Какво изгубих?

Какво изгубих?
Размисли

Изминаха двайсет и четири години преход.
Когато всичко започна бях на четири години и не разбирах какво става.
Сега съм на двайсет и осем години и пак не разбирам какво става.
Сега се опитвам да си направя равносметка.
Обикновено тя се прави на края на прехода.
Но на мен не ми се чака до края, който не е ясно кога ще дойде.
Аз може и да не видя този край.
Може и поколенията след мен да не го видят.
Затова се опитвам да се дистанцирам, да погледна живота си от позицията на времето и да направя оценка на всичко.
Какво се случи с мен?
Нищо хубаво.
Нещо лошо.
Не искам да отмъщавам на никого за загубата си.
Не ме е яд за нищо, искам само да знам защо се получи така.
Искам да разбера какво изгубих и има ли някакъв шанс да възстановя това, което вече нямам ...
Когато бях малък имах доста роднини.
С времето повечето от тях починаха и сега останаха само родителите ми.
За двайсет и четири години популацията на рода ми се сви до трима души.
Баща ми е с инсулт.
Майка ми е дългогодишна безработна.
А аз съм един неуспял в живота човек.
Голяма пасмина сме.
Но освен човешките загуби изгубих и човечността си, което е много по-страшно.
Вече не съм същия.
Ако мъртвите ми роднини сега станат от гроба и ме погледнат няма да ме познаят.
В някаква степен и аз самия не мога да се позная.
Когато бях малък знаех кое е добро и кое лошо - имаше ясни критерии за това.
Комунистите бяха лоши, защото не даваха свобода на хората.
Сега тези понятия са размити.
Имам свободата да пътувам навсякъде, но нямам парите да отида където и да е.
Имам свободата да купя каквото искам, но нищо от нещата, които искам не се продава в магазина - свобода, човечност, обич, приятелство, законност, морал, разбиране.
Имам достъп до всякаква информация, но не мога да разбера защо живота ми е такъв какъвто е.
Всъщност вече получих отговор на този въпрос от медиите - живота ми е скапан, защото аз съм некадърен и не съм успял за двайсет и четири години да преуспея в живота.
А за успели се смятат хора като Пеевски, Гергов и Василев.
Хора, които са натрупали богатствата си по нечестен начин - със законни измами, честни кражби, купени конкурси, съсипване на конкуренцията ...
И те са еталон за успех.
А аз какво съм постигнал?
На двайсет и осем години нямам пари, коли, жени, деца, кариера ...
Имам дом, родители и някаква работа, което не е малко, но не е успех според общоприетите критерии.
Какво в крайна сметка се случи?
На десети ноември "дойде" демокрацията.
Но всъщност нищо такова не се случи.
Комунизма никога не си отиде.
Той все още е тук - в умовете на хората.
Всичко, което се случва е плод на този комунизъм.
Всяка сфера в България е обусловена от този комунистически начин на мислене.
Затова нищо не е както "на Запад".
Затова нищо не върви както трябва.
Затова сме в ЕС, но всъщност не сме.
Защото сме само на ужким в него.
Криворазбрана демокрация.
Криворазбран ЕС.
Всъщност крив съм аз, че не можах да осъществя мечтите си по правилния начин.
А най-лошото е, че се разми отговорността.
Кой в крайна сметка е виновен за настоящата ситуация?
Преди беше ясно - комунистите.
А днес?
Комунистите са социалисти.
ДС официално я няма.
Това, че старите връзки са се запазили не се брои.
Важно е парите да се въртят, печалба да има.
Няма виновни.
Както казват комунистите: сам съм си виновен.
И вероятно са прави.
Защото изгубих бъдещето си и няма как да го върна.
Животът ми никога няма да бъде такъв какъвто можеше да бъде.
И няма сила на света, която да може да поправи тази неправда.
Как може да се промени живота ми към по-добро?
Не знам дали е възможно.
Затова и загубата е огромна.
А най-лошото е, че има още какво да губя.
Мога да изгубя и живота си.
А това вече е недопустимо, непрежалимо, немислимо.
Затова трябва да съм доволен, че комунистите засега ме оставят жив и здрав.
Защото мога да съм мъртъв или болен, както много други.

03.12.2013 г. - 05.12.2013 г.