни, които да обуя.
После ме накара на си събуя панталоните и боксерките.
Малко ми беше неудобно, но нищо не казах.
Останах по фланелка, която лекинко и незабележимо придърпах надолу, за да скрия срамотиите си.
Влязохме в операционната.
Сестрата ме накара да седна на масата.
Така и направих.
После ме накара да легна на лявата си страна.
Направих го и се свих в детеродна поза.
Сестрата каза, че точно така е трябвало да легна.
А аз се похвалих, че съм гледал "Д-р Хаус" и от там съм видял как се лежи по време на процедурата.
Бях гол и ме беше срам от това.
В един момент както си лежах осъзнах, че Доктор Малка Сладка може да ме види в този вид и изпитах стаен ужас.
Не исках да ме вижда така.
Проснат като животно, като добитък, на масата.
Не исках да ме вижда гол, мръсен, упоен.
Не иска да ме вижда паднал, стъпкан, унизен.
Исках да ме види облечен в тъмносин костюм, с бяла риза и тъмна вратовръзка, с удобни, но стилни обувки, избръснат и подстриган, изкъпан и миришещ добре.
Исках да ме види как я чакам да излезем заедно.
Исках да ме види в най-добрата ми светлина.
Исках да ме харесва.
Исках да се влюби в мен.
Исках да ме обича.
Не исках да бъде отвратена от мен.
Стана ми много мъчно и гадно, но нищо не казах.
Мълчах си и си траех.
В един момент дойде анестезиоложката и ми сложи упойката.
В този момент си помислих:
"Добре, че не написах името на Доктор Малка Сладка на ръката си, че щях да се издам какво изпитвам! Сега никой няма да разбере! Слава Богу!".
После упойката подейства и пред очите ми падна мрак.
...........................................................................................
Събудих се в инвалидната количка малко преди стаята ми.
Главата ми беше замаяна.
И се държах странно.
Мисля, че в онзи момент говорех.
Сестрата ме събуди.
Потупа ме по дясното рамо и каза:
"Събуди се, момче, хайде, събуди се вече, всичко приключи, събуди се!".
Аз бях доста дезориентиран.
Спомените ми приличат на проблясъци на светкавица на фотоапарат.
Обикновено спомените ми са непрекъснати, а в този случай ми се губят моменти, в които не помня какво съм говорил или правил.
Легнах си на леглото и не можех да фокусирам добре.
Дърдорех нещо, но не осъзнавах какво.
Губят ми се моменти.
Извадих ключа на шкафчето си от задния си джоб и помолих колегата по легло да ми даде телефона, за да се обадя на родителите си и да им кажа, че съм жив и съм добре.
Не помня как съм ги набрал.
Не помня какво точно говорихме.
Имам частични спомени как им казах, че под упойката съм сънувал нещо ... че говоря с някого.
Казах им, че зрението ми се подобрява.
В последствие майка ми каза, че съм говорел забавено и съм бил доста странен и неадекватен.
След няколко часов сън се събудих привечер.
Бях зле.
Бях обезводнен и ми беше лошо.
Добре, че по едно време ми сложиха банка с натриев хлорид.
Главата ми се въртеше.
Мозъкът ми беше като пасиран.
Започнах да си връщам малко по малко контрола над тялото.
В един момент започнаха да ми се връщат и спомените от процедурата.
Имах спомен как сънувам, че говоря по време на излизането от упойката.
Всъщност имах и частичен спомен, че съм говорил глупости по време на упойката.
Тази упойка да не е била серум на истината?
Всъщност пропофола в упойката е подействал на съзнанието ми като е разрушил психическите ми бариери и ме е накарал да кажа всичко, което си мислил.
Щом осъзнах това се ужасих какви неща съм казал.
Сигурно съм казал, че харесвам Доктор Малка Сладка.
Казал съм, че мисля, че е умна и красива, че има сладко дупе и цици, че болницата е пълна с красавици.
Изръсил съм и още един куп глупости.
Помолих се на Бог да не съм пял някоя любовна песен.
Вечерта дойде една медицинска сестра и ми донесе храна.
Гледаше ме странно и лекинко се подсмихваше.
Нахраних се, говорих си с колегите по стая.
Вечерта гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Не можах да заспя.
Цяла нощ мислих какво съм казал по време на упойката.
Подозирах, че съм казал всичко, което си мислех през последните два дни.
От тази мисъл с всеки следващ час се чувствах все по-зле душевно.
Ако бях казал нещо за Доктор Малка Сладка нещата можеха да станат много лоши.
Можеха да я уволнят, а не исках това да се случва.
Най-накрая заспах уморен.
Трети ден
Събудих се и главата ми се въртеше.
Прекарах почти целият ден в леглото.
Сложиха ми една банка с натриев хлорид, за да ми се възстанови баланса в тялото и да се компенсират изгубените соли по време на прочистването.
Лекарите, които дойдоха на визитация ми казаха, че ще ме изпишат скоро, но след това ме информираха, че ще трябва да остана още един ден.
Единият лекар ми обеща да ми даде една информационна книжка за синдром на раздразнените черва.
После се замислих за нещо ...
Как да разбера какво съм правил по време на упойката?
Нямаше как да разбера.
Как да разбера дрънкал ли съм глупости?
Нямаше как да разбера, но беше логично, че това се е случило.
Лекарите и медицинските сестри от моето отделение ме гледаха странно, все едно съм буйстващ пациент от лудницата на любовта.
Дори лекарите и сестрите от другото отделение, в което бях настанен ме гледаха по-странно от преди процедурата.
Преди това не ми обръщаха особено внимание.
След това ме ЗЯПАХА!!!
Усещах, че нещо не е наред, но нищо не можех да направя.
Колегата ми по легло трябваше да бъде опериран от херния и беше притеснен.
Опитах се да го успокоя.
Не биваше да е уплашен преди операция, за да не умре от психическото състояние, в което е изпаднал.
Затова говорих с него и му казах да не се плаши.
Казах му, че докторите са професионалисти и си разбират от работата, да не мисли за операцията и че всичко ще бъде наред.
Той се успокои.
Като дойдоха да го вземат беше спокоен като лятна трева в горещ ден.
После сина му дойде да го търси, а аз му казах, че е отишъл на операция.
И него го успокоих.
Нямаше повод за притеснение.
Лекарите в тази болница бяха много добри и много ги харесвах.
Със сина му си разменихме телефоните, за да може да му давам информация за неговия човек.
Другият колега по стая го изписаха.
Аз му казах като се прибере в къщи да не се претоварва толкова.
Работата си е работа, но трябва и да се почива.
Все пак е човек, а не машина.
Пожелах му да е жив и здрав.
Той също си тръгна спокоен.
Третият пациент, който беше в стаята беше с тежка операция, но беше много непослушен.
Докараха го в нашата стая, когато ме върнаха от процедурата предния ден.
Не спазваше препоръките на докторите.
Ставаше, а трябваше да лежи.
Сестрите не можеха да смогнат да му слугуват.
Много ме дразнеше поведението му.
Сестрите имаха работа, не можеха да се занимават само с него.
Предната нощ вместо да заспи като човек той си играеше на таблета.
Така не се оздравява.
Хайде, разбирам го, че му е трудно да заспи, защото другите двама пациенти хъркаха нощем.
И на мен също ми беше трудно да заспя, но не си играех на телефона.
Ама че глупав човек!
Като дойдоха близките му на свиждане го издадох, че се занимава на таблета си по цяла нощ.
Казах им, че прави щуротии и не иска да слуша лекарите.
Му-ха-ха, колко съм гаден!
Те не му взеха таблета (а трябваше да му го вземат!), но му казаха да не върши простотии.
Не беше много, но и това беше достатъчно да се спре за няколко часа.
Само мрънкаше, че бил мръсен и искал да се изкъпе.
Вместо да се радва, че е жив той искаше да си ходи у дома, за се изкъпе.
От цялото беснеене успя да си скъса един-два шева и от корема му започна да тече течност.
Няколко пъти се наложи да викам сестрите, за да го оправят и да го удържат да не лудее.
И той като другите двама не искаше да яде.
Наложи се и на него да се скарам да се храни.
Стар човек, а се държи като хлапе!
Изобщо инфантилна работа!
Не го съдя, но и не одобрявам действията му.
Здравето е важно и каквото ти кажат лекарите това трябва да правиш.
Непрекъснато си събаряше очилата и телефона на земята.
Вдигнах му ги сто пъти.
Това нямаше да се случва, ако си лежеше мирно и кротко като човек.
А, не, да беснее като луд!
По едно време в стаята дойдоха една сестра и един доктор и прибраха нещата на колегата по легло.
Казаха, че ще го водят в Интензивното и след три дни ще го върнат.
Веднага се обадих на сина му и му казах да си търси човека в Интензивното.
Казах му, че баща му е добре и няма от какво да се страхува, просто лекарите искат да го наблюдават по интензивно, за да се възстанови по-бързо.
Синът му беше много благодарен!
Аз му казах, че ако баща му създава някакви проблеми - да ми се обади!
Ще се скарам на баща му, ще му кажа да спазва препоръките на лекарите и той ще ме послуша.
Синът и баща са светни хора.
Другият пациент, кого изписаха също беше много свестен човек.
Третият непослушен пациент също е свестен човек.
И семейството му са свестни хора.
Но с такъв непослушен роднина трудно ще се оправят.
Слава Богу, аз съм научил родителите ми да спазват правилата ...
Добре, де, те са ме научили да спазвам правилата.
Любима, не се заяждай, че лъжа и извъртам историята както на мен ми е угодно.
Не е така!
Честен кръст!
Котката ми да пукне, ако лъжа!
Разбира се, това е въображаема котка (като котката на Шрьодингер!), която стои в една въображаема кутия.
Котката е ни жива, ни умряла, защото някой й е пуснал песента на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд - Жив или мъртъв.
Бъзикам се, любима, бъзикам се!
Като казах Слави Трифонов ... не мога да разбера защо този човек не си смени пироните в крака с нова тазобедрена става.
Като си е счупил крака доктора дал ли му е право на избор между смяна на тазобедрена става и пирони.
Дал му е!
Той какво е избрал?
Пирони, за да се върне по-бързо на работа.
И сега има здравословно проблеми, защото непрекъснато го боли.
А е трябвало да избере смяната на тазобадрената става.
То и сега не е късно!
Просто е - взема си отпуск, отива и си прави операцията, после рехабилитация и възстановяване.
Сега е на 50 г. и ако си направи операцията ще се възстанови по-лесно и по-бързо, отколкото ако е на 70-80 години.
Да не говорим, че на по-стари години може да няма парите за тази операция.
Може да се инвалидизира и да се обездвижи.
А това, че ще се наложи да ходи насам-натам с инвалидна количка за известно време е плюс, защото ще може да види света през очите на истинските инвалиди.
Докато управляващите не седнат в инвалидни колички и не установят лично колко недостъпна е градската среда няма как да разберат в каква ужасна държава живеем.
От много време си мисля да пиша на Слави Трифонов и да му дам съвет да се лекува, защото в болки не се живее, но не искам да му досаждам.
Пък и той няма да приеме съвет от някакъв непознат човек.
Мислех да пиша на шефовете на бТВ и да им кажа да не му подновяват договора, докато не си смени ставата, но и това не е много редно.
Кой съм аз и от каква позиция да направя всички тези неща?
Всеки сам отговаря за себе си.
Но ми се иска Слави Трифонов и всички останали болни и страдащи хора в България да са здрави и да могат да развият пълния си потенциал, на който са способни.
Последният ми ден на престой премина горе-долу нормално.
По обяд отидох в отделението да си получа книжката за синдром на раздразнено черво.
Доктор Малка Сладка я нямаше.
Липсваше изобщо.
Това беше съмнително.
И всички ме ЗЯПАХА!
Една от младите медицинските сестри ме гледаше леко ядосано, все едно съм й изял кексчето.
Русичка, синеока и много симпатична, но ме гледаше лошо и това никак не ми хареса.
Усещах, че съм направил нещо ужасно, но не знаех как мога да го поправя.
Дорева ми се от ужас!
Нищо не казах.
Само си мълчах и гледах.
По едно време една сестра ме изпрати да си ходя в моята си стая.
Целият следобед бях като на тръни.
На вечерната визитация попитах Доктора как мога да се свържа с Доктор Малка Сладка.
Не трябваше да го питам нищо!
Казах му, че тя ми е обещала да поговори с родителите ми след процедурата, за да ги успокои, че всичко с мен е наред.
Той каза на другия ден да му се обадя в 08:00 ч.
Екипът на отделението отивал на някаква конференция и щели да бъдат заедно.
На мен обаче не ми се говореше от болницата.
Реших, че щом ме изпишат и напусна болницата ще звънна.
Защото ако говорех от болницата някой можеше да ме чуе какви ги дрънкам и така да досъсипя репутацията на Доктор Малка Сладка.
А това беше недопустимо от каквато и да е гледна точка!
Вечерта аз и колегата с операцията гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Аз не можах да заспя до сутринта.
Мислите ми не ми даваха мира.
Чудех се какво да кажа на Доктор Малка Сладка.
Измислих си цяла реч.
Написах я на една тетрадка и започнах да я обмислям кое е подходящо да кажа и кое не.
След известно време съм заспал.
Четвърти ден
Като се събудих ми беше малко лошо, но бях много по-добре от предишните дни.
Закуси, взеха ми кръв.
На визитацията напомних на доктора за книжката за синдром на раздразнено черво.
После си събрах нещата, облякох се, обух се и отидох да си платя таксата на Регистратурата.
Върнах се в отделението да оставя квитанцията и се изгубих по етажите.
Отидох до кабинета на Доктора да си получа книжата за синдром на раздразнено черво.
После тръгнах към жп гарата.
Придвижих се доста бързо.
Трафикът беше ужасен.
За да се изчисти въздуха от мръсотията трябва да се премахнат всички лични автомобили.
Т.е. личния автомобил като превозно средство трябва да изчезне в глобален мащаб.
Трябва да останат само товарните превози и обществения транспорт.
Така нефта и газа ще стигнат за по-дълго време.
Аз съм учил, че по прогнози от 2000 г. нефта ще свърши в средата на 21 век, а газа ще свърши в средата на 22 век.
Но през 2000 г. потреблението на нефт на Китай беше в пъти по-ниско от сега.
При сегашните темпове на потребяване нефта ще свърши много преди 2050 г., а газа ще свърши много преди 2150 г.
И когато това стане икономики като нашата, които са нефтозависими ще фалират, а населението ще умре от глад.
За да се предотврати това трябва да се премахнат личните автомобили.
Така и войната по пътищата ще спре веднъж завинаги.
Като отидох на жп гарата видях, че за няколко дни броя на бездомните се е увеличил двойно.
Един почти гол мъж стоеше неадекватен на една скамейка.
Никой не забелязваше изпадналите хора.
Все едно не съществуваха.
Купих си билет и отидох на гише Информация да разбера за колко време ще се прибера в Моя град.
Наредих се на опашката, а едно момче и момиче, които стояха на един метър встрани ме попитаха:
"Искате да ни прередите ли?".
Аз ги погледнах изненадан и казах:
"Минавайте, аз съм последен!".
Много нахални хора има - хем не са се наредили, хем имат претенции.
След това излязох от гарата и седнах на един кубичен постамент.
Бях на удобно положение - до подлеза, срещу входа на жп гарата, на близо беше асансьора за подлеза, можех лесно да стигна до тоалетните.
Изобщо мястото беше подходящо за сериозен разговор с Доктор Малка Сладка.
Обадих се на майка ми и й казах, че докторката ще й се обади.
После седнах и 15 минути мислех какво да направя.
Изпитвах страх и притеснение, както и срам и леко неудобство от собствените си мисли и чувства.
Най-накрая събрах смелост, реших какво искам да й кажа и набрах Доктора.
Той вдигна, аз му обясних, че се обаждам да потърся Доктор Малка Сладка.
Той ме скастри, че ми е казал да се обадя сутринта.
Каза ми, че ще звънне, когато се освободят.
Аз зачаках със свито сърце.
Бях толкова уплашен, че едвам успявах да мисля.
По едно време телефонът ми звънна.
Вдигнах и чух гласа на Доктор Малка Сладка.
Помолих я да се обади на майка ми и баща ми.
Тя предложи те да й звъннат на телефона на Доктора, през който говорехме в онзи момент.
Аз се съгласих.
После й казах, че искам да й кажа още нещо.
Замълчах за секунда и й споделих това, което четири дни си мислех:
"Доктор Малка Сладка, изпитвам към вас голям респект и уважение.
За мен вие сте най-умната млада жена, която съм срещал досега.
Надявам се, че е възможно аз и вие да бъдем приятели!".
На репликата ми, че е най-умната млада жена, която съм срещал тя се засмя кръшно с лека ирония и ми благодари за комплимента.
После ми каза, че не е редно да бъдем приятели, защото тя е лекар, а аз съм пациент.
Аз я попитах:
"Искате да кажете, че не е етично?".
Тя потвърди, че не е етично лекар и пациент да бъдат приятели.
Каза, че мога да се обръщам към нея САМО И ЕДИНСТВЕНО като специалист.
Аз притеснено я запитах:
"Това предложение, което ви направих сега нали няма да навреди на вашата кариера?"
Тя ми отговори да не се притеснявам и че няма да й навреди по никакъв начин.
Аз й благодарих и разговора приключи.
Предварително знаех, че ще ми откаже да бъдем приятели, но въпреки това исках да опитам, за да видя какво ще стане.
Казах на майка ми да се обади на телефона на Доктора, за да говори с Доктор Малка Сладка.
После разбрах, че майка ми се е обадила, но не са й вдигнали.
Впоследствие Доктора, а не Доктор Малка Сладка, е говорил с майка ми.
Първоначално се държал с нея като с откачалка, но понеже тя му благодарила за грижите към мен той започнал да се държи по-добре с нея.
Обяснил й, че съм добре и ще оздравея.
А през това време аз отидох до Информацията на жп гарата, за да разбера на кой коловоз ще бъде влака ми.
След като намерих перона и влака се качих на него.
Седнах между две двойни седалки, свих се на кълбо и се разплаках.
Много ми беше мъчно!
Обидно ми стана.
Не за първи път се отнасят с мен като с психопат.
Като с боклук.
Като с измет.
Аз не съм измет!
Аз съм човешко същество.
Аз съм човек.
И заслужавам човешко отношение.
Това, че нямам пари, че не нося скъпи дрехи и че не карам скъпа кола не ме прави измет.
Ако харесвам някоя жена нямам ли право да й кажа за чувства си?
Защо нямам това право?
С какво съм по-лош от всички останали?
Не карам Доктор Малка Сладка насила да бъдем приятели, но отказа й е несъстоятелен, а мотива й е неубедителен.
Аз съм пациент, само до изписването ми от болницата.
След това съм просто мъж.
Тя е лекар, само докато е в болницата.
След това е просто жена.
Ако един мъж и една жена не могат да бъдат приятели в какъв свят живеем?
И защо Доктора, нейния началник, я защитава и крие така самоотвержено?
Затова говорихме през неговия телефон.
За да могат да скрият личния й телефон от мен.
Все едно, че аз ще я преследвам в последствие.
Колко смахнати хора!
И след като няма опасност за кариерата й от моето нелепо харесване на него какво му пука за нея?
Освен ако Доктора не е лично свързан с Доктор Малка Сладка няма друга причина да я предпазва по този начин.
Спасителят на девойката я предпазва от мръсния психопат.
Горката застрашена докторка!
Въх!
За мен "Не" значи "не".
Дори да я видя някога някъде ще я подмина все едно не я познавам.
Нямам никакво намерение да си общувам с човек, който не иска моето приятелство.
Какво остава да я преследвам, да я тормозя или да й досаждам по какъвто и да е начин.
След известно време влака потегли към Моя град.
След Стара Загора купето се изпразни и останах само аз.
Това ми позволи да гледам през всички отворени прозорци.
На един завой видях стадо крави и двама кравари.
Докато ги гледах единия от краварите, мисля, че по-младия, започна да маха с ръка към влака.
Аз също започнах да му махам с ръка.
Той започна още по-интензивно да маха.
Аз също започнах да махам още по-силно.
Махаме си, докато влака се отдалечи и вече не се виждахме един друг.
Обичам да махам на хората от влак.
След 2-3 часа пътуване се прибрах в Моя град.
По пътя от жп гарата до нас ме заваля дъжд.
Много приятно усещане.
Като се прибрах в къщи родителите ми бяха много щастливи, че се прибирам жив и здрав.
Изкъпах се, наядох се, полегнах си малко.
Щом останах сам се замислих за всичко случило се през тези четири дни и малко по малко започнах да осъзнавам, че добри и лоши хора има навсякъде.
Зависи на какви ще попаднеш.
Не съм плакал.
Не много.
Този ден дори не можах да се зарадвам, че съм почти здрав и ще мога да продължа живота си.
Легнах си да спя уморен.
След седмица
Когато ме изписаха от болницата ми казаха, че след седмица трябва да отида отново, за да получа епикризата си.
Станах рано сутринта, приготвих се и излязох да си хвана влака.
Транспортирах се скорострелно към жп гарата.
Щом се качих на влака се озовах в едно купе с две момчета и възрастна жена, която слезе скоро след като аз се качих.
На Нова Загора в купето се настани една мацка с готини цици.
Беше ми скучно по пътя.
Нямаше с кого да си говоря, защото всички се бяха втренчили в смартфоните си.
Ебаси зомбираните хора!
Като стигнах на крайната си гара слязох с облекчение.
Това да не можеш да размениш две думи е голямо мъчение.
Младите хора са много лоши събеседници.
Ако бях в купе с по-възрастни от мен щяхме да си говорим като хора ...
От жп гарата минах през подлеза и се озовах в центъра на града,
Народ, коли, движение ...
Извадих си картата и по нея се ориентирах откъде да мина.
Напече ме и слънцето и се наложи да си извадя и лятната шапка, с която приличам на рибар.
В един момент се озовах между два хълма и се зачудих няма ли как да се кача на някой от тях.
Единия обаче нямаше подходящ път за нагоре, а на другия имаше паметник, затова той ми се стори по-подходящ.
За да има паметник, значи има път нагоре.
И понеже не знаех как да се кача на него влязох в един магазин, за да питам от къде е пътя за нагоре.
Обясниха ми, че просто трябва да вървя нагоре по улицата, докато се кача на върха.
Тръгнах и като се почна едно катерене ...
Път, павета, стълби, стълби, стълби ...
По едно време стигнах до задънена улица.
Питах една жена как да продължа нагоре, а тя каза: "Ето по онези стълби тръгваш и след малко ще си на върха".
Не знам как се качих.
Такава стръмнина не бях катерил от години.
Аз съм си и малко обездвижен и така се изморих, че едвам дишах.
Лицето ми почервеня, стана ми гадно.
Пих вода.
После си починах 1-2 минути и накрая след още 10 минути пъхтене се качих горе.
И там като се отвори една гледка.
Аз обаче нямах сили да гледам нищо.
От топлината и слънцето ми стана лошо.
Пих още вода и се поосвестих.
Едни руснаци ме зяпаха как дишам като претоварен кон.
После се качих на върха на хълма да видя паметника.
Никога не бях се качвал там и бях много впечатлен от размера на войника.
Беше странно да съм толкова нависоко и да виждам целия град като на длан.
Интересното беше, че на самия паметник покритието на телефона ми беше много слабо.
Не знам защо беше така.
Помотах се 15 минути, слънцето пак ме напече и реших да слизам.
Да, ама ...
Не знаех откъде да мина.
Питах една жена да ми покаже пътя, а тя ми обясни, че няма бърз начин да сляза обратно долу.
Каза ми да вървя по павираната пътека и аз я послушах.
Вървях, вървях, вървях ...
Успях да сляза долу. но от другата страна на хълма.
Ама че идиотизъм!
Тръгнах по алеята покрай Летния театър и след 15 минути се озовах там откъдето тръгнах - до магазина и до жената, която ме упъти нагоре.
Благодарих й за съвета и си потеглих към болницата.
Рано след обяд се озовах пред отделението и установих, че на вратата пише по-късен час.
Направо ми се искаше да се застрелям.
Излязох навън и седнах пред болницата на слънчева скамейка.
Напече ме и се преместих на сенчеста, а до мен седнаха две майки с 3-4 годишно момиче и момченце на 1 годинка.
Децата бяха пациенти и бяха много сладки.
Момченцето беше много шавливо, но беше голям бонбон.
Момиченцето беше по-палаво и само задаваше въпроси.
Напомни ми на мен в моето детство.
Като стана точния час за вземане на епикризи се качих горе.
Постоях 10 минути, обадих се, че си искам епикризата и ми казаха да изчакам.
Седнах на един стол близо до изхода на отделението.
Подготвих се бързо бягство, ако Доктор Малка Сладка ме подгони с някой скалпел.
По едно време тя излезе от операционната(с празни ръце!) и като ме видя се притесни и се скри пак вътре.
Добре, де, аз да не съм някакъв звяр, бе, Боже!
Чудовището biggeorge!
Му-ха-ха!
Това ми е чудовищния смях!
Никога не бих й направил нещо лошо.
Дори не бих я заприказвал, какво остава да я нараня по някакъв начин.
После я видях да влиза и излиза, ама това беше само, за да се увери, че наистина съм аз и после окончателно се скри някъде.
Направо си потънах в земята от срам.
Почаках още 30 минути и в един момент при мен дойде една мила лекарка.
Не я познавах, но още като я видях и я харесах.
Лицето й беше толкова симпатично, че трябва да си умрял, за да не ти допадне като човек.
Май беше бременна, имаше си коремче.
На езика ми беше да я питам дали ще си има бебе, но се усетих, че това не е моя работа и подобни въпроси са крайно нетактични и неуместни.
Ако е бременна й пожелавам бебето й да е живо, здраво и много щастливо.
Тя ми обясни какво е състоянието ми и аз реших да й задам няколко въпроса.
Питах каквото питах и накрая не се сдържах да разбера нещо.
Избърборих й:
"Докторе, аз си спомням, че говорих по време на упойката ...".
А тя каза:
"Няма как да си спомняте нещо от упойката ...".
Аз й отговорих:
"Докторе, помня, че говорих след упойката! Аз искам да ви се извиня за нещата, които казах! Ако съм обидил някого или съм казал нещо неуместно съжалявам много!".
Тя се усмихна мило и леко снизходително, знаейки какви глупости съм издрънкал и ми рече:
"Не се безпокойте, няма проблем!".
Дорева ми се.
Един път от облекчение, че не ми се сърдят за глупостите, които казах и втори път, защото ми стана мъчно, че няма да се получи нищо с Доктор Малка Сладка.
Тя е толкова мила, сладка, умна и красива.
За съжаление тя не ме харесва, а аз я харесвам много!
А това е много гадна ситуация!
Какво толкова й харесах точно на тази жена нямам си идея!?!
Умът ми не го побира!
Да не съм на 15 години?!?
Прибрах си всичко в раницата, взех си партакешите и си тръгнах.
Трябваше да оставя лекарите в тази болница на мира.
Тръгнах си и пътем минах през един хипермаркет.
Исках да сравня нашия хипермаркет с този в големия град.
Оказах се, че хипермаркета в големия град е по-голям по размер от нашия, но има и повече щандове, включително и щанд за риба и рибни продукти.
Зазяпах се в едни кралски скариди и служителката ме подкани да си купя.
Аз й казах:
"А, не, аз само гледам!".
Тя се засмя и ме репликира с думите:
"Пак гледайте, но и си купете!".
Аз побързах да се отдалеча, преди наистина да си купя нещо скъпо, но бързоразвалящо се.
Бързо се изнесох от хипермаркета.
Като се озовах на жп гарата се оказа, че съм изтървал влака за съвсем малко, а следващия влак е след 3-4 часа.
На ти сега тъпи въпроси на лекарката, на ти сега ходене по хипермаркети.
Малоумник!
Пълен идиот!
Не, влюбен идиот!
Седнах на бетонения постамент, а там печеше силно слънце.
След два часа стоене там така изгорях и слънчасах, че ми стана много лошо.
По едно време реших да звънна на телефона на БДЖ за справки и да разбера в колко часа е моя влак.
Оказа се, че тръгвал с час по-рано, отколкото ми казаха на информацията.
Добре, че попитах.
В противен случай щях да си остана на жп гарата да чакам цяла вечер.
Купих си билет и тъкмо реших да си тръгна, но реших да потърся тоалетна.
Установих, че накрая на жп гарата има магазин, където продават млечни продукти от истинско мляко от Родопите.
Купих си половинка сирене, парче кашкавал и бурканче със сладко от ягоди и малини.
После се качих на влака и след 4 часа път се прибрах в нас.
По пътя си мислех за Доктор Малка Сладка.
Това, което се случи с нея е поредния провал.
С която и жена да се опитам да се сближа в крайна сметка нищо не се получава, което е много жалко!
Със сигурност вината е моя.
Поне сиренето и кашкавала много ми харесаха.
Наистина бяха истински продукти направени от истинско мляко.
Поклон пред хората от Родопите, които произвеждат такива вкусотии!
Пожелавам им да са жив и здрави, за да продължават да правят истинско сирене и истински кашкавал!
Любима, ако някога се озовеш на жп гарата в Другия град знай, че можеш да си купиш много вкусни неща.
Това е всичко, което ми се случи, любима.
Обещавам скоро пак да ти пиша.
До скоро, любима!
02.06.2017 г. - 23.06.2017 г.
Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на творбата!
от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)
Здравей, любима!
Отдавна не съм ти писал и ти се извинявам за това, но нищо интересно не ми се беше случвало през последната година.
Преди няколко дни обаче преживях нещо, което ти може би ще намериш за забавно, но на мен изобщо не ми хареса и ме кара да се чувствам зле.
Искам да ти разкажа какво ми се случи, как се изложих ужасно ... за пореден път, но пред много хора и на публично място.
Както знаеш, любима, много дълго време имах стомашно-чревни проблеми.
Миналата седмица най-накрая личната ми лекарка ми даде направление за гастроентероскопия.
За целта трябваше да отида в една болница в Друг град.
Преди да замина няколко дни бях спал по 3-4 часа.
Бях доста уплашен какво ми предстои и в мен се трупаше психическо напрежение.
Това го казвам като оправдание за това, което се случи впоследствие.
Първи ден
И така облякох най-хубавите дрехи, които имах, обух най-хубавите обувки, които имах, взех пари и заминах.
От нас до жп гарата отидох пеша, макар че на родителите си казах, че ще хвана такси.
Не исках да ги лъжа, но и не исках да им казвам истината, че ще си ходя пеша, за да не се страхуват излишно.
Реших, че няма да дам пари за такси при положение, че мога да си вървя с краката си.
На жп гарата имаше спящи бездомници по скамейките.
Дори не съм знаел, че в Моя град има бездомници.
Мислех, че нямаме и това, което видях ме изненада много.
Стана ми мъчно за тях.
Преди години не беше така.
ЖП гарата не беше приют за бездомници.
Купих си билет и отидох да си чакам влака на перона.
Той дойде със закъснение.
Пътувах през нощта и нямаше какво толкова да се види през прозорците.
Понеже бях леко уплашен изобщо не ми се спеше във влака.
В Другия град пристигнах на Централна гара с първите лъчи на Слънцето.
На жп гарата също имаше спящи хора по пейките.
Бяха бездомни и ми стана много мъчно за тях.
Те не заслужаваха да са там и да бъдат без дом и без семейство, изоставени и забравени от всички, невидими за минаващите покрай тях.
Реших да отида до болницата пеша, то и без това не беше далеко - само на 4-5 км.
Бях си купил карта на Другия град предварително, за да мога да се ориентирам из града.
След доста завои се озовах пред болницата още преди началото на работното им време.
Влязох в залата на Регистратурата и зачаках да дойдат служителките.
По някое време започнаха да идват някакви секси моделки в скъпи дрешки и да сядат на столчетата за служителките.
Първоначално си помислих, че е някаква шега, но след като видях една жена с баща си да застава на едно от гишетата разбрах, че това са ИСТИНСКИ СЛУЖИТЕЛКИ в болницата.
Регистрирах се със свито сърце и леко притеснен.
През цялото време се чудех откъде са намерили тези хубавици да работят там.
Може би са обявили конкурс за работа с критерий "външен вид - секси мацка".
После отидох пред кабинета на Доктора.
Там вече се беше образувала опашка.
Бяха се наредили бедната жена с баща си, едно бедно възрастно семейство от някакво село, един беден мъж с анцунг и аз.
В този момент започнаха да пристигат красиви, скъпо облечени, очевидно богати хора.
Те също се наредиха на опашката, но някак си встрани от нас обикновено изглеждащите смотаняци.
Дистанцираха се леко!
Докторът пристигна и започна да приема пациенти.
Вместо да влезем ние, които бяхме първите дошли (жената с баща си, възрастното семейство дошли от някакво село, мъжа с анцунг и аз) започнаха да влизат красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора.
Един, втори, трети ...
По едно време жената от възрастното семейство дошли от някакво село се изнерви и отиде при Доктора, който ги прие веднага.
После пак започнаха да влизат красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора.
По някое време жената с баща си се изнерви и успя да пробие богаташката блокада.
Влезе при Доктора и той ги прегледа.
След това Доктора подкара хората по ред на регистрация и мъжа с анцунга успя да влезе.
След още 1 час пререждане на богаташи най-накрая дойде и моя ред.
Но докато чаках имах прекрасна гледка пред себе си.
Едни красавици, едни чудеса - направо станах разноглед.
Медицински сестри, санитарки, докторки, пациентки, роднини на пациенти ...
Все едно бях седнал в приемната на модна агенция.
Шок и ужас!
От някъде се появиха едни яки медицински сестри.
И под яки имам предвид високи, стройни, сексапилни, със секси дупета и големи цици.
После се появиха едни лаборантки, които имаха сладки нацупени устни и слаби секси тела.
Имаше и дъщери, сестри, съпруги и гаджета.
Никой не ми обръщаше внимание, повечето красиви хора ме гледаха с презрение, а красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора се дърпаха от мен и от другите бедняци на опашката.
Накрая се появиха докторките.
Аз такива докторки другаде не съм виждал.
Красиви и сладки, с големи или малки дупета, с големи или малки гърди, къдрокоси, с прави коси, брюнетки, блондинки, червенокоси и чернокоси.
Това беше някакъв добре организиран еротичен кошмар.
Та ... както казах преди малко по едно време Доктора ме извика да влизам в кабинета и прекъсна адските ми, еротични мъки.
Влязох в кабинета, обясних му симптомите, той ме прегледа.
Скара ми се, че съм ял.
Аз бях ял, но предния ден.
Не бях хапвал нищо от 12 часа и бях прималял целия.
Той обаче не разбра това, защото аз не му казах нищо.
Не исках да ми се кара, пък и на него надали му пукаше за моите обяснения.
Докато си говорехме забелязах, че в ляво от мен стои една супер сладка Докторка-миньонче със симпатично красива муцунка и слабо, секси тяло.
Погледнах я два-три пъти, но нямах много време да я огледам по-добре.
Докторът ме изпрати да ми вземат кръв и други телесни течности.
Докато чаках на опашката пред лабораторията отново имаше разделение на бедни и богати пациенти.
Бедните чакахме, а красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора влизаха директно.
Озовавайки се в лабораторията видях, че медицинските сестри също бяха секси красавици.
Те ми сложиха абокат на ръката, за да могат да ми точат кръв по всяко време на деня и нощта.
Не се сдържах и им казах:
"Тука с конкурс за красота ли са ви избирали на работа?"
Те се позасмяха на моята вродена простотия и ми благодариха за комплимента.
После отидох да дам и други телесни течности.
От там се върнах пред кабинета на лекаря и зачаках да ме прегледа отново.
Докато чаках дойдоха две момичета, които ма-а-алко приличаха на порнозвезди.
Едната имаше татуировка на гърба, другата на краката, бяха облечени така, че всичко да им се вижда, а аз не спирах да ги зяпам.
Разбира се не открито, а крадешком, макар че те забелязаха, че ги гледам и това изобщо не им хареса.
И те ме гледаха - като измет, като долен боклук, който си е позволил да спира мръсния си, гнусен поглед върху красивите им, богаташки тела.
Аз не съм измет, но ме досрамя от собствената ми отвратителност, от беднящките ми дрехи, от това че въпреки че не бях подходящ за тях аз харесвах тези момичета.
Намирах ги за красиви и ми се искаше да им го кажа, но те не желаеха нищо от мен, дори и комплимент.
Те бяха красиви, но зли, с лоши погледи изпълнени с омраза.
После дойде една богата жена и богатия й син придружени от някакъв богат мъж.
Тримата влязоха при Доктора и първоначално си помислих, че някой от тях е за преглед.
След известно време обаче те излязоха навън заедно с Доктора.
Явно момчето искаше да специализира при Доктора и майка му и другия човек искаха да го уредят с връзки на това място.
Не обичам връзкарски истории.
За мен всичко се постига с много труд и усилия, а не с ходатайстването на мама и чичко-богаташ.
Той обаче нямаше проблем с това, че го уреждат.
А мен кой ме е уреждал някъде?
Питам просто, не се заяждам!
Е, никой не ме е уреждал!
Всичко съм постигал с много учене и постоянна работа.
Учих шест години къртовски, за да завърша висшето си и никой не ми е съдействал с връзки.
Станах първи по успех във випуска си не по милостта на преподавателите, а защото дадох всичко от себе си в ученето.
Работех с всички сили, за да постигна резултатите, които връзкарите постигаха с лекота.
Затова ми е трудно да уважавам хора постигнали всичко по втория начин.
Има само един начин да стигнеш до върха и то е с много труд и усилия.
Както и да е!
и така най-накрая дойде и моя ред.
Когато влязох в кабинета там беше само Докторката-миньонче.
Доктора беше отишъл някъде с връзкарите.
Тя ми зададе няколко въпроса, а аз през това време си мислех, че е много красива.
Предположих, че за да е лекарка е мно-о-ого умна.
Искаше ми се да я питам с какъв успех е завършила, но ме досрамя.
Накрая излязох навън да изчакам да ме приемат в отделението.
Заедно с мен приеха и още много, много хора.
Аз останах последен, защото за мен място нямаше и се наложи да ме настанят в друго отделение на един 1 км. от моето.
Нямах нищо против да чакам.
Докторката-миньонче, която бях забелязал по-рано влизаше и излизаше от кабинета и успях да я огледам от всички страни.
Имаше малко, сладко дупе, симпатични гърди и миловидна физиономия.
По едно време един пациент отвори вратата и каза:
"Момиченце ... искам да питам само ..."
А тя го скастри с думите:
"Не съм момиченце, казвам се Доктор Малка Сладка".
Мен малко ме досмеша как му се сопна, но поне научих името й.
Много серт жена, ей.
Но я разбирам.
Учила е шест години Медицина.
После е учила Бог знае още какво и колко време!
И накрая един човек идва и я нарича "момиченце".
Помислих си:
"Ей, ал-о-о-оу!
Тя не е момиченце, а е Доктор Малка Сладка.
Капиш?".
Беше ми трудно да произнеса името й и да го запомня.
Наложи се да го запиша на едно листче.
Първо го написах с малки, ръкописни букви, после го написах с големи, печатни букви, за да го запаметя по-лесно.
Не се получи.
Трудна работа се оказа да запомня името й.
Помислих си, че трябва да напиша името й на ръката си, за да го запомня.
Докато Докторката-миньонче минаваше насам-натам успях да я огледам отблизо.
Стори ми се много красива.
Приличаше на малка, красива статуетка от музикална кутия.
Докато стоях отвън на столчетата да изчакам да ми намерят място в болницата се обадиха родителите ми и като разбраха, че ще ме приемат в отделението поне за ден започнаха да истерясват.
Голям страх, голямо нещо!
Баща ми ревна, а той е болен и не е препоръчително да реве за щяло и нещяло.
Майка ми беше готова да ревне с глас, ама едва-едва се сдържаше.
Искаха да говорят с Доктора, за да ги увери, че няма да умра по време на интервенцията.
Казах им, че тази процедура е напълно безопасна за мен и няма да ми се случи нищо лошо.
Те не ми повярваха и продължиха да настояват да говорят с Доктора.
Да, ама него го нямаше в кабинета, а и нямаше как да го моля да говори с родителите ми и да ги успокоява, защото са уплашени, че ще умра.
Реших да вляза в кабинета и да помоля Докторката-миньонче да ми съдейства.
Почуках на вратата и казах:
"Доктор Малка Сладка, имам една молба към вас! Моля ви, поговорете с родителите ми, успокойте ги и им кажете, че процедурата не е опасна за живота ми!".
Тя се съгласи, за моя голяма изненада.
Взе телефона и им каза, че няма нищо страшно, че не бива да се тревожат, че лекарите са професионалисти и че няма да ми се случи нищо лошо.
Накрая каза на майка ми да не се тревожи излишно, защото ще навреди на собственото си здраве.
Това беше най-човечното нещо, което някой беше казвал на родителите ми за последните 27 години.
Тази оценка направих след като сравних поведението на Доктор Малка Сладка с това на едни мои бивши съученици, които преди десетина години набиха родителите ми на една спирка, само защото са ги познали, че са мои родители ...
За целият преход много хора направиха много гадни неща на родителите ми и нейното поведение ми се стори ужасно мило.
Тогава си помислих, че тя е много добър човек.
Благодарих й, взех си телефона и я помолих след като мине процедурата да говори отново с родителите ми, за да ги успокои, че съм добре.
Тя се съгласи.
След това излязох навън и седнах да чакам пред кабинета.
След още 1 час ме качиха горе пред отделението да изчакам да ме заведат в моята стая.
Докато стоях там видях Доктор Малка Сладка да ходи напред-назад по задачите си.
В един момент забелязах как излиза от отделението със сандвич в ръка, от който отхапва една хапка.
Тя видя, че я зяпам, а аз бях гладен и затова я гледах с апетит как си хапва от сандвича.
Явно изпита леко неудобство от гадния ми поглед и ми се усмихна срамежливо, а после хукна нанякъде по коридора, държейки филийките с хляб в ръката си и продължавайки да си отхапва от тях.
Усмивката й беше толкова сладка.
Все едно гледах зайче да си хапва морковче.
Сладурка!
Направих следната равносметка на ум:
1. Умна е, защото е лекар.
2. Красива е, защото ... е красива.
3. Добър човек е, защото се отнесе добре с родителите ми и с мен.
4. Тази сладка усмивка може да разтопи и леден блок!
Тогава си помислих, че тя има доста положителни качества и че ми се иска да я опозная по-добре като човек.
После ме заведоха в моята стая.
Там имаше още двама мъже на възраст около 60-70 г.
Оказа се, че са дошли за операция.
На единия операцията му предстоеше, а на другия вече беше преминала.
Говорих си с колегите по стая и установих, че са добри хора, които просто са се разболели и са дошли да се лекуват.
Не спирах да си мисля за Доктор Малка Сладка.
Ужасно много ми се искаше да я опозная по-добре, за да разбера наистина ли е толкова добър човек или само ми се е сторило така.
Осъзнавах, че съм дошъл да се лекувам, а не да се свалям на жени, но това желание беше толкова силно, че едва се удържах на едно място.
Аз самия преди доста години исках да ставам лекар.
Исках да помагам на хората и да ги лекувам, за да бъдат по-здрави.
За съжаление нямахме пари и вместо това учих висше, което можех да си платя.
Пък и малко ме е страх от трупове, а в процеса на обучение на лекарите се налага да правят аутопсии на мъртви хора, чрез които изучават човешката анатомия.
Освен това знаех, че не е етично, докато съм в болницата да се свалям на красивата Доктор Малка Сладка.
Реших да си затварям голямата, приказлива уста, докато премине всичко и после като си тръгвам да й предложа да излезем на кафе или чай, или вода, или чист въздух, за да си поговорим.
В крайна сметка след като вече не съм пациент никакви етични норми не са нарушени.
Просто исках да я опозная като човек.
Исках да разбера дали наистина е толкова добра, умна и човечна, колкото ми се стори в началото.
Но какво исках аз и какво стана реално са две съвсем различни неща.
После ми донесоха една кутия с прахчета.
Трябваше за 4 часа да изпия 4 литра с вода.
Във всеки литър трябваше да има по едно разтворено прахче.
Искаха да се изчистя изцяло от всичко, което съм ял, за да е празна храносмилателната ми система.
За съжаление аз си носех само две шишета с вместимост от половин литър и нямаше как да разтварям каквото и да е в тях.
На едно от шкафчетата намерих едно шише от минерална вода от литър и половина.
Измих го и в него изсипах две шишета от половин литър.
После разтворих едно прахче във водата и започнах да пия.
Това "нещо" имаше вкус на бетон.
Или по-скоро на химикал.
На някакъв гаден, гнусен химикал, от който почти веднага започна да ми ръмжи стомаха и да ми се ходи до тоалетната.
Не знам как успях да изпия целия литър, но се справих.
После разтворих второто прахче.
Започнах да пия водата на екс, но взе да ми се гади и едва не повърнах.
Не знам как се сдържах, но успях.
Продължих да пия, но по-бавно.
Изпих и втория литър и след това се наложи да хукна към тоалетната.
За 30 минути стомашно-чревния ми тракт се изпразни тотално.
Отидох при медицинската сестра да питам дали трябва да пия и останалите прахчета.
Аз вече нямах нищо в себе си повече за изхвърляне.
Тя ме погледна строго и ми каза:
"Лекарите са ви казали да изпиете всичко, така че изпийте го!".
Осъзнах, че тя беше права.
След като са ми казали да ги изпия - значи трябва да ги изпия, дори да нямам нищо повече за изхвърляне.
За още 3 часа изпих и останалите прахчета.
Докато дойде време за лягане успях да изхвърля и повечето от водата с прахчетата.
Такава клизма с химикали си направих, че едвам стоях на краката си.
Забранено ми беше да ям, а след 22 ч. вечерта ми беше забранено и вода да пия.
С колегите по стая гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Аз заспах много трудно.
Бях на чуждо място с чужди хора и ме беше страх да се отпусна, за да не ми се случи фекална случка.
Мисля, че и другите пациенти се чувстваха по същия начин, защото ги чувах как се въртят в леглата си.
Горките хора!
Българите явно сме домошари хора, обичаме си дома и не можем да ходим на чужди места с чужди хора и да се чувстваме еднакво добре навсякъде.
Или може би това важеше само за простите, селски хора като мен и колегите ми по стая.
Не знам красивите, скъпо облечени, очевидно богати хора как се чувстват и какво мислят.
Докато гледахме телевизия забелязах, че и от другите стаи в отделението се чуваха работещи телевизори.
Освен домошари българите явно сме нация, която е пристрастена към телевизията.
Ние сме телемани номер едно.
Майка ми се обади да ми пожелае лека нощ и приятни сънища в една от рекламите и каза:
"Сега пуснаха реклама и решихме да звъннем ..."
А аз й отговорих:
"То и при нас има реклама, тя е за всички зрители, не я пускат само за нашия телевизор!".
Помислила си жената, че рекламата е само за нея.
Голям смях!
И така постепенно се успокоих, отпуснах се и успях да заспя.
Втори ден
Сутринта се събудих уморен.
Болеше ме малко главата и се чувствах съсипан.
Зверски ми се пиеше вода, но ми беше абсолютно забранено да пия, дори и една глътка.
Бях гладен като вълк.
Не бях ял повече от 36 часа и бях много изтощен.
Само си лежах и нямах сили да стана.
Ходих няколко пъти до тоалетната.
Говорих си с колегите в стаята.
Те се оказаха работливи, селски хора, които крак не подгъват по цял ден.
Стана ми мъчно за тях.
На тази възраст не трябва да се бъхтят като добичета.
Нямаше кой да ги отмени в работата.
Мислех да им предложа да си наемат безработни хора, които да работят вместо тях и така да облекчат труда си.
Обаче те надали щяха да приемат съвет от някакво голобрадо пишлегарче.
Казах им да не се претоварват толкова.
По едно време забелязах, че не искат да се хранят.
Казах им, че трябва да се наядат.
Че храната е полезна за тях, за да се възстановят.
Наложи се да им се скарам като на малки деца.
Все едно бях в детско отделение, а не отделение за възрастни.
Не искат да ядат, не искат да пият, не искат да слушат докторите.
Казах им да спазват правилата и да не противоречат на докторите.
Те с цялата си глупост отказаха.
Искаха да си правят каквото си искат.
Аве ей!
Докторите им казаха да си лежат - те стават.
Докторите им казаха да не пият вода - те взеха да пият.
Докторите им казаха да не ядат сладки неща - единия яде вафла, другия яде сладки бисквити.
Луди хора!
Те бяха на 60-70 години, а се държаха като петгодишни.
Не знам как ги издържаха лекарите.
Според мен заплащането на лекарите е малко за труда, който вършат.
На медицинския персонал заплатите трябва да са поне 5-10 пъти по-големи.
И пак ще е малко.
Дойде една сестра, която беше много сладка и миловидна.
Колегите по стая й викаха "момичето".
Ама тя не е просто момиче, тя е медицинска сестра и трябва да се отнасят към нея с уважение.
Учила е толкова години, за да заеме тази позиция, не може да й викат: "Момиче, ела тука!".
Можеха да й кажат: "Сестра, можете ли да дойдете?".
Аз като имах въпроси питах културно и възпитано, а не просташки и дебелашки.
С колегите по стая говорихме за всичко, за което на тях им се говореше.
Беше забавно.
Отдавна не си бях общувал толкова много с някого.
В Интернет вече не си говоря с никого, защото част от познатите ми се радикализираха, а други започнаха да се отнасят с мен като с втора ръка човек.
Като с измет.
А аз не съм измет!
И не ми е приятно да се държат така с мен.
На обяд дойде една медицинска сестра и ме отведе в отделението да ми направят процедурата.
В коридора седнах на един стол и се свих уплашено.
Беше ме страх.
Докато чаках видях Доктор Малка Сладка да минава по коридора.
Зяпах дупето й.
Беше малко и стегнато.
Сладко дупе на сладка мацка.
Гледах я и си мислех само хубави неща за нея.
Мислех си, че е красива, умна и добра и че ми се иска да я опозная по-добре.
Чудех се какво да й кажа, как да й го кажа, кога да й го кажа.
Срам ме беше от чувствата ми.
Ядосах се на самия себе си.
Аз дойдох, за да се изследвам и лекувам, а не да се свалям на жени.
Сетих се, че в началото исках да й напиша името на ръката си, за да го запомня.
Но не го направих и точно в онзи момент се зарадвах, че не съм го направил.
Докато бях под упойка можеше сестрите и лекарите да забележат, че съм написал името й на ръката си и да си помислят нещо лошо за нея.
Не исках това да се случва.
Не исках да уронвам репутацията й с глупостите си.
Дори се чудех дали изобщо да не й казвам нищо.
Помислих си, че най-добре е да запазя чувствата и мислите си за себе си.
Пука й на докторката, че някакъв мульо от Долно Нанагорнище я харесва.
И разбира се, тя ще зареже прекрасния си живот, за да си общува с мульото.
Как пък не!
Колкото аз ще ида на Марс, толкова е вероятно да се случи това и тя да ме хареса.
След това се сетих как предния ден тя се наобядва набързо и на крак.
Доктор Малка Сладка нямаше време да се нахрани на спокойствие, а аз исках да я каня на кафе.
Дали ще отдели от времето си, за да си общува с мен или ще се прибере в дома си, за да се наспи след напрегнатия работен ден?
По-вероятно е второто.
Затова очаквах, че ще ми откаже да излезем заедно, но тъй като смятах да я попитам чак когато си тръгвам нямаше опасност да се чувствам неудобно от поканата си.
Обаче докато я гледах как минава по коридора се замислих за нещо друго ...
Медицинските работници са много заплашени хора.
Непрекъснато някой ги бие, тормози, напада, заплашва, а това не е нормално и не е редно.
И като гледах фината структура на тялото на Доктор Малка Сладка се замислих какво ли би станало, ако някой я нападне да я бие.
Стана ми гадно!
Някои от другите сестри и лекари в отделението също бяха също толкова слаби и фини.
Имаше една сестра, която беше с размера на Доктор Малка Сладка, но беше русичка и синеока.
Та тя няма тяло за бой.
Ако някой я нападне да я бие тя директно ще умре.
Замислих се, че медицинските специалисти в България трябва да се научат да се защитават.
Трябва да изкарат курсове по самоотбрана, за да могат да се спасяват от агресивните хора около тях.
Това важи най-вече са жените, макар че и за мъжете е важно да се научат да се самозащитават.
И тези курсове трябва да се карат по време на студентското обучение на бъдещите лекари и медицински сестри.
Реших, че щом се прибера в къщи ще напиша писма на всички ВУЗ-ове, на Министерство на здравеопазването и Министерство на образованието.
На ректорите на ВУЗ-ове ще им предложа да включат курсове по самоотбрана за студентите.
На Министерство на здравеопазването ще предложа да изпратят всички лекари и медицински сестри в България на курсове по самоотбрана.
На Министерство на образованието ще предложа да включат курсове по самоотбрана за учениците в училище.
Щом нашето общество е превзето от насилието трябва да се научим да се защитаваме.
И това важи най-вече за жените, защото те първи стават жертва на това насилие.
И докато си мислех всички тези неща лекарите приключиха с пациента преди мен.
После дойде една сестра да ме заведе в операционната.
Влязохме вътре и тя ми даде калцуни, които да обуя.
После ме накара на си събуя панталоните и боксерките.
Малко ми беше неудобно, но нищо не казах.
Останах по фланелка, която лекинко и незабележимо придърпах надолу, за да скрия срамотиите си.
Влязохме в операционната.
Сестрата ме накара да седна на масата.
Така и направих.
После ме накара да легна на лявата си страна.
Направих го и се свих в детеродна поза.
Сестрата каза, че точно така е трябвало да легна.
А аз се похвалих, че съм гледал "Д-р Хаус" и от там съм видял как се лежи по време на процедурата.
Бях гол и ме беше срам от това.
В един момент както си лежах осъзнах, че Доктор Малка Сладка може да ме види в този вид и изпитах стаен ужас.
Не исках да ме вижда така.
Проснат като животно, като добитък, на масата.
Не исках да ме вижда гол, мръсен, упоен.
Не иска да ме вижда паднал, стъпкан, унизен.
Исках да ме види облечен в тъмносин костюм, с бяла риза и тъмна вратовръзка, с удобни, но стилни обувки, избръснат и подстриган, изкъпан и миришещ добре.
Исках да ме види как я чакам да излезем заедно.
Исках да ме види в най-добрата ми светлина.
Исках да ме харесва.
Исках да се влюби в мен.
Исках да ме обича.
Не исках да бъде отвратена от мен.
Стана ми много мъчно и гадно, но нищо не казах.
Мълчах си и си траех.
В един момент дойде анестезиоложката и ми сложи упойката.
В този момент си помислих:
"Добре, че не написах името на Доктор Малка Сладка на ръката си, че щях да се издам какво изпитвам! Сега никой няма да разбере! Слава Богу!".
После упойката подейства и пред очите ми падна мрак.
...........................................................................................
Събудих се в инвалидната количка малко преди стаята ми.
Главата ми беше замаяна.
И се държах странно.
Мисля, че в онзи момент говорех.
Сестрата ме събуди.
Потупа ме по дясното рамо и каза:
"Събуди се, момче, хайде, събуди се вече, всичко приключи, събуди се!".
Аз бях доста дезориентиран.
Спомените ми приличат на проблясъци на светкавица на фотоапарат.
Обикновено спомените ми са непрекъснати, а в този случай ми се губят моменти, в които не помня какво съм говорил или правил.
Легнах си на леглото и не можех да фокусирам добре.
Дърдорех нещо, но не осъзнавах какво.
Губят ми се моменти.
Извадих ключа на шкафчето си от задния си джоб и помолих колегата по легло да ми даде телефона, за да се обадя на родителите си и да им кажа, че съм жив и съм добре.
Не помня как съм ги набрал.
Не помня какво точно говорихме.
Имам частични спомени как им казах, че под упойката съм сънувал нещо ... че говоря с някого.
Казах им, че зрението ми се подобрява.
В последствие майка ми каза, че съм говорел забавено и съм бил доста странен и неадекватен.
След няколко часов сън се събудих привечер.
Бях зле.
Бях обезводнен и ми беше лошо.
Добре, че по едно време ми сложиха банка с натриев хлорид.
Главата ми се въртеше.
Мозъкът ми беше като пасиран.
Започнах да си връщам малко по малко контрола над тялото.
В един момент започнаха да ми се връщат и спомените от процедурата.
Имах спомен как сънувам, че говоря по време на излизането от упойката.
Всъщност имах и частичен спомен, че съм говорил глупости по време на упойката.
Тази упойка да не е била серум на истината?
Всъщност пропофола в упойката е подействал на съзнанието ми като е разрушил психическите ми бариери и ме е накарал да кажа всичко, което си мислил.
Щом осъзнах това се ужасих какви неща съм казал.
Сигурно съм казал, че харесвам Доктор Малка Сладка.
Казал съм, че мисля, че е умна и красива, че има сладко дупе и цици, че болницата е пълна с красавици.
Изръсил съм и още един куп глупости.
Помолих се на Бог да не съм пял някоя любовна песен.
Вечерта дойде една медицинска сестра и ми донесе храна.
Гледаше ме странно и лекинко се подсмихваше.
Нахраних се, говорих си с колегите по стая.
Вечерта гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Не можах да заспя.
Цяла нощ мислих какво съм казал по време на упойката.
Подозирах, че съм казал всичко, което си мислех през последните два дни.
От тази мисъл с всеки следващ час се чувствах все по-зле душевно.
Ако бях казал нещо за Доктор Малка Сладка нещата можеха да станат много лоши.
Можеха да я уволнят, а не исках това да се случва.
Най-накрая заспах уморен.
Трети ден
Събудих се и главата ми се въртеше.
Прекарах почти целият ден в леглото.
Сложиха ми една банка с натриев хлорид, за да ми се възстанови баланса в тялото и да се компенсират изгубените соли по време на прочистването.
Лекарите, които дойдоха на визитация ми казаха, че ще ме изпишат скоро, но след това ме информираха, че ще трябва да остана още един ден.
Единият лекар ми обеща да ми даде една информационна книжка за синдром на раздразнените черва.
После се замислих за нещо ...
Как да разбера какво съм правил по време на упойката?
Нямаше как да разбера.
Как да разбера дрънкал ли съм глупости?
Нямаше как да разбера, но беше логично, че това се е случило.
Лекарите и медицинските сестри от моето отделение ме гледаха странно, все едно съм буйстващ пациент от лудницата на любовта.
Дори лекарите и сестрите от другото отделение, в което бях настанен ме гледаха по-странно от преди процедурата.
Преди това не ми обръщаха особено внимание.
След това ме ЗЯПАХА!!!
Усещах, че нещо не е наред, но нищо не можех да направя.
Колегата ми по легло трябваше да бъде опериран от херния и беше притеснен.
Опитах се да го успокоя.
Не биваше да е уплашен преди операция, за да не умре от психическото състояние, в което е изпаднал.
Затова говорих с него и му казах да не се плаши.
Казах му, че докторите са професионалисти и си разбират от работата, да не мисли за операцията и че всичко ще бъде наред.
Той се успокои.
Като дойдоха да го вземат беше спокоен като лятна трева в горещ ден.
После сина му дойде да го търси, а аз му казах, че е отишъл на операция.
И него го успокоих.
Нямаше повод за притеснение.
Лекарите в тази болница бяха много добри и много ги харесвах.
Със сина му си разменихме телефоните, за да може да му давам информация за неговия човек.
Другият колега по стая го изписаха.
Аз му казах като се прибере в къщи да не се претоварва толкова.
Работата си е работа, но трябва и да се почива.
Все пак е човек, а не машина.
Пожелах му да е жив и здрав.
Той също си тръгна спокоен.
Третият пациент, който беше в стаята беше с тежка операция, но беше много непослушен.
Докараха го в нашата стая, когато ме върнаха от процедурата предния ден.
Не спазваше препоръките на докторите.
Ставаше, а трябваше да лежи.
Сестрите не можеха да смогнат да му слугуват.
Много ме дразнеше поведението му.
Сестрите имаха работа, не можеха да се занимават само с него.
Предната нощ вместо да заспи като човек той си играеше на таблета.
Така не се оздравява.
Хайде, разбирам го, че му е трудно да заспи, защото другите двама пациенти хъркаха нощем.
И на мен също ми беше трудно да заспя, но не си играех на телефона.
Ама че глупав човек!
Като дойдоха близките му на свиждане го издадох, че се занимава на таблета си по цяла нощ.
Казах им, че прави щуротии и не иска да слуша лекарите.
Му-ха-ха, колко съм гаден!
Те не му взеха таблета (а трябваше да му го вземат!), но му казаха да не върши простотии.
Не беше много, но и това беше достатъчно да се спре за няколко часа.
Само мрънкаше, че бил мръсен и искал да се изкъпе.
Вместо да се радва, че е жив той искаше да си ходи у дома, за се изкъпе.
От цялото беснеене успя да си скъса един-два шева и от корема му започна да тече течност.
Няколко пъти се наложи да викам сестрите, за да го оправят и да го удържат да не лудее.
И той като другите двама не искаше да яде.
Наложи се и на него да се скарам да се храни.
Стар човек, а се държи като хлапе!
Изобщо инфантилна работа!
Не го съдя, но и не одобрявам действията му.
Здравето е важно и каквото ти кажат лекарите това трябва да правиш.
Непрекъснато си събаряше очилата и телефона на земята.
Вдигнах му ги сто пъти.
Това нямаше да се случва, ако си лежеше мирно и кротко като човек.
А, не, да беснее като луд!
По едно време в стаята дойдоха една сестра и един доктор и прибраха нещата на колегата по легло.
Казаха, че ще го водят в Интензивното и след три дни ще го върнат.
Веднага се обадих на сина му и му казах да си търси човека в Интензивното.
Казах му, че баща му е добре и няма от какво да се страхува, просто лекарите искат да го наблюдават по интензивно, за да се възстанови по-бързо.
Синът му беше много благодарен!
Аз му казах, че ако баща му създава някакви проблеми - да ми се обади!
Ще се скарам на баща му, ще му кажа да спазва препоръките на лекарите и той ще ме послуша.
Синът и баща са светни хора.
Другият пациент, кого изписаха също беше много свестен човек.
Третият непослушен пациент също е свестен човек.
И семейството му са свестни хора.
Но с такъв непослушен роднина трудно ще се оправят.
Слава Богу, аз съм научил родителите ми да спазват правилата ...
Добре, де, те са ме научили да спазвам правилата.
Любима, не се заяждай, че лъжа и извъртам историята както на мен ми е угодно.
Не е така!
Честен кръст!
Котката ми да пукне, ако лъжа!
Разбира се, това е въображаема котка (като котката на Шрьодингер!), която стои в една въображаема кутия.
Котката е ни жива, ни умряла, защото някой й е пуснал песента на Слави Трифонов и Ку-Ку Бенд - Жив или мъртъв.
Бъзикам се, любима, бъзикам се!
Като казах Слави Трифонов ... не мога да разбера защо този човек не си смени пироните в крака с нова тазобедрена става.
Като си е счупил крака доктора дал ли му е право на избор между смяна на тазобедрена става и пирони.
Дал му е!
Той какво е избрал?
Пирони, за да се върне по-бързо на работа.
И сега има здравословно проблеми, защото непрекъснато го боли.
А е трябвало да избере смяната на тазобадрената става.
То и сега не е късно!
Просто е - взема си отпуск, отива и си прави операцията, после рехабилитация и възстановяване.
Сега е на 50 г. и ако си направи операцията ще се възстанови по-лесно и по-бързо, отколкото ако е на 70-80 години.
Да не говорим, че на по-стари години може да няма парите за тази операция.
Може да се инвалидизира и да се обездвижи.
А това, че ще се наложи да ходи насам-натам с инвалидна количка за известно време е плюс, защото ще може да види света през очите на истинските инвалиди.
Докато управляващите не седнат в инвалидни колички и не установят лично колко недостъпна е градската среда няма как да разберат в каква ужасна държава живеем.
От много време си мисля да пиша на Слави Трифонов и да му дам съвет да се лекува, защото в болки не се живее, но не искам да му досаждам.
Пък и той няма да приеме съвет от някакъв непознат човек.
Мислех да пиша на шефовете на бТВ и да им кажа да не му подновяват договора, докато не си смени ставата, но и това не е много редно.
Кой съм аз и от каква позиция да направя всички тези неща?
Всеки сам отговаря за себе си.
Но ми се иска Слави Трифонов и всички останали болни и страдащи хора в България да са здрави и да могат да развият пълния си потенциал, на който са способни.
Последният ми ден на престой премина горе-долу нормално.
По обяд отидох в отделението да си получа книжката за синдром на раздразнено черво.
Доктор Малка Сладка я нямаше.
Липсваше изобщо.
Това беше съмнително.
И всички ме ЗЯПАХА!
Една от младите медицинските сестри ме гледаше леко ядосано, все едно съм й изял кексчето.
Русичка, синеока и много симпатична, но ме гледаше лошо и това никак не ми хареса.
Усещах, че съм направил нещо ужасно, но не знаех как мога да го поправя.
Дорева ми се от ужас!
Нищо не казах.
Само си мълчах и гледах.
По едно време една сестра ме изпрати да си ходя в моята си стая.
Целият следобед бях като на тръни.
На вечерната визитация попитах Доктора как мога да се свържа с Доктор Малка Сладка.
Не трябваше да го питам нищо!
Казах му, че тя ми е обещала да поговори с родителите ми след процедурата, за да ги успокои, че всичко с мен е наред.
Той каза на другия ден да му се обадя в 08:00 ч.
Екипът на отделението отивал на някаква конференция и щели да бъдат заедно.
На мен обаче не ми се говореше от болницата.
Реших, че щом ме изпишат и напусна болницата ще звънна.
Защото ако говорех от болницата някой можеше да ме чуе какви ги дрънкам и така да досъсипя репутацията на Доктор Малка Сладка.
А това беше недопустимо от каквато и да е гледна точка!
Вечерта аз и колегата с операцията гледахме телевизия и след "Шоуто на Слави" си легнахме да спим.
Аз не можах да заспя до сутринта.
Мислите ми не ми даваха мира.
Чудех се какво да кажа на Доктор Малка Сладка.
Измислих си цяла реч.
Написах я на една тетрадка и започнах да я обмислям кое е подходящо да кажа и кое не.
След известно време съм заспал.
Четвърти ден
Като се събудих ми беше малко лошо, но бях много по-добре от предишните дни.
Закуси, взеха ми кръв.
На визитацията напомних на доктора за книжката за синдром на раздразнено черво.
После си събрах нещата, облякох се, обух се и отидох да си платя таксата на Регистратурата.
Върнах се в отделението да оставя квитанцията и се изгубих по етажите.
Отидох до кабинета на Доктора да си получа книжата за синдром на раздразнено черво.
После тръгнах към жп гарата.
Придвижих се доста бързо.
Трафикът беше ужасен.
За да се изчисти въздуха от мръсотията трябва да се премахнат всички лични автомобили.
Т.е. личния автомобил като превозно средство трябва да изчезне в глобален мащаб.
Трябва да останат само товарните превози и обществения транспорт.
Така нефта и газа ще стигнат за по-дълго време.
Аз съм учил, че по прогнози от 2000 г. нефта ще свърши в средата на 21 век, а газа ще свърши в средата на 22 век.
Но през 2000 г. потреблението на нефт на Китай беше в пъти по-ниско от сега.
При сегашните темпове на потребяване нефта ще свърши много преди 2050 г., а газа ще свърши много преди 2150 г.
И когато това стане икономики като нашата, които са нефтозависими ще фалират, а населението ще умре от глад.
За да се предотврати това трябва да се премахнат личните автомобили.
Така и войната по пътищата ще спре веднъж завинаги.
Като отидох на жп гарата видях, че за няколко дни броя на бездомните се е увеличил двойно.
Един почти гол мъж стоеше неадекватен на една скамейка.
Никой не забелязваше изпадналите хора.
Все едно не съществуваха.
Купих си билет и отидох на гише Информация да разбера за колко време ще се прибера в Моя град.
Наредих се на опашката, а едно момче и момиче, които стояха на един метър встрани ме попитаха:
"Искате да ни прередите ли?".
Аз ги погледнах изненадан и казах:
"Минавайте, аз съм последен!".
Много нахални хора има - хем не са се наредили, хем имат претенции.
След това излязох от гарата и седнах на един кубичен постамент.
Бях на удобно положение - до подлеза, срещу входа на жп гарата, на близо беше асансьора за подлеза, можех лесно да стигна до тоалетните.
Изобщо мястото беше подходящо за сериозен разговор с Доктор Малка Сладка.
Обадих се на майка ми и й казах, че докторката ще й се обади.
После седнах и 15 минути мислех какво да направя.
Изпитвах страх и притеснение, както и срам и леко неудобство от собствените си мисли и чувства.
Най-накрая събрах смелост, реших какво искам да й кажа и набрах Доктора.
Той вдигна, аз му обясних, че се обаждам да потърся Доктор Малка Сладка.
Той ме скастри, че ми е казал да се обадя сутринта.
Каза ми, че ще звънне, когато се освободят.
Аз зачаках със свито сърце.
Бях толкова уплашен, че едвам успявах да мисля.
По едно време телефонът ми звънна.
Вдигнах и чух гласа на Доктор Малка Сладка.
Помолих я да се обади на майка ми и баща ми.
Тя предложи те да й звъннат на телефона на Доктора, през който говорехме в онзи момент.
Аз се съгласих.
После й казах, че искам да й кажа още нещо.
Замълчах за секунда и й споделих това, което четири дни си мислех:
"Доктор Малка Сладка, изпитвам към вас голям респект и уважение.
За мен вие сте най-умната млада жена, която съм срещал досега.
Надявам се, че е възможно аз и вие да бъдем приятели!".
На репликата ми, че е най-умната млада жена, която съм срещал тя се засмя кръшно с лека ирония и ми благодари за комплимента.
После ми каза, че не е редно да бъдем приятели, защото тя е лекар, а аз съм пациент.
Аз я попитах:
"Искате да кажете, че не е етично?".
Тя потвърди, че не е етично лекар и пациент да бъдат приятели.
Каза, че мога да се обръщам към нея САМО И ЕДИНСТВЕНО като специалист.
Аз притеснено я запитах:
"Това предложение, което ви направих сега нали няма да навреди на вашата кариера?"
Тя ми отговори да не се притеснявам и че няма да й навреди по никакъв начин.
Аз й благодарих и разговора приключи.
Предварително знаех, че ще ми откаже да бъдем приятели, но въпреки това исках да опитам, за да видя какво ще стане.
Казах на майка ми да се обади на телефона на Доктора, за да говори с Доктор Малка Сладка.
После разбрах, че майка ми се е обадила, но не са й вдигнали.
Впоследствие Доктора, а не Доктор Малка Сладка, е говорил с майка ми.
Първоначално се държал с нея като с откачалка, но понеже тя му благодарила за грижите към мен той започнал да се държи по-добре с нея.
Обяснил й, че съм добре и ще оздравея.
А през това време аз отидох до Информацията на жп гарата, за да разбера на кой коловоз ще бъде влака ми.
След като намерих перона и влака се качих на него.
Седнах между две двойни седалки, свих се на кълбо и се разплаках.
Много ми беше мъчно!
Обидно ми стана.
Не за първи път се отнасят с мен като с психопат.
Като с боклук.
Като с измет.
Аз не съм измет!
Аз съм човешко същество.
Аз съм човек.
И заслужавам човешко отношение.
Това, че нямам пари, че не нося скъпи дрехи и че не карам скъпа кола не ме прави измет.
Ако харесвам някоя жена нямам ли право да й кажа за чувства си?
Защо нямам това право?
С какво съм по-лош от всички останали?
Не карам Доктор Малка Сладка насила да бъдем приятели, но отказа й е несъстоятелен, а мотива й е неубедителен.
Аз съм пациент, само до изписването ми от болницата.
След това съм просто мъж.
Тя е лекар, само докато е в болницата.
След това е просто жена.
Ако един мъж и една жена не могат да бъдат приятели в какъв свят живеем?
И защо Доктора, нейния началник, я защитава и крие така самоотвержено?
Затова говорихме през неговия телефон.
За да могат да скрият личния й телефон от мен.
Все едно, че аз ще я преследвам в последствие.
Колко смахнати хора!
И след като няма опасност за кариерата й от моето нелепо харесване на него какво му пука за нея?
Освен ако Доктора не е лично свързан с Доктор Малка Сладка няма друга причина да я предпазва по този начин.
Спасителят на девойката я предпазва от мръсния психопат.
Горката застрашена докторка!
Въх!
За мен "Не" значи "не".
Дори да я видя някога някъде ще я подмина все едно не я познавам.
Нямам никакво намерение да си общувам с човек, който не иска моето приятелство.
Какво остава да я преследвам, да я тормозя или да й досаждам по какъвто и да е начин.
След известно време влака потегли към Моя град.
След Стара Загора купето се изпразни и останах само аз.
Това ми позволи да гледам през всички отворени прозорци.
На един завой видях стадо крави и двама кравари.
Докато ги гледах единия от краварите, мисля, че по-младия, започна да маха с ръка към влака.
Аз също започнах да му махам с ръка.
Той започна още по-интензивно да маха.
Аз също започнах да махам още по-силно.
Махаме си, докато влака се отдалечи и вече не се виждахме един друг.
Обичам да махам на хората от влак.
След 2-3 часа пътуване се прибрах в Моя град.
По пътя от жп гарата до нас ме заваля дъжд.
Много приятно усещане.
Като се прибрах в къщи родителите ми бяха много щастливи, че се прибирам жив и здрав.
Изкъпах се, наядох се, полегнах си малко.
Щом останах сам се замислих за всичко случило се през тези четири дни и малко по малко започнах да осъзнавам, че добри и лоши хора има навсякъде.
Зависи на какви ще попаднеш.
Не съм плакал.
Не много.
Този ден дори не можах да се зарадвам, че съм почти здрав и ще мога да продължа живота си.
Легнах си да спя уморен.
След седмица
Когато ме изписаха от болницата ми казаха, че след седмица трябва да отида отново, за да получа епикризата си.
Станах рано сутринта, приготвих се и излязох да си хвана влака.
Транспортирах се скорострелно към жп гарата.
Щом се качих на влака се озовах в едно купе с две момчета и възрастна жена, която слезе скоро след като аз се качих.
На Нова Загора в купето се настани една мацка с готини цици.
Беше ми скучно по пътя.
Нямаше с кого да си говоря, защото всички се бяха втренчили в смартфоните си.
Ебаси зомбираните хора!
Като стигнах на крайната си гара слязох с облекчение.
Това да не можеш да размениш две думи е голямо мъчение.
Младите хора са много лоши събеседници.
Ако бях в купе с по-възрастни от мен щяхме да си говорим като хора ...
От жп гарата минах през подлеза и се озовах в центъра на града,
Народ, коли, движение ...
Извадих си картата и по нея се ориентирах откъде да мина.
Напече ме и слънцето и се наложи да си извадя и лятната шапка, с която приличам на рибар.
В един момент се озовах между два хълма и се зачудих няма ли как да се кача на някой от тях.
Единия обаче нямаше подходящ път за нагоре, а на другия имаше паметник, затова той ми се стори по-подходящ.
За да има паметник, значи има път нагоре.
И понеже не знаех как да се кача на него влязох в един магазин, за да питам от къде е пътя за нагоре.
Обясниха ми, че просто трябва да вървя нагоре по улицата, докато се кача на върха.
Тръгнах и като се почна едно катерене ...
Път, павета, стълби, стълби, стълби ...
По едно време стигнах до задънена улица.
Питах една жена как да продължа нагоре, а тя каза: "Ето по онези стълби тръгваш и след малко ще си на върха".
Не знам как се качих.
Такава стръмнина не бях катерил от години.
Аз съм си и малко обездвижен и така се изморих, че едвам дишах.
Лицето ми почервеня, стана ми гадно.
Пих вода.
После си починах 1-2 минути и накрая след още 10 минути пъхтене се качих горе.
И там като се отвори една гледка.
Аз обаче нямах сили да гледам нищо.
От топлината и слънцето ми стана лошо.
Пих още вода и се поосвестих.
Едни руснаци ме зяпаха как дишам като претоварен кон.
После се качих на върха на хълма да видя паметника.
Никога не бях се качвал там и бях много впечатлен от размера на войника.
Беше странно да съм толкова нависоко и да виждам целия град като на длан.
Интересното беше, че на самия паметник покритието на телефона ми беше много слабо.
Не знам защо беше така.
Помотах се 15 минути, слънцето пак ме напече и реших да слизам.
Да, ама ...
Не знаех откъде да мина.
Питах една жена да ми покаже пътя, а тя ми обясни, че няма бърз начин да сляза обратно долу.
Каза ми да вървя по павираната пътека и аз я послушах.
Вървях, вървях, вървях ...
Успях да сляза долу. но от другата страна на хълма.
Ама че идиотизъм!
Тръгнах по алеята покрай Летния театър и след 15 минути се озовах там откъдето тръгнах - до магазина и до жената, която ме упъти нагоре.
Благодарих й за съвета и си потеглих към болницата.
Рано след обяд се озовах пред отделението и установих, че на вратата пише по-късен час.
Направо ми се искаше да се застрелям.
Излязох навън и седнах пред болницата на слънчева скамейка.
Напече ме и се преместих на сенчеста, а до мен седнаха две майки с 3-4 годишно момиче и момченце на 1 годинка.
Децата бяха пациенти и бяха много сладки.
Момченцето беше много шавливо, но беше голям бонбон.
Момиченцето беше по-палаво и само задаваше въпроси.
Напомни ми на мен в моето детство.
Като стана точния час за вземане на епикризи се качих горе.
Постоях 10 минути, обадих се, че си искам епикризата и ми казаха да изчакам.
Седнах на един стол близо до изхода на отделението.
Подготвих се бързо бягство, ако Доктор Малка Сладка ме подгони с някой скалпел.
По едно време тя излезе от операционната(с празни ръце!) и като ме видя се притесни и се скри пак вътре.
Добре, де, аз да не съм някакъв звяр, бе, Боже!
Чудовището biggeorge!
Му-ха-ха!
Това ми е чудовищния смях!
Никога не бих й направил нещо лошо.
Дори не бих я заприказвал, какво остава да я нараня по някакъв начин.
После я видях да влиза и излиза, ама това беше само, за да се увери, че наистина съм аз и после окончателно се скри някъде.
Направо си потънах в земята от срам.
Почаках още 30 минути и в един момент при мен дойде една мила лекарка.
Не я познавах, но още като я видях и я харесах.
Лицето й беше толкова симпатично, че трябва да си умрял, за да не ти допадне като човек.
Май беше бременна, имаше си коремче.
На езика ми беше да я питам дали ще си има бебе, но се усетих, че това не е моя работа и подобни въпроси са крайно нетактични и неуместни.
Ако е бременна й пожелавам бебето й да е живо, здраво и много щастливо.
Тя ми обясни какво е състоянието ми и аз реших да й задам няколко въпроса.
Питах каквото питах и накрая не се сдържах да разбера нещо.
Избърборих й:
"Докторе, аз си спомням, че говорих по време на упойката ...".
А тя каза:
"Няма как да си спомняте нещо от упойката ...".
Аз й отговорих:
"Докторе, помня, че говорих след упойката! Аз искам да ви се извиня за нещата, които казах! Ако съм обидил някого или съм казал нещо неуместно съжалявам много!".
Тя се усмихна мило и леко снизходително, знаейки какви глупости съм издрънкал и ми рече:
"Не се безпокойте, няма проблем!".
Дорева ми се.
Един път от облекчение, че не ми се сърдят за глупостите, които казах и втори път, защото ми стана мъчно, че няма да се получи нищо с Доктор Малка Сладка.
Тя е толкова мила, сладка, умна и красива.
За съжаление тя не ме харесва, а аз я харесвам много!
А това е много гадна ситуация!
Какво толкова й харесах точно на тази жена нямам си идея!?!
Умът ми не го побира!
Да не съм на 15 години?!?
Прибрах си всичко в раницата, взех си партакешите и си тръгнах.
Трябваше да оставя лекарите в тази болница на мира.
Тръгнах си и пътем минах през един хипермаркет.
Исках да сравня нашия хипермаркет с този в големия град.
Оказах се, че хипермаркета в големия град е по-голям по размер от нашия, но има и повече щандове, включително и щанд за риба и рибни продукти.
Зазяпах се в едни кралски скариди и служителката ме подкани да си купя.
Аз й казах:
"А, не, аз само гледам!".
Тя се засмя и ме репликира с думите:
"Пак гледайте, но и си купете!".
Аз побързах да се отдалеча, преди наистина да си купя нещо скъпо, но бързоразвалящо се.
Бързо се изнесох от хипермаркета.
Като се озовах на жп гарата се оказа, че съм изтървал влака за съвсем малко, а следващия влак е след 3-4 часа.
На ти сега тъпи въпроси на лекарката, на ти сега ходене по хипермаркети.
Малоумник!
Пълен идиот!
Не, влюбен идиот!
Седнах на бетонения постамент, а там печеше силно слънце.
След два часа стоене там така изгорях и слънчасах, че ми стана много лошо.
По едно време реших да звънна на телефона на БДЖ за справки и да разбера в колко часа е моя влак.
Оказа се, че тръгвал с час по-рано, отколкото ми казаха на информацията.
Добре, че попитах.
В противен случай щях да си остана на жп гарата да чакам цяла вечер.
Купих си билет и тъкмо реших да си тръгна, но реших да потърся тоалетна.
Установих, че накрая на жп гарата има магазин, където продават млечни продукти от истинско мляко от Родопите.
Купих си половинка сирене, парче кашкавал и бурканче със сладко от ягоди и малини.
После се качих на влака и след 4 часа път се прибрах в нас.
По пътя си мислех за Доктор Малка Сладка.
Това, което се случи с нея е поредния провал.
С която и жена да се опитам да се сближа в крайна сметка нищо не се получава, което е много жалко!
Със сигурност вината е моя.
Поне сиренето и кашкавала много ми харесаха.
Наистина бяха истински продукти направени от истинско мляко.
Поклон пред хората от Родопите, които произвеждат такива вкусотии!
Пожелавам им да са жив и здрави, за да продължават да правят истинско сирене и истински кашкавал!
Любима, ако някога се озовеш на жп гарата в Другия град знай, че можеш да си купиш много вкусни неща.
Това е всичко, което ми се случи, любима.
Обещавам скоро пак да ти пиша.
До скоро, любима!
02.06.2017 г. - 23.06.2017 г.
Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на творбата!
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Тук можете да напишете вашия коментар! Благодаря ви!