Турско робство или османско владичество

Турско робство или османско владичество



1. Що е то робство?

Робството е социално-икономическа или правна система, при която хора, наричани роби са разглеждани като собственост на други хора, наричани робовладелци.
Робите не притежават лична свобода и често са подложени на принудителен труд.
Те могат да бъдат купувани, продавани или притежавани от момента на тяхното залавяне, покупка или раждане.
Лишени са от правото да се придвижват, да отказват да работят или да изискват заплащане за труда си, а в някои правни системи собствениците имат правото дори да изтезават или убиват своите роби.

2. Били ли са българите роби?

Българите между 1396-1878 г. никога не са имали статута на роби, т.е. на вещи, които могат да бъдат продавани, купувани, убивани, когато собственика им пожелае.
По-голямата част от завладените и покорени народи в европейската част на Османската империя изповядващи източноправославното християнство са наричани рая.
Раята е социална група в Османската империя, обхващаща хората с нисък социален статус, които не се ползват с данъчни привилегии, за разлика от съсловията на военните (аскер) и робите (кул).

3. Кой е правилният термин?

Спорът "робство" или "владичество" е напълно излишен.
И двата термина са валидни - зависи кой ги употребява.
Истинската беда на "робството" или "владичеството" не е в това добре или зле е живял българският народ, а как и какви са били възможностите му за прогресивно развитие, т.е. могъл ли е да следва пътя на семейството на европейските народи и европейската цивилизация, към която принадлежи от 7 век.
Там е истинската трагедия, а не в споровете коя квалификация е правомерна - "робство" или "владичество".
Статутът на българския народ в ислямската империя до началото на 19 век, въпреки че не е робски в юридическия смисъл на понятието, е статут на народ, който е обект, а не субект на управлението на държавата.
Българският народ е лишен от социалните слоеве, които са естествените водачи на всеки народ в тази епоха - аристокрация, буржоазия, висше духовенство.
Поради това изостава фатално от технологиите, от образованието и културата.

Най-страшното е демографската катастрофа.
В средата на 14 век българският народ е между най-големите европейски народи - според изчисленията на проф. Христо Гандев - 1,5 млн. души.
Толкова са били и немците, и французите, а англичаните са били с 400 000 по-малко.
Сега тези народи са по 60-80 милиона души без колонистите, изпратени в Америка, Австралия и Африка.
Българите пряко сили с диаспората в близката чужбина са 10-12 милиона души.

Лишен от държавните лостове за въздействие върху демографското си състояние, българският народ губи десетки милиони души, като частта на потурчените е може би най-малка.
Демографските загуби са много по-големи в резултат на порумънчване, посърбяване, гърцизиране, русификация и украинизация на огромните емигрантски вълни или на дебългаризационни процеси по граничните зони на българската етническа общност с народи, запазили известна автономност или някои свои висши институции - Вселенската гръцка или Сръбската печка патриаршия.
При Освобождението в 1878 г. българския народ е само 2 милиона и този факт ни изхвърля като нация и държава от възможността сами да определяме бъдещето си.

Каквото и да се каже - "робство" или "владичество", това което е било между 1396 и 1878 г., си има едно точно име - катастрофа за българския народ и държава.