Писмо до любимия 5: Американски истории Част 2

Писмо до любимия 5: Американски истории Част 2

от Анонимница

Редактор:
Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Голямото патешко дерби

Събудих се на следващия ден към обяд.
Първото нещо, което направих беше да изляза навън и да видя кучетата – Джепо и Конан.
Конан е моето куче – изключително добър и симпатичен басетхаунд (ловджийска порода), който е и много интелигентен.
За съжаление нямам възможност да го взема с мен в България.
А храната там не му се отразяваше добре.
Като американско куче беше станал много дебел.
Тичаше, а сланинките му се клатеха нагоре-надолу.
Трябваше да го подложа на диета.
Джепо – бордър колито, беше в значително по-добра форма.
След това отидох при секвоите.
Това са най-огромните дървета на планетата.
Чичо ги е посадил преди около двайсетина години на двора ( макар, че не попадат в нашето място, а в съседното, което е на училището – дано никога не ги отсекат!).
Не знам дали си виждал секвоя, любими, но това е най-уникалното дърво, което аз съм виждала!
Вечно зелено, с иглички и кора в червеникав цвят, това дърво може да живее над 3500 години!
Достига височина до 115 метра и диаметър над 11 метра ( можеш да си представиш за какъв гигант говоря).
Нашите са все още мъничета, но за около 20 години са успели да надминат по височина бора в моя двор на село, който е около шейсетгодишен.
От последния път, когато ги видях, бяха пораснали видимо.
В България също има секвои, например в двора на Боянската черква, в двора на манастир Седемте престола и на други места, но те са значително по-малки, защото климатът тук е прекалено сух и топъл за тях.
Секвоите обичат влажен и хладен климат и затова виреят най-добре по Тихоокеанското крайбрежие.
След като проверих дали всичко си е на мястото, откакто бях на гости последния път, се запътих към магазина.
Естествено, трябваше да си купя храна, която става за ядене (доста трудна задача в Америка).
Малко преди магазина, на един паркинг, видях огромно надуваемо пате с тъмни очила.
Държеше надпис, че патешкото дерби е на следващия ден.
Попитах леля ми за какво става въпрос и тя ми каза, че ежегодно една благотворителна организация провежда патешко дерби – състезание с гумени патета ( като тези, с които малките деца се къпят във ваната – и аз още си имам такова ).
Стана ми много интересно и поисках и аз да участвам.
Регламентът беше следният: всеки участник си купува пате срещу пет долара и го регистрира.
Патето получава уникален номер за участие.
В деня на състезанието всички патета се пускат в реката и патето, което стигне първо до финала печели пет хиляди долара награда.
Идеята много ми хареса, най-вече затова че ще е много забавно.
Нямах търпение до следващия ден, когато щеше да започне дербито.
Сутринта станах рано, измих се, облякох се, закусих и дадох зор на чичо ми и леля ми да тръгнем към реката.
Пътят до там беше около тринайсет километра в гориста местност с много завои.
Когато пристигнахме на мястото, ни посрещна усмихната жена с жълта жилетка.
Тя организираше паркирането на участниците.
Насочи ни да слезем с колата долу до реката.
На мен не ми хареса идеята, тъй като там нямаше обособен паркинг, а само камъни и можехме да заседнем.
За мен не представляваше проблем да повървя двайсет крачки от паркинга до реката, но явно жената по паркирането беше преценила, че не е добре да вървим и е нужно да паркираме до самата река.
Слязох от колата и чух силна музика – Бон Джоуви - "It’s my life".
До реката освен озвучаването, се бяха разположили множество шатри с храна, напитки, патици, както и огромното надуваемо пате, което видях онзи ден.
Регистрирах се, взех си номерче, пожелах късмет на патето си, което кръстих Дафи ( на името на приятеля на Бъгс Бъни) и зачаках старта на дербито.
Докато чаках прииждаха все повече хора с деца и кучета.
Реката беше оградена, за да не се намесва тълпата в състезанието.
Беше абсолютно забранено да се помага по какъвто и да е начин на патетата.
Тези указания бяха повторени няколко пъти по високоговорителя.
Дойде време за старта на състезанието.
Един огромен камион започна бавно да маневрира на заден ход към водата.
Чудех се ще плува ли, какво ли ще прави?!
За моя изненада, от багажника му се изсипаха хиляди жълти гумени патета с тъмни очила.
Течението ги понесе веднага надолу и цялата река пожълтя от патета.
Стартът не беше честен, защото докато някои от патета вече набираха скорост, други все още бяха в камиона.
Но явно и в състезанията, както и в живота, няма равен старт.
Някой винаги ще е преди теб.
Част от патета веднага се заклещиха в речните камъни.
Нивото на реката беше доста ниско, защото валежите още не бяха започнали.
Един от организаторите на състезанието влезе в реката с някаква специална машина и започна да духа патетата, за да се отклещят и да продължат надолу по течението.
Всички тичахме надолу, за да следим придвижването на жълтата орда патета и всеки крещеше окуражителни слова по своето пате.
В един момент десетки патета достигнаха финала, така и не стана ясно кой е победителят, но един от професионалните фотографи беше заснел всичко.
Той снимаше развоя на дербито, даже и под водата.
Така и не разбрах моето пате на кое място се класира.
Но тъй като наградата беше само за победителя, моето пате не получи дори утешителна награда.
Все пак дербито беше много забавно а и за благотворителна кауза.
В него взеха участие над три хиляди патета!
Всички приходи отидоха за приюта за животни.
В България също могат да се организират такива патешки прояви, реки и водоеми не ни липсват.
На връщане по пътя видях умряла катерица – беше прегазена и приличаше по-скоро на палачинка, отколкото на катерица.
Колко ли прегазени животни щях да видя до края на престоя си?!
Малко след катерицата обаче видях две сърнички и то живи!
Каква радост!
Живи сърни!
И то на сантиметри от мен!
Веднага изскочих от колата почти в движение и хукнах към тях с фотоапарат в ръка.
Те естествено се уплашиха и побягнаха, но едната се поспря и ме погледна.
Точно в този момент успях да я заснема.
Може би една от най-хубавите ми снимки на дива сърна, защото гледа точно към мен.

Брукингс "сити"

Къщата ни се намира в малкото курортно градче Брукингс в щата Орегон.
Население – 6336 души (към 2010 г. – сега може би са още по-малко).
Това се дължи на факта, че в района няма никаква индустрия, следователно никакви работни места.
Единствената фабрика е тази за обработване на дърва, така че дърводобивът може да се нарече някакъв вид препитание за част от населението.
Другото препитание е риболовът – все пак сме до океана, а и до голяма река.
И една малка част се препитава с туризма.
Градчето за моите представи си е направо село.
По нищо не се различава от едно българско село, с тази разлика, че там има кино, голям универсален магазин ( в никакъв случай не си представяй бившия ЦУМ, а по-скоро нещо доста по-малко) и бензиностанции.
Е, и няколко ресторантчета, най-вече мексикански и китайски.
Има също така средно училище и библиотека.
С библиотеката започва и свършва целия културен живот на градчето.
Но все пак се стараят хората.
Непрекъснато организират някакви прояви ( като патешкото дерби например).
Всяко лято има парад на мечките.
Мечи статуи, не истински мечки разбира се, се излагат по главните улици на града.
Мечките изпълняват различни роли – едни са художници, други са египетски фараони, трети са готвачи, правещи боровинкови пайове и т.н.
Последният парад беше на тема Харли Дейвидсън и всичките мечки бяха яхнали мотори на небезизвестната марка.
Въпреки това, всяка мечка си имаше своя индивидуалност – терминатор, вампир, Йоги, който краде пикник кошници и др.
Инициаторът на цялото мечо-шествие е местната банка.
Да, американските банки са много по-интересни от нашите.
Цялата банка е под влияние на мечките и в нея има мечки целогодишно.
Един път като ходих имаше огромен плюшен мечок, седящ на дивана, който е тапициран познай с какво – с мечки, разбира се!
След това като ходих в банката се беше паркирала огромна мецана седяща на мотор Харли.
Папките, брошурите, дори кредитните карти на банката са с мечки.
Банката държи също т.нар. "Мечи хотел", в който не може да се отсяда, защото в него живеят мечките.
Всички онези мечки от парадите през годините се съхраняват там и всеки клиент на банката може безплатно да ги посети по всяко време на годината.
Там се провеждат също и важни корпоративни срещи.
Изобщо, ако имаше такава меча банка в България, щях да съм й най-лоялния клиент.
Другото, което ми харесва в американските банки е това, че винаги има бонбони, сладки, кафе, курабийки, вода, чай и всякакви други вкусотии, които се предоставят безвъзмездно на всеки клиент, който нахално се самообслужи с тях.
Много обичах, когато ходехме с чичо в различните банки да си похапвам в едната бисквитки, в другата кексчета, в третата бонбони ... ех, ако и тук бяха толкова щедри банките хората щяха да чакат на опашки пред тях.
Според мен всички банки би трябвало да са толкова гостоприемни, все пак оперират с нашите пари, а ние не заслужаваме ли поне едно кексче да хапнем и едно кафе да изпием по този повод?!
В библиотеката пък предлагат безплатен достъп до Интернет, стига да си донесеш лаптопа.
Ако нямаш пък изобщо компютър, предлагат и компютри с принтери, които можеш да ползваш безплатно, стига да си донесеш листа за принтиране ( мастилото е за тяхна сметка).
И всичкото това само за един долар – толкова струва годишната читателска карта.
Книгите могат да се връщат и в извънработно време – пускат се в един сейф и готово.
Могат да се презаписват и по телефона, не е нужно да се разкарваш.
Изобщо библиотека - мечта!
Всеки месец имат и разпродажба на книги за по един, два и пет долара.
Книгите са доста запазени, между другото, тъй като американците не четат много ...
В библиотеката могат и да се четат последните броеве на почти всички списания.
А по-старите броеве могат и да се вземат за вкъщи.
Изобщо да ти е кеф да седиш в библиотеката!
Аз доста време прекарвах там.
В библиотеката се провеждат и различни мероприятия.
Аз присъствах на една презентация на някакъв женски клуб на лели-пътешественички.
Жени около шейсетгодишни и нагоре, които постоянно пътуват и разказват за пътуванията си.
Презентацията, на която бях беше за Швейцария и жената разказваше за приключенията си там през десетте похода в Алпите, които е правила.
Беше донесла множество албуми със снимки, книги, сувенири, табла, карти и т.н.
Презентацията за мое учудване не беше на powerpoint, ами си беше на устен пойнт, както в доброто старо време.
Жената дойде подготвена с няколко колажа и карта и започна да разказва.
Всеки от присъстващите си изтегли по един въпрос, който трябваше да й зададе.
Получи се доста интересна дискусия.
Накрая на презентацията всички бяхме подканени да разгледаме сувенирите, снимките и картичките и да се почерпим със сладки ( моментът със сладките най-много ми хареса).
Заговорих жената и й казах, че съм от България и също като нея много обичам да ходя по планините.
Поканих я ако иска да дойде в България, защото ние също имаме много красиви планини, макар и не толкова високи, колкото Алпите.
Отговорът й беше: "Да, с удоволствие, само че вие не сте ли още под комунистически режим?".
Аз малко се засегнах и й казах, че повече от двайсет години не сме, а сме в Европейския съюз.
След което като се замислих, то това да си в Европейския съюз е общо взето като комунизма – пак ти казват какво да правиш и как да го правиш.
Дали ще е СССР или ЕС, все тая.
Но въпреки това останах с впечатлението, че американците не са много наясно с нашата държава.
Няколко дни след това съмненията ми се потвърдиха.
Разхождах се из съседния град-село Харбър ( те Брукингс и Харбър са почти един град – дели ги само един мост над реката) и пред магазина за сувенири видях страхотна кола!
Форд Кънтри Седан от 1957 г. – абсолютна класика!
Колата беше толкова лъскава, толкова добре поддържана, че все едно вчера беше излязла от завода.
Залепих се за нея като муха на мед.
Започнах да цъкам, да ахкам, да пипам, да снимам.
В следващия момент от магазина излезе собственикът с жена си.
Очаквах да ми се развика, както би направил всеки баровец в България, ако му пипам или снимам лъскавата кола, но човекът ми каза: "Щом отвън толкова ти харесва колата, направо ще се влюбиш в нея като седнеш вътре".
И ми отвори вратата да седна на шофьорското място.
Аз, почти умряла от кеф, измърморих едно "Ама наистина ли?!" и в следващия момент вече се разполагах върху луксозния кожен салон.
Колата отвътре беше огромна.
Не случайно казват, че повечето американски бебета родени през шейсетте са заченати на задната седалка на Форд.
До мен седна жената на собственика.
Докато ахках и ихках ми стана неудобно от нечленоразделните звуци, които издавах и й казах, че в моята държава нямаме такива стари американски коли.
Тя ме попита от коя държава съм.
Започнах да обяснявам географията на Европа, преди да премина конкретно към държавата.
Винаги ми е неудобно да кажа направо от коя държава съм, защото повечето американци си нямат на представа, че нашата мила родина се намира на Стария континент.
Принципно, те много уважават Европа и всичко европейско, затова винаги започвам отговора на въпроса "От къде си?" с "Аз съм от Европа".
И чакам човека насреща, ако има някаква обща култура и е по-любознателен да продължи да пита(понякога се случва да приключа с Европа, тъй като събеседникът ми е с впечатлението, че тя сама по себе си е държава и това дава отговор на въпроса му).
Този път случаят не беше такъв и жената ме попита "Къде точно в Европа?".
И тогава аз продължих със заучения отговор "България. Тя се намира до Гърция и Турция на Балканския полуостров в Европа".
Обикновено след такъв отговор получавах утвърдително кимане с глава от събеседника, но в случая жената ме прекъсна и каза "Да, много добре знам къде се намира, аз съм ходила там".
Аз с учудване попитах: "Ходила сте в България?".
Тя потвърди.
Била на круиз по Дунава преди няколко години и посетила крайдунавските български градове.
Даже й харесало.
Аз много се зарадвах.
От толкова години ходя в Орегон и това е първият човек, който знае не само къде се намира държавата ми, ами даже е ходил там!
Много приятно се изненадах, но реших повече да не досаждам на хората, а да им дам да си карат колата все пак.

"Храната" в Америка!

Не мога да не отделя внимание и на хранителния ресурс в страната на неограничените възможности
Ресурса е огромен, но не и хранителен!
В магазините има какви ли не неща с шарени опаковчици и примамливи заглавия.
Въпросът е колко от тях наистина стават за ядене?! Отговорът – около 2% и то на щанда за органични храни.
През двата месеца, които пребивавах в Америка изкарах основно на фотосинтеза, с тук там ядене на органични плодове и лютеницата на баба.
Любими, искам да знаеш, че няма по-вкусна от българската храна!( е, и от италианската, че не искам да ме обвинят в пристрастност )
След като бях яла най-вкусната, екологично-чиста и истинска храна в Родопите, се озовах в магазини пълни с всичко друго, но не и нещо вкусно и истинско.
Не случайно хората около мен бяха толкова дебели!
Нечовешки дебели!
Като видех някоя американка на плажа се чудех кит ли, тюлен ли, какво е изхвърлил океанът този път?!
Не можеш да си представиш за какво става въпрос.
Мъжете обикновено са доста по-слаби от жените, защото хормоните, с които тъпчат храната влияят само на жените.
Месото се тъпче освен с хормони и с антибиотици и царевичен сироп.
Този царевичен сироп присъства в абсолютно всякакъв вид храна.
Имам чувството, че каквото и да си купиш все едно ядеш царевица.
Да не говорим, че и животните ги хранят с царевица, те трева не са виждали през живота си.
Купих си кутия вкусно изглеждащи шоколадови понички.
Вкъщи се зачетох в съставките.
Те се описваха в седем-осем реда текст върху кутията, в който присъстваше цялата Менделеева таблица!
Трябваше да притежавам бакалавърска степен от Химическия университет, че да разбера какво има вътре.
От всичко написано не видях никъде да присъства брашно или какао или яйца или масло или някоя друга съставка, от която се предполага, че се правят шоколадови понички.
След това зарязах поничките.
Така и не ги доядох.
Започнах да си купувам т.нар органични или био-продукти в магазина.
Веднъж чичо си взе нормални еквадорски банани, аз пък си купих органични такива на същата марка, но с двайсет цента по-скъпи.
Разликата между обикновените и органичните банани беше огромна.
Истинските (органичните) бяха по-дребни, миришеха адски вкусно като ги обелиш и бяха сладки на вкус.
Изкуствените бяха по-едри, нямаха никакъв аромат и още по-никакъв вкус.
Освен банани, започнах да ям и много органични ябълки.
Те също се отличаваха от обикновените ябълки.
Обикновените бяха големи, кръгли, с еднаква форма и ярки цветове и толкова лъскави, че можеш да се огледаш в тях.
Органичните имаха своите несъвършенства, не бяха еднакви и не бяха лъскави.
Личеше си, че са истински.
Като ги гледах, чак се учудих колко наивна трябва да е била Снежанка, че да вземе отровната ябълка, която прилича досущ на изкуствените ябълки в магазина.
Другото, което ядях бяха огромни пакети бейби морковчета – пак органични.
Бяха много сладки и вкусни и въпреки малкия си размер ми бяха много по-вкусни отколкото големите изкуствени моркови.
Размерът все пак не винаги е от значение.
Открих и едно кисело мляко на американска компания, което имаше вкус досущ като истинското кисело мляко.
Не това в магазините в България, а истинското, което бабите все още си квасят ( а и аз също).
Като хапнех от него и образуваше цвик, което означава, че е било почти истинско.
В съдържанието му видях, че присъства нашата бактерия – Лактобацилус Булгарикус.
Много се възгордях.
Навсякъде в магазините продават млека с нашата бактерия, на които пише, че са гръцки!
Това много ме ядосваше!
Как може бактерията да е българска, пък млякото гръцко.
Тия гърци ни задигнаха и саламуреното сирене, което навсякъде по света е известно като гръцко, а сега посягат и на най-святото – киселото мляко!
Единствената храна, която ядях с удоволствие бяха морските деликатеси.
Едно от предимствата да се живее до реката и океана беше, че винаги можеш да си купиш прясно уловена сьомга или раци.
Рачените сандвичи бяха много вкусни!
А любимият ми специалитет, който се предлагаше навсякъде беше Clam chowder или мидена крем супа.
Уникално вкусна с миди, картофи и сметана.
В най-близкия цивилизован по-голям град има един ресторант на име Червеният омар.
В него предлагат винаги пресни омари, които са още живи и клиента си избира, кой иска да изяде.
На мен това винаги ми е било адски противно.
Колко безчувствен и жесток трябва да е човек, че да посочи едно живо същество, затворено в аквариум и да каже "Ето това искам да изям след малко, сгответе ми го".
На всичкото отгоре омарите се варят живи, преди да се приготвят.
Не знам колко заспала трябва да е съвестта на клиента, че да се наслади на храната си след това.
Но моята съвест беше все още много будна и когато отидохме в ресторанта си поръчах всичко друго, но не и омар.
Вместо това направих снимки на омарите в аквариума преди да бъдат убити, а хостесата се пошегува с мен и каза "А-а-а, вие им правите снимки преди и след".
Казах й, че "след" няма да има, тъй като съм достатъчно отвратена от отношението им към животните, че да си поръчам жив омар!

Нощта на Вси Светии

За първи път откакто пътувам из Щатите, посещението ми съвпадна с един от най-големите Американски празници, а именно Вси светии или по- известен като Хелоуин.
По мои наблюдения този празник е почти толкова популярен и разточително празнуван както Коледа.
Пристигнах в началото на октомври, т.е. оставаше един месец до заветната дата 31-ви октомври и вече магазините бяха заляти от всякакви хелоуински артикули – като започнем от бонбони и тикви и свършим с пантофи с вълчи нокти и пижами със скелети.
Хелоуински дух не липсваше на всички в градчето.
Хората се надпреварваха да омотават домовете си в изкуствени паяжини, да слагат огромни надуваеми черни котки отпред и да полагат надгробни плочи с надпис "Почивай в мир" из дворовете си.
Меко казано странна традиция за мен.
Единственото, което ми беше симпатично от цялата работа бяха бонбоните.
Да, бонбоните.
Никога не бях виждала толкова много и толкова различни видове бонбони по рафтовете.
И всичките бяха специални селекции точно за Хелоуин, които по друго време на годината не се произвеждат.
На всичкото отгоре бяха и на промоция.
А не като тук в България, щом се зададе празник, продуктите да стават по-скъпи отколкото струват обикновено.
Когато наближи Хелоуин реших да се запася с бонбони.
Купих си по един пакет от няколко различни вида, за да видя какво ще ми хареса и след като мине празника да си купя още.
Логиката ми беше, че след празника ще се чудят какво да правят всички тези бонбони и ще ги пуснат на безценица.
В деня на Хелоуин се събудих до опакован подарък на леглото.
Леля и чичо ми бяха приготвили хелоуински подарък.
Че то било далавера да празнуваш празника на умрелите – и подаръци получава човек, също като на Коледа!
Отидох до пощата да пусна няколко картички и с изненада видях, че от главата на пощальонката стърчат оранжеви тикви.
Мен ме напуши смях, но като видях колко съсредоточено и сериозно обслужва хората, се изсмях само на ум.
След това отидох в банката, в онази любимата ми, мечешката банка.
Там всичко беше потънало в паяжини все едно не бяха влизали клиенти от няколко години.
Селекцията с бонбони на гишетата пред служителките също беше обогатена с нови хелоуински видове бонбони.
Вечерта леля ми реши да ме заведе в черквата на ежегодната Харвест вечер или т.нар. прибиране на реколтата.
По стар християнски обичай на 31-ви октомври не се празнувало Вси светии, ами прибирането на реколтата.
Партито беше от 18:00 часа, но тъй като имах да напиша една курсова работа, си тръгнахме някъде към 19:30.
Попитах леля ми дали трябва да се маскирам и тя каза, че не било желателно, защото църквата не празнувала Хелоуин.
Облякох се като себе си и тръгнахме.
Навън времето беше типичното тихоокеанско време – студено и дъждовно.
Валеше дъжд като из ведро или казано по английски образец – валяха кучета и котки!
Въпреки това, улиците бяха препълнени от коли и пешеходци.
Пешеходци!
Такова чудо никога не бях виждала в Брукингс.
През малкото време, когато дръзвах да се разходя пеша някъде, нямаше случай в който да не спре кола със загрижен американец, който да ми предложи да ме закара докъдето искам, за да не ходя пеша.
Ходенето пеша в малкото провинциално градче си беше живо престъпление.
Защо да се ходи пеша, когато съществува автомобила?!
Това беше реторичен въпрос за американците.
Но тази нощ нещата бяха различни.
Никой не беше себе си, следователно беше редно да се ходи пеша.
Под дъжда.
Десетки родители и техните деца, маскирани като страшни злодеи или приказни герои, вървяха под дъжда от врата на врата и събираха бонбони.
А дъждът си валеше ли, валеше.
Чудех се толкова ли са го закъсали, че нямат пари да си купят един плик с бонбони, ами рискуват здравето си и това на децата си за торбичка със съмнителни бонбони от непознати.
За първи път ни се случи да има и задръстване.
Като гледах трафика и хората се чудех къде се крият всичките тези жители през останалото време от годината!?
Чувствах се почти като в родния си град – претъпкано и некомфортно.
Най-накрая преборихме задръстването и стигнахме до черквата.
Отпред излезе някакъв човек и започна да се прави на регулировчих и да ни дава знаци къде да паркираме.
Явно и там положението беше сериозно.
Пред сградата беше паркиран някакъв трактор с ремарке, в което бяха наредени бали сено и много деца.
До него, под стряхата на черквата чакаха десетки деца.
Явно, за да дойде техния ред да се повозят в ремаркето с балите сено.
Тракторът тръгна и започна да прави кръгчета под дъжда около черквата.
Децата се кефеха и пищяха.
Още тогава ми се стори съмнително това стълпотворение на деца пред църковния храм, но реших, че вътре, където няма забавления, ще е по-спокойно.
Да, ама не!
Още във фоайето на храма имаше задръстване от деца и хора.
Всичките деца бяха маскирани, пищяха, бутаха се и буйстваха.
А гордо над рецепцията ( само да вметна, че американското понятие за черква е много по-разкрепостено от нашето – черквите там приличат на всичко друго, но не и на черкви) ме посрещна огромен транспарант, на който пишеше, че Джийзъс( демек Исус) ме обича.
Е, не беше нужно така очевадно да ми го казват, но благодаря за подсещането.
Все пак някой ме обича.
Продължихме по коридорите на храма и с изненада открих, че децата се увеличават.
Минахме покрай стая за игра, стая за правене на балончета от пяна, стая за рисуване, а в задния двор на черквата пък се издигаше огромен надуваем батут за скачане!
Ето защо беше този зверилник.
Храмът тази нощ играеше ролята на забавачница.
Стигнахме до голямата стая, където се очакваше да има пъстра трапеза в чест на прибирането на реколтата, но вместо това имаше празни маси с много деца наоколо.
Тогава ме осени прозрението: децата бяха изяли всичката храна!
Нищо не беше останало!
Разочаровани се обърнахме назад, за да си проправим път през тълпите и да се спасим от шума и крясъците.
Излязохме невредими от черквата, скочихме в колата и потеглихме обратно към дома.
По пътя леля ми реши да спрем в работата й, за да си взема бонбони.
Все още валеше силен дъжд.
Спряхме пред работата, изскочихме набързо от колата, награбихме по шепа бонбони от колегата й и се качихме обратно в колата.
Тъкмо да тръгнем назад и зад нас спря огромен пикапобус ( едно такова дълго като пикап, но с покрив) и от него изскочиха поне десетина хлапета и се юрнаха към човека с бонбоните.
Разграбиха цялата купа, след което обратно се качиха в пикапобуса.
Вместо да потеглят чакаха задръстването по пътя да отмине, а през това време и ние чакахме, защото нямахме друг избор.
След толкова много озверели деца по улиците исках час по-скоро да се прибера вкъщи на сухо и топло, при моите си вкусни бонбони.
След няколко дни, когато изядох и последния бонбон, реших, че е време да отида до магазина, за да си купя бонбони с намаление.
Какво беше изумлението ми, когато видях празните рафтове там, където до онзи ден имаше изобилие от бонбони.
Сега нямаше нищо.
Само един-два пакета от най-безвкусните бонбони бяха останали.
Дни наред чаках да заредят още бонбони, но така и не дойдоха.
Децата бяха изяли всичко!!!

Чаената партия

По принцип не се занимавам с политика и за мен няма по-скучно нещо от политиката.
Затова, когато чичо ми ме попита един ден дали искам да отида с него на ежемесечната среща на Чаената партия, не бях във възторг и се чудех как да му откажа без да го засегна.
Откакто движението се сформира през 2009 г. чичо ми беше негов ревностен почитател и поддръжник.
Присъстваше на всяка среща, даряваше пари, вземаше участие във всички кампании.
Чаената партия се сформира малко след идването на власт на президента Обама.
Името й идва от т. нар. Бостънско чаено парти, когато американците унищожават голямо количество британски чай от корабите в Бостън като своеобразен протест срещу политиката на Великобритания спрямо колонизаторите.
Това поставя и началото на войната за независимост в САЩ.
Затова не случайно новосформираното движение се беше кръстило Чаената партия.
Те не бяха съгласни със социалната политика, която провежда президента Обама, както и с погазването на американската конституция, с която той отказва да се съобразява.
След като разбрах какви ги върши арабина ( за тези, които не знаят Обама е от арабско семейство) и аз започнах да не го харесвам.
Нещата в Америка не вървят никак на добре и от неговата политика потърпевши са най-вече средната класа американци.
Политиката на Обама е такава, че взема пари от средната класа под формата на данъци и други удръжки и ги дава на най-ниската прослойка в Америка – емигранти, афро-американци и всякакви други паразити, които ги мързи да работят, а живеят от социални помощи и привилегии.
А такива има много!
Дори едните ни съседи, които са в трудоспособна възраст не си правят труда да си намерят работа, защото Обама им поема наема на жилището, получават ежемесечно купони за храна + допълнителни пари около шестотин -седемстотин долара джобни, да имат да си харчат за бензин, дрешки, телевизори, айфони и други прищявки.
Че да не е луд някой да работи?!
В крайна сметка, реших да отида на срещата на Чаената партия, за да видя до колко мога да се отегча.
Веднага щом пристигнахме в хотела, където беше наета залата за срещата, всички ме посрещнаха много приятелски, дори знаеха името ми и къде живея, защото чичо ми им беше говорил за мен.
Дадоха ми брошурки и ме настаниха на първия ред.
Залата беше пълна.
Срещата започна с казване на молитва от пастора, който се помоли за спасението на Америка – малко странна молитва, но и аз се включих, нали бях най-отпред.
След това, както бяхме прави, някой даде тон за американския химн – и него пях като си отварях устата в тон с останалите, защото не знам думите, а само мелодията.
Никой не забеляза, ха-ха.
Тъкмо седнах с облекчение, че не се изложих много и някой се присети, че не сме казали клетвата.
Хайде, отново станахме и започнахме с ръка на сърцето да се кълнем как ще служим вярно на Съединените американски щати и т. н.
Тук се оказа, че съвсем не знам думите, а нямаше и музикален съпровод.
Положението беше отчайващо.
Най-накрая изтърпях и този резил и си седнах отново на мястото.
Тогава започна лекторката.
Тя беше от една организация "Гражданите за Орегон" или нещо подобно.
Направи страхотна презентация за икономическото състояние на щата ( за пръв път ми беше интересна икономиката) и за това как хората са успели да се организират и да променят нещата.
Говореше с такъв патос, че успя да ни убеди, че в крайна сметка всичко зависи от самите нас.
Втората част от презентацията беше свързана със законопроектите, за които всеки нас щеше да гласува на предстоящите избори (без мен, разбира се, защото не съм американски гражданин).
В Америка освен за президент, се гласува и за представители в конгреса от всеки щат, както и за предложени законопроекти.
От гласовете в бюлетините зависи дали даден законопроект ще бъде приет или не.
В случая бяха предложени десетки законопроекти, като лекторката се спря само на някои от тях.
Единият касаеше данък смърт.
Да, в Америка има данък смърт – да не му се умира на човек!
Тъй като човекът вече умрял няма как да плати данъка, всичко се поема от неговите наследници.
Данъкът е отделен от федералния данък, който се плаща върху наследството.
Той се определя според стойността на наследството + всички пари, акции, бизнес и други ценни неща, които умрелият оставя на наследниците.
Например, ако умрелият има семейна фирма, тя също влиза в наследството и ако стойността на всичко това надвишава един милион долара, данъка е 11-16 % от него, което е доста пари!
Нито е да мреш, нито е да не мреш, както се казва.
Друг законопроект целеше легализирането на отглеждането и продажбата на марихуана в щата.
Това от една страна е добре, тъй като ще бъде контролирано, но от друга страна всеки легален производител ще заплаща 45 % от приходите си на щата.
Че кой би искал да подарява почти половината си печалба?!
Трети законопроект касаеше правото на американци да имат казина.
До момента в щата това право имат само индианците.
Дали от гузна съвест или от други съображения, но американските власти са дали монопола над хазарта в ръцете на индианците.
Което от своя страна има неблагоприятни последици върху съхранението на идентичността на племената.
Повечето от тях държат хотели и казина, като са освободени от данъци върху тях.
Занимават се с алкохол, хазарт, проституция.
Нещо като нашите мутри тук, само че онези са индиански.
Много ми е мъчно като гледам деградацията на този велик народ, живял толкова мъдро и природосъобразно до идването на европейските колонизатори.
Много исках да видя истински индианци, защото близо до нас имаше индиански резерват, но това не се случи.
Не ми се занимаваше да ходя да ги търся по казината, а и там едва ли щях да видя автентични индианци.
След като приключи лекцията имаше почивка и ни подканиха да се почерпим с вкусни сладки и пайове.
Награбих каквото мога да изям в една чиния и седнах във фоайето на хотела.
Срещу мен седна едно момче, около двайсетгодишно.
Като се има предвид, че средната възраст на присъстващите беше 65 години, не се учудвам, че той се присламчи към мен.
Ние двамата бяхме единствените по-млади присъстващи на партийната среща.
Започна да ме разпитва откъде съм, какво уча и т. н.
Казах му откъде съм и той ми хвърли обичайния празен поглед като чу името България.
Казах му какво уча, къде уча и т. н.
И той ме попита след като се занимавам с култура, какви култури има в България.
Разказах му накратко за траките, за мегалитните паметници, за най-старото злато намерено в света на повече от седем хиляди години край Варна и той ме погледна с просветнал поглед и каза "Аха-а, значи в България имало злато".
Да, откри топлата вода!
Ние да не падаме от луната, че да нямаме злато?!
Голямо откритие!
Явно не беше разбрал нищо от онова, което му казах!
Тъкмо щях да започна да му обяснявам всичко отначало като на малоумен и ни извикаха вътре за втората част от лекцията- задаването на въпроси.
Тъй като аз нямах никакви въпроси, т. е. всичко ми беше ясно, реших да я пропусна и да отида да се разходя по плажа, който беше точно до хотела.
Една седмица по-късно бяха изборите.
От Чаената партия ни поканиха предварително да отпразнуваме победата на техния кандидат за конгресмен на Парти на победителите.
Добре, че не отидохме.
Оказа се, че на изборите той е загубил и от Парти на победителите празненството се е превърнало в Парти на губещите.

Конан варварина!

Конан гледа умно

най-добрият атрибут на едно ловно куче - носът!

голямото надуваемо пате

арт патета :)

нека патешкото дерби започне сега!

старт!

малко помощ на състезателите да не се бутат

нека най-бързият спечели!

по трасето има и препятствия

част от участниците

някои състезатели отпаднаха твърде рано - помощният екип се опитва да ги върне в игрта

придържане на състезателите към трасето

финалът е близо!

борбата е безмилостно жестока

патоци със самочувствие

патетата са екипирани със слънчеви очила, за да не се разсейват, а да държат правилната траектория до финала

финалът!

успешно финиширалите

среща :)

в мечешката банка

символът на училището също е мечка

Мечоците на гимназия Брукингс-Харбър

някои от мечоците са оставили следи на излизане от училище

1957 Ford Country Sedan

живата класика!

най-добре поддържаната класическа кола, която съм виждала

една от безумните марки на Нестле - "Клоьщава крава" - че коя уважаваща себе си жена би купувала тези неща?!

някаква отвратителна смесица от кашкавал и неясно какво...

огромна кисела краставица в плик - колко оригинално и непрактично

най-истинското кисело мляко на американския пазар!

всичко е в XXXL размер като се започне от чипса...

някои неща са в умален размер, като например мини дините

колко видове тикви за Хелоуин - кеф ти шарена, кеф ти едноцветна...

бисквитките на кучето просяк - вашето куче направо ще проси за тях!

вкусната крем супа от миди и рачешки тост сандвич

българска домашна лютеница комбинирана с американски бейгъл - вкусно!

моят домашно приготвен пай с боровинки :)

Червеният омар

един самотен омар свит в ъгъла на аквариума

пристигнаха и другите омари

как може да варят тези симпатични животни живи?!

прясна сьомга и скариди- всичко друго без омар!

чао чао, омарче - дано те изядат по-скоро, за да се свършат твоите мъки

тикви за Хелоуин

и още тикви

към края на октомври мъртъвците в дворовете се увеличават от 0 до + безкрайност

а също и гигатските тикви

и черните котки, които въртят глава и гледат лошо

и Франкенщайн е излязъл от нечий гроб и се е позиционирал да посреща децата просещи бонбони на входната врата

зловещи бонбони

един от празничните експонати в библиотеката

всяка година в библиотеката се провежда конкурс за най-добре декорирана тиква

произведение на изкуството!

и на Хелоуин се получават подаръци

моят тиквен фенер

"село" Брукингс

навсякъде през октомври и ноември цъфтят тези храсти

на територията на Брукингс не е установено наличие на дупки по пътното платно

поради сравнително мекия климат в Брукингс виреят и палми

тази дива ягода, която си намерих в парка беше много гадна на вкус! Изглежда истинска, а хапнещ ли я...ГМО!

есен е - едно от малкото широколистни дървета

дори птичките украсяват къщичките си с паяжинки за Хелоуин :)

разхождаш се из парка и Бам - огромен параклис, току виж си решил да се примолиш на Джийзъс за нещо:)

прекалено зелена трева за края на октомври

за какво са им на американците огради се чудя аз, като могат и без?!

Кралят е жив! на моето бюро :)

ето така гощават на партийните срещи

хм, интересен календар

и полезен - кучето ми може да научи някои нови йога пози от него:)

Следва продължение ...

14.12.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!