Писмо до любимия 5: Американски истории Част 1

Писмо до любимия 5: Американски истории Част 1

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей, любими!
Отдавна не съм ти писала.
А си мислех, че ще те засипя с писма и впечатления, но явно мързелът надделя над мен.
Почти веднага след като търсих мечки в Родопите се телепортирах в търсене на мечки и други животни в Америка.
Онази, дивата Америка, която сигурно си виждал по филмите.
Почти всяка година я посещавам, защото чичо ми и леля ми живеят там.
Хората винаги ме питат кога чичо ми се е преселил там, а аз винаги отговарям, че той е американец с българско сърце.
Наистина, не съм срещала друг човек, който толкова много да обича България (освен самите българи, разбира се, и то не всички).
Запознаха се с леля ми през 90-те години на миналия век чрез агенция за запознанства.
Чичо ми се регистрирал там, а пък леля ми видяла профила му в агенцията тук и взела адреса му.
Започнаха да си пишат писма ( истински писма, от онези, които се доставят с пощальон ).
Разбира се, кореспонденцията ставаше много бавно във времето, защото едно писмо от България до Америка пристига средно за 20-30 дни.
И така, писаха си няколко години, докато накрая чичо ми реши да дойде тук, в непозната България и да се запознае с леля ми на живо.
Седя около две седмици, тъй като само толкова беше успял да се освободи от работа, но те му бяха достатъчни, за да се влюби в леля ми и да поиска ръката й.
На следващата година организираха сватбата ( даже имаше две сватби – една тук и една в Америка) и тя замина да живее с него.
От тогава до сега ( вече петнайсет години) той идва почти всяка година в България за един месец, защото е влюбен в страната ни.
Дори иска да бъде погребан тук, когато умре.
Аз пък от няколко години насам, всяка година му ходя на гости поне за един месец, тази година даже гостито продължи цели два месеца.
Чичо ми ме възприема като своя дъщеря и много обича цялото ни семейство.
Той има и негово семейство там (освен леля ми), но са в лоши отношения, защото много са го разочаровали.
Затова казва, че ние сме единственото му семейство и прави всичко каквото може, за да се чувстваме добре.

Пътуването:

Това беше кратка предистория, за да знаеш защо и къде отивам.
Та в един много ранен час в началото на октомври, аз се качих на самолета и поех към Западното Американско крайбрежие, или по-точно към малкото китно градче Брукингс в щата Орегон, където щях да живея следващите два месеца.
Ако видиш къде се намира на картата, сигурно ще се уплашиш и ще ти се стори ужасно далече, но аз съм ходила толкова много пъти там, че вече ми се струва на една ръка разстояние (за справка: Брукингс (Орегон)).
Казано в цифри – около трийсет часа път и съм там.
Нищо работа, малко повече от едно денонощие.
Даже на отиване пестя време и като тръгна рано сутринта от тук, пристигам там в същия ден вечерта.
Невъзможно, но факт.
Обикновено сменям най-малко три полета, за да стигна където трябва.
Може и четири, но не е за препоръчване.
Всеки полет е свързан с висене и чакане на всяко летище, като понякога престоят е шест-седем и повече часа.
Времето минава бързо, когато имам нещо за четене под ръка.
Най-дългият ми полет винаги е презокеанския.
Атлантическия океан не е чак толкова голям.
Принципно се прелита за около седем часа от Европа до най-близката точка в Щатите, например Ню Йорк.
Аз обаче прелитам и цяла Северна Америка преди да достигна крайната дестинация.
Пътуването ми започна с един нищо и никакъв тричасов полет от София до Париж.
В самолета посрещнах изгрева, горе високо над облаците.
Като се замисля, през живота си съм посрещала повече изгреви във въздуха, отколкото на земята.
След кратък престой на френското летище, се настаних в презокеанския самолет.
Не знам дали си летял някога, но ако не си летял с презокеански полет, си нямаш на представа за какъв мащаб самолет става въпрос.
Най-големият пътнически самолет построен досега – Airbus A380.
Нормално побира около 516 пътници, но е възможно да побере и 853 на борда, ако се посгъчкат малко, т.е. няма първа класа, а само обикновена.
Моят беше за 516 пътници, т.е. имаше всичките 3 класи – първа, втора и обикновена.
Аз естествено бях в обикновената -, нямам претенции да съм някоя друга класа.
Самолетът на всичкото отгоре е двуетажен, но на вторият етаж е някаква по-горна класа, така че там не съм попадала.
Каква пародия.
Уж живеем в свят, в който ни повтарят, че всички сме равни, пък дори в самолетите има класи, че и такива над теб.
Докато в самолета от София до Париж чувах основно българска реч и виждах познати физиономии, в момента, в който попаднах във въздушния Титаник (така кръстих най-огромния Ейърбъс) хората станаха мургави, дръпнати, черни, дебели, а речта им стана по-скоро шум, от който различавах отделни срички и думи от време на време.
Личеше си, че напускам стария и добре познат континент и се отправям към непознатия свят на мултикултурите.
Местата в самолета бяха по десет на ред – три места до прозореца, после четири между пътеката и пак три до другия прозорец.
Аз бях между пътеката и имах късмет, че до мен мястото остана свободно и можех да си се разполагам на воля.
Все пак това щеше да бъде моят дом през следващите дванайсет часа, колкото трае полетът ми до Лос Анджелис.
Огледах пътниците около мен.
Винаги съм любопитна и когато пътувам обичам да оглеждам хората и да познавам от кой етнос и държава са.
Имаше доста пълни хора в самолета, със светли черти – вероятно бяха американци.
Имаше мургави хора, с бради, които бяха от арабския свят.
Имаше хора с по-европейско излъчване, имаше черни афро-американци, но безспорно най-колоритни бяха индийците.
Те винаги са толкова цветни, ярки, шумни.
Където и да пътувам извън Европа винаги виждам индийци с тюрбани на главите.
Обикновено са възрастни мъже, с цветен тюрбан и брада.
На мен ми правят голямо впечатление, тъй като аз едва ли бих тръгнала с тюрбан някъде извън държавата, където това е прието, но на тях явно не им пука и винаги съм им се възхищавала за това.
Тъй като полетът е доста дълъг, създателите на въздушния Титаник са помислили и за забавлението на пътниците.
Пред всеки човек на седалката има малко екранче с дистанционно, където могат да се гледат най-различни филми, да се слуша музика, да се играят игри, но безспорно най-интересно за мен е да наблюдавам как самолета излита и се движи.
Самолетът има няколко камери, като едната е на опашката и преди и по време на излитане може да се наблюдава как се движи по пистата и как излита, което е много интересно.
Когато вече набере височина, камерата се превключва в карта с траекторията на самолета и показва къде се намира той във всеки един момент, каква е температурата на въздуха навън, на каква височина лети, с каква скорост и т.н.
Изключително интересно за любопитни хора като мен, които искат да знаят всичко.
Другото нещо, което ми харесва в кораба майка, моят Титаник, моята въздушна крепост, е че ме хранят.
Да-а-а, аз много обичам храната и обичам да ям всякакви неща и по всяко време.
Съвсем стратегически, още когато си резервирах мястото за самолета, избрах място близо до храната, в задницата на самолета.
Защото, когато стюардесите излизаха с количките с храна и тръгваха да обикалят самолета, аз бях една от първите, до които достигаше храната.
Винаги ми е било много изнервящо, когато ги виждам назад по пътеката с храната и чакам да стигнат до мен.
Другата причина е, че в презокеанските полети има и междинна храна, между храненията, която излагат на мястото за почивка в задната част на самолета.
Обикновено това са сандвичи, снаксове, плодове, сокове, вода и т.н., и най-важното за мен – СЛАДОЛЕД!
Винаги досега пропусках сладоледа, винаги свършваше докато разбера, че го има и се добера до него.
Този път обаче бях точно до мястото за почивка, и когато първият човек изскочи зад завеската със сладолед в ръка, ми отне по-малко от десет секунди да се добера до кашона със сладоледа.
Разбира се, като културно и възпитано момиче си взех само един сладолед, за да оставя и за останалите 500 човека в самолета.
Следоледчето беше малко, може би наполовина на нормалния сладолед на клечка, но беше с много вкусна шоколадова глазура с ядки и ванилов пълнеж, м-м-м-м, вкуснотия!
Толкова ми се услади, че срам не срам, се наредих за втори сладолед.
Бръкнах в кашона и с изненада открих, че има все още доста сладоледи.
Гепих си втория, върнах се на мястото си, изядох го с апетит и не знам защо реших, че е време за трети сладолед.
И така продължи моята сладоледена одисея, докато не стигнах до петия сладолед.
Кашона със сладоледите винаги беше пълен, докато не осъзнах, че стюардесите продължават да зареждат нови кашони със сладолед и дори да искам, никога няма да мога да изям всичкия!
На всичкото отгоре от толкова много сладоледи ме побиха тръпки.
Сетих се за един мой приятел, който като малък беше изял едно кило сладолед и си беше преизстудил организма и го вкараха в болница заради това.
Реших да прекратя яденето на сладолед след петата бройка, защото макар и да имах всичко необходимо на борда на моя въздушен Титаник, болница и лекари едва ли щяха да се намерят, ако ми потрябват.
На всичкото отгоре се бях омазала с част от шоколадовата глазура на сладоледа, и освен по дрехите имах огромно шоколадово петно върху одеалото ( в самолетите за дълги полети дават възглавнички и одеала за по-удобно пътуване, както и тапи за уши).
Бях заприличала на сладоледеното чудовище ( нов вид за науката, чийто представител бях аз – в моя защита, ще кажа, че сладоледчетата бяха много малки и то на клечка и беше лесно да се омаже човек ... ).
Въпреки това не съжалих, че изядох толкова много сладоледи.
Добре, че бяха те, защото френските специалитети на борда никак не ми допаднаха.
Тези франсета са побъркани на тема сирена, кашкавали и прочее вмирисани животински продукти.
Аз по принцип съм традиционалист и не обичам да ям мухлясало сирене.
А пък кашкавал във всяка порция ми дойде в повече!
По едно време, докато ядях френските специалитети се ядосах, че когато купувах билета не маркирах "веган" в графата за предпочитания за храната.
Както и да е, преживях сирената и кашкавалите ( вмирисаните не ги ядох изобщо) и наблегнах на гледането на филми.
За дванайсетчасовия полет успях да изгледам три филма, един епизод на "Приятели" и да поиграя на една игра с едно дете в самолета.
През останалото време ядох и дремах.
Наблегнах на филмите на Уди Алън, защото по принцип много го харесвам, но последните му творби бяха някак безинтересни и тривиални.
Третият филм, който гледах не беше негов, но пък той най-много ми допадна.
Казваше се "Seeking a friend for the End of the world" и въпреки Апокалипсиса, който предвещаваше заглавието, изгледах целия филм до края.
И съответно оревах самолета.
Историята беше следната: астероид се насочва към Земята и медиите съобщават, че ще се разбие след две седмици в нея и ще настъпи краят на света.
Главният герой е съвсем сам и съдбата го среща с неговата странна съседка, с която при други обстоятелства не биха били близки.
След серия от премеждия той се влюбва в нея, и тя в него, но тъй като тя иска да замине за Англия, за да е със семейството си, той прави всичко възможно това да се случи, макар и да знае, че ще умре съвсем сам, когато астероидът се сблъска с планетата ни.
Е, накрая наистина астероидът унищожи всичко, макар и през цялото време да се надявах, че ще се случи чудо и любовта ще спаси света.
Не можах да го превъзмогна и му ударих един рев ...
Добре, че в самолета беше тъмно, та не се изложих много пред хората.

Първи впечатления на американска земя:

Най-странното нещо от целия полет беше безкрайният ден.
Излетях в седем сутринта от България, летях, летях, кацнах в Париж, след това пак продължих да летя, да летя, да летя дванайсет часа и кацнах в 13:10 на обяд в Лос Анджелис.
Слънцето се движеше заедно с мен през цялото време.
Денят очевидно нямаше край.
Още на борда в самолета попълних митническата декларация, която е задължителна за всички пристигащи в САЩ.
В нея освен, че давам всичките си данни, с кой полет и откъде идвам, къде отсядам и какви подаръци и неща нося със себе си, трябваше също така да декларирам, че не внасям плодове, месо, почва, охлюви (ДА! Охлюви! Интересно кой ли пренася охлюви, че са ги включили в отделна графа в декларацията), както и друга жива материя в страната.
Декларацията си трябваше да представя при проверката на митническия служител.
Те всъщност проверките са няколко.
Първо се нареждам на една километрично дълга опашка за всички т.нар посетители, т.е. туристи, студенти, бизнесмени и всички временно пребиваващи в страната индивиди, които са дръзнали да я посетят.
Останалите "богоизбрани" се нареждат на друга опашка за всички американски граждани, легални пришълци ( да, наистина ги водят пришълци по документи – aliens ) със зелени карти и работни визи.
Богоизбраните имат следните предимства – опашката им върви много по-бързо, питат ги много по-малко неща на гишето и не проверяват багажа им.
Ние, простосмъртните чакаме обикновено към четирсет-петдесет минути, докато дойде редът ни да бъдем разпитани подробно и не много приятелски от митническия служител.
В моя случай беше някаква лелка с неясен произход ( мургава,с леко дръпнати очи – не беше ясно от коя раса е, със сигурност не беше от европеидната раса поставила основите на Северноамериканската цивилизация).
Лелката имаше много строг вид и изобщо не се радваше да ме види.
За нея бях типичната емигрантка – млада, владееща добре английски и имаща роднини, които да й помогнат да се установи в страната.
Затова на мен се падна честта да й доказвам, че всъщност изобщо нямам намерение да емигрирам в нейната прекрасна страна, а просто ще подпомогна американската икономика като турист през следващите два месеца.
Да, обаче лелката беше твърдо убедена да ме разконспирира.
Въпреки, че имах туристическа виза, тя имаше властта да ме върне със следващия полет обратно там, откъде съм дошла, ако нещо в мен не й хареса.
Започна да изстрелва един след друг въпроси за това с какво се занимавам, работя ли, къде работя, какво работя и защо ще стоя толкова дълго в страната.
Аз, като старо куче, знаех точно какво ще ме попита и бях си измислила отговорите още преди самолетът ми да кацне на американска земя.
Работех във въображаема агенция за алтернативен туризъм с въображаемото име "Орфей" ( може пък наистина да има такава, знам ли), водех групи чуждестранни туристи из малко известни кътчета на родината и тъй като октомври/ноември беше мъртвият сезон си бях взела малко неплатен отпуск, за да натрупам туристически опит в чужбина.
Звучи много достоверно, нали!?
Да, ама лелката си имаше едно наум, поразпита ме малко за други неща от живота и пак ме върна на темата за работата, като отново ме попита с какво се занимавам.
Аз чинно повторих същото нещо, което й казах преди малко и тя като видя, че няма да ме хване в лъжа, ме пусна да си вървя по живо по здраво към лентата с багажа.
Трябваше да взема целия си багаж, който най-нахално беше изхвърлен от самолета веднага щом кацнах на американска почва, за да бъде проверен щателно преди да мога да продължа с него накъдето и да е из страната.
Добре, че авиокомпаниите въведоха ограничение на багажа, та бях само с един голям куфар и един по-малък за ръчен багаж в самолета.
Прецених, че няма нужда да вземам от онези големи колички за багаж, които обикновено се използват от хора с повече куфари.
Голяма грешка!
Оказа се, че се наредих заедно с двата ми куфара на поредната опашка.
Този път за селскостопанска проверка.
Опашката помръдваше с по две крачки на всеки пет минути, така че след около трийсетина минути ръцете ми започнаха да отмаляват от непрекъснатото дърпане на куфарите.
Макар и само с един голям куфар, аз като типичен бай Ганьо се бях погрижила да не се мина и да го натъпча доколкото лимита за багаж позволява, т.е. 23 кг.
Те се състояха предимно от бабините ми зарзавати, които баба пращаше на любимата си щерка и зет, а именно – един цял буркан лютика, един буркан туршия, два буркана домашна лютеница, два буркана с мед, както и българска купешка продукция от рода на цяла кутия вафли Морени, чайове и около десет кутии с ликьорени бонбони ( които бяха в ръчния ми куфар, в резултат на което всички самолети след мен ухаеха на бъчва ).
Интересно как името България навява смътни асоциации за далечна африканска държава на американците и те решават, че пренасям почва, месо от антилопа, охлюви и други забранени стоки.
Затова всеки път ми отварят багажа за щателна проверка.
Този път обаче, дали заради отчаяната ми физиономия от дългото чакане или заради човечността на митничаря (който беше много симпатичен азиатец), ме пуснаха без да им показвам съдържанието на багажа си.
Това наистина ми се случва за първи път ( а вече пет пъти го правя това упражнение с митническата проверка).
Човекът беше в много добро настроение, усмихнат ( за разлика от лелята мелез на първата проверка) и ме попита само дали нося пресни плодове и зеленчуци.
Признах си веднага без бой, че нося само консервирани такива и мед.
Обикновено селскостопанските митничари никога не чуват думата "консервирани", а чуват само "зеленчуци".
Този обаче явно ме разбра правилно и започна да ме бъзика защо нося толкова храна с мен, да не би да си мисля, че в Америка няма да има какво да ям.
Аз му обясних съвсем любезно, че храната, която нося е с проверени вкусови качества а и няма как да се намери на техния пазар, затова я нося за подарък на чичо ми.
Той се засмя и каза да внимавам с меда ( явно ми личи, че си падам по сладкото).
Протегна ръка и ми посочи изхода.
Щастлива се затътрих с куфарите натам.
Нямах търпение да си предам големия куфар за чекиране в багажното отделение.
Обикновено пунктът за предаване на багажа е веднага след митницита.
Но явно на това летище не беше така.
Качих се по едно хълмче, дърпайки два куфара зад мен, завих зад ъгъла и с учудване видях, че пред мен е изходът от летището.
Аз не трябваше да се разхождам из Лос Анджелис, а просто да си хвана следващия самолет за Медфорд, Орегон.
Попитах един от служителите къде трябва да си предам куфара, тъй като ми предстои още един полет.
Той ми посочи изхода на летището, каза да вървя на дясно след като изляза и да отида до другия терминал, където е авиокомпанията, с която летя и там да си предам куфара.
Излязох и навън ме посрещна лятна жега – сигурно беше почти 30 градуса.
Продължих да вървя на дясно, докато не съзрях в далечината моя терминал.
Оказа се, че трябва да вървя поне едно десетина-петнайсет минути до него.
Доста се прецаках, че не си взех количка за багажа!
Но като опитен пътешественик успявах да балансирам с два куфара зад гърба си.
Стигнах до терминала, намерих гишето и си чекирах багажа.
Следващата стъпка беше да си намеря изхода за полета и да се позиционирам там в чакане през следващите седем часа.
Толкова беше престоят ми между полетите.
Нищо и никакви седем часа.
Бях си взела солидна книга за четене, както и лаптоп, за който се надявах да има безплатен Интернет.

Явно Господ чу молитвите ми и хванах безплатен wi-fi.

Въпреки това времето минаваше адски бавно.
Най-накрая и слънцето залезе, но денят още не беше свършил.
Постепенно започна да ми се доспива.
Не помня от кога не бях спала.
С голямо усилие се държах будна, за да не си проспя последния полет ( това би било много тъпо, нали? ).
Най-накрая дойде време да се качвам на самолета.
Стюардесата ми каза, че ръчният ми багаж нямало да се побере на борда, а трябвало да го сложат в багажното.
Да бе, да!
Ще си дам аз ценностите ( най-вече бонбоните) да ми ги сложат на топло до двигателите.
Щеше да стане истинско ликьорено парти в самолета.
Не на бъчва, а на джибри щеше да мирише.
Между другото, веднъж като пътувах за Румъния за едно обучение, носех от домашната ракия на тати за представянето на страната ни пред чужденците.
Ракията беше много силна ( тати пак се беше престарал) и естествено не се изпи.
Върнах я обратно с мен в самолета.
Тогава все още разрешаваха течности в ръчния багаж.
Обаче бутилката не беше добре затворена и ракията се разля в багажното над главата на хората и целия самолет миришеше на джибри после, ха-ха-ха.
Аз обаче най-нагло си взех раничката с ракията след като кацнахме, правейки се, че не нямам нищо общо с инцидента, и си излязох с гордо вдигната глава от самолета.
Беше много забавно.
Едва ли е било забавно за тези, които чистят после самолета, защото малко след това въведоха световна забрана за течности в кабината на самолетите.
Както и да е, аз си стиснах здраво куфара, амбицирана да го набутам в кабината с пътниците.
Качих се в самолета и с учудване забелязах колко е малък.
То си беше направо самолетче.
Все пак преди няколко часа слязох от двуетажен Титаник с над 500 пътници на борда.
А това, милото, приличаше на детска играчка с перки.
(имам доста неприятни спомени от тези самолетчета с перките от преди няколко години, когато летях с такова над океана и вятърът го накланяше на всички страни все едно е от хартия – как не се приземих във водата и аз не знам!)
Успях да набутам куфара под седалката ми, макар че стърчеше около 20см. извън нея.
Това беше против всякакви правила за безопасност, но стюардесата не посмя да ми каже нищо.
Излитането ми се стори безкрайно бавно.
По едно време в просъница си отворих едното око и видях, че се движим върху някаква рампа над пистата, но не и във въздуха!
За първи път виждах писти на няколко нива. Отново заспах и се събудих малко преди да кацнем в Медфорд.
Полетът продължи около два часа, но на мен ми се сториха по-малко, защото ги проспах.
Слязох от самолета и се запътих по пистата към летището ( в малките провинциални летища няма ръкави на самолета или автобуси, а пускат хората да се разхождат напред назад между сградата на летището и самолетите).
Времето беше доста студено.
Нищо общо с това в Лос Анджелис.
Влязох в чакалнята на летището и първото, което чух по високоговорителя беше, че има епидемия на менингит и е желателно всеки да си мие ръцете и да спазва добра хигиена, за да не се зарази.
Хайде пак!
Не знам защо, но всеки път, когато ходя в Щатите има някаква епидемия – било то от свински грип, било то от салмонела в доматите, било от луда крава и всякакви други екзотични болести.
Или американците са много болнави или всяват масова психоза просто ей така, превантивно.
Според мен е второто.
Така, че не се впечатлих много от съобщението и си зачаках багажа.
Куфарът ми се забави с около двайсетина минути и вече си мислех как да скоча на лентата за багажа и да си го потърся сама.
Едва след като си го получих, се огледах наоколо и забелязах, че никой не ме чака.
Притесних се, че нещо може да е станало, защото полетът ми кацна малко по-късно от предвиденото, а и багажът ми се забави, т.е. ако някой чакаше да ме посрещне вече би трябвало да е на летището.
Имах само телефона на чичо ми вкъщи, тъй нямаше мобилен, а пък леля ми беше на работа.
Дори и да звъннех вкъщи чичо ми вероятно беше на път и никой нямаше да ми отговори.
Оставаше ми само да чакам. Седнах и зачаках.
Часът беше някъде към 00:00 часа през нощта.
На летището нямаше почти никой освен охраната и мен.
Брукингс беше на около 200 км разстояние и нямаше как да взема такси до там.
По едно време чичо ми се появи притеснен на вратата на чакалнята.
Не мога да ти опиша как се зарадвах да го видя!
Той се извини за закъснението, но тръгнал по-късно от предвиденото.
Натоварихме багажа и потеглихме.
Чакаха ни още четири часа път, докато стигнем вкъщи.
Макар, че не бях спала особено през изминалите 26 часа, бях бодра и всичко ми беше интересно.
Вече на магистралата усетих позната миризма – остра, натрапчива, като в химическа лаборатория.
Веднъж усетила тази миризма, никога повече не мога да я сбъркам.
Миризмата на скункс. Едно е да гледаш анимационните филмчета по телевизията и да се опитваш да си представиш колко ли вони това животно щом всички бягат от него, друго е да караш една миля по магистралата и все още да усещаш миризмата!
И това в случай, че скункса се е изпуснал преди около трийсет-четирсет минути и тя се е поразнесла.
Не съм имала "късмета" да усетя прясно изпуснал се скункс, и по-добре!
Не искам да си представям как люти на очите и на съзнанието.
Малко след като усетих миризмата, видях и собственика й.
До пътното платно стоеше той, черно-белият разбойник – смрадливецът!
Седеше си и даваше вид, че не се е изпуснал той, че среднощният въздух е свеж и той съвсем случайно небрежно се разхожда извън гората.
За момент дори успя да ме заблуди и извиках "Чичо, спри!".
Чичо ми веднага намали и ме погледна въпросително.
Посочих му скункса край пътя и му казах, че бих искала да го видя отблизо.
Той ми отговори: "Това не е добра идея".
Тогава се върнах към реалността и осъзнах, че миловидно изглеждащия скункс всъщност щеше да осмърди живота ми за месеци напред.
Продължихме по пътя.
Не минаха и две минути и се натъкнахме на следната гледка: една сърничка лежеше до платното,а над нея се бяха надвесили още две.
Чичо ми веднага намали и спря.
Двете сърни ни погледнаха за момент уплашено, но продължиха да побутват с муцуни легналата.
Чак когато слязохме от колата, неохотно се отдалечиха на безопасно разстояние от нас.
Чичо ми клекна до сърната и я прегледа.
Той е медицинско лице и от пръв поглед видя травмите.
Беше блъсната от кола и задните й крака бяха счупени.
Имаше и вътрешни травми.
Нямаше шанс да оцелее.
Въпреки това животното се опитваше да стане и помръдваше с предните си крака, очите му бяха широко отворени и вътре се четеше ужаса от неизбежното.
Беше още дете – нямаше петна по гърба си, детската му козина току що беше започнала да окапва.
Явно другите две сърни бяха майка му и сестричето му.
Очите ми се насълзиха, тези на чичо също.
Започнах да прехвърлям варианти как може да му се помогне.
Беше посред нощ и никъде нямаше работещ ветеринар.
Чичо ми каза, че дори да има такъв, той няма да приеме диво животно.
Ветеринарите отказвали да помогнат на диво животно, защото разбирали само от питомни.
Което според мен беше поредната американска безумица!
Другият вариант беше да го убием, за да не се мъчи.
Със сигурност щеше да е по-добре отколкото да го оставим в това състояние на пътя.
Обаче как да го убием?!
Нямахме никакви подръчни средства.
На всичкото отгоре чичо ми не можеше и муха да убие.
Откакто беше ходил във Виетнам се беше отрекъл от всякаква форма на насилие над друго същество.
Майката и младата сърна ни гледаха от разстояние очаквателно.
Явно искаха да се махнем по-бързо, за да продължат оплакването на малкото.
Така и направихме.
Със свити сърца и насълзени очи се качихме обратно в колата.
Когато се отдалечихме, видях как майката отново се завърна при сърнето и започна да го побутва с муцуна.
Сякаш искаше да му каже: "Ставай, мило дете! Изправи се, знам, че можеш".
Повече не се обърнах назад.
Останалата част от пътя ми мина като на сън.
В следващия момент положих глава на възглавницата и ...

първите слънчеви лъчи

памуковите облаци

така изглежда началото на новият ден от високо

и естетсвено е време за закуска

мъглива Франция

френските кашкавалени специалитети...

от време на време човек трябва да спре и да си даде сметка за това къде се намира всъщност:)

сладоледената одисея:)

сладолед номееер ?

борба с френските специалитети - втори рунд!

моят въздушен Титаник!

инцидент на пътя

една от най-тъжните гледки в моя живот!

Следва продължение...

09.12.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!