Писмо до любимия 2: Едно пътуване до покрива на Балканите!

Писмо до любимия 2: Едно пътуване до покрива на Балканите!

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей,любими!
Преди няколко дни с 2 приятелки изкачихме Мусала!
Беше си голямо предизвикателство!
Написах накратко историята, ако ти е интересно чети.
Между другото, качвал ли си го?
Ако не си, трябва задължително да го изкачиш!
Още от малки учим в училище, че в България се намира най-високият връх на Балканския полуостров - Мусала, с внушителните 2925 м.
Това, разбира се, е повод за национална гордост, но колко българи са го посещавали?
Докато преди построяването на кабинковия лифт, това е било няколко-дневно приключение, сега въпросният Балкански първенец може да бъде изкачен за по-малко от 1 ден.
С наближаването на 21.12.2012г., когато не е много ясно какво ще се случи и какво ще остане след това, три смели момичета се организирахме и решихме да изкачим върха, пък после каквото ще да става!
Организацията беше следната - на 23 август в 07:15 ч. трябваше да тръгнем с кола от центъра на София в посока Самоков и Боровец, откъдето да се натоварим на кабинковия лифт Боровец - Ястребец и оттам да щурмуваме върха за 4 часа пеша, като си оставим достатъчно време да пием по един чай горе и да се върнем пак за 4 часа, за да хванем лифта на връщане.
Доколкото се информирах по телефона от любезната служителка на Боровец ски - последното качване на въпросния лифт е в 18ч., което означаваше, че живи-умрели до тогава трябва да се замъкнем до лифта.
В противен случай ни предстоеше едно 10 километрово спускане по пресечен терен до центъра на Боровец, което щеше да ни отнеме неизвестно колко време.
На 22 август моята приятелка А. (която беше единствената трудеща се от нас 3-те и зависеше от благоволението на шефката си, за да намери свободен ден за щурмуване на върха) ми заяви, че има промяна в работния й график и на следващия ден е на работа.
Ходенето трябвало да се отложи за петък - 24 август.
Тъй като аз имах важна в работа в петък, не приветствах с ентусиазъм промяната в плана, но въпреки това положих всички усилия да свърша работата си в сряда, за да съм напълно свободна в петък.
Предупредих и Р. за промяната в плана.
Но Р. пък съвсем не беше доволна, тъй като в събота й предстоеше ранно ставане и пътуване извън града за някаква сватба незнайно къде.
Виждайки, че нещата не отиват на добре, успях да убедя Р. че качването на Мусала е едва ли не фасулска работа, която можем да свършим за по-малко от 1 ден и единственото, което се иска от нея е да се организира за ранно тръгване в петък, за да се върнем бързо и да има достатъчно време да си почине преди сватбата.
Р. колебливо се съгласи.
В същото време, една моя колежка от университета - Д., изяви желание в Интернет пространството, че й се ходи на планина.
Веднага я поканих да дойде с нас, защото както казва Мечо Пух - колкото повече, толкова повече.
Д. обаче е един от най-нерешителните хора, които познавам.
Преди задължителната ни учебна практика в Златоград, тя ми се обади и се чудеше дали да идва, защото май щяло да вали.
Казах й, че освен ако не е направена от захар, няма абсолютно никаква причина за опасения.
Щяхме да си изкараме добре и заедно с дъжда.
Тя обаче може би наистина беше от захар, защото когато по-късно ми се обади беше твърдо решена, че дъждът ще бъде пагубен за нея и реши да не идва.
Вечерта, преди похода за Мусала, тя ми се обади с няколко въпроса:
1. Как ще се ходи до там?
2. Кой ще шофира?
3. За колко време ще се качи върхът?
4. За колко време ще се слезе?
5. Кога ще се приберем обратно в София?
6. Каква ще бъде температурата на върха?
... и други подобни въпроси.
След като дадох изчерпателен отговор на всичките й въпроси, тя каза, че все още се чуди дали да идва и ще ми звънне по-късно за потвърждение.
След още размисли, тя пак се обади, този път имаше ново опасение: "Виж, аз нямам твоята физическа подготовка, мисля, че няма да мога да кача върха, не е по силите ми".
След като й обясних, че има лифт, който спестява над 4 часа ходене по стръмен терен и на върха се качват хора с малки деца, и дори кучета, и вероятността да не го качи е 1 на 1000, и всички кучета и деца биха й се смели, тя почти се нави, но каза, че пак ще ми звънне.
Не мина много време и Д. отново позвъни.
Този път я тревожеха пожарите в Рила.
Беше направила грешката да гледа новините по телевизията, където бе чула за някакъв пожар в Рила (но разбира се тези от новините не казали къде точно), въпреки това тя решила, че пожарът е на Мусала и не е добре да рискува да бъде изпепелена, качвайки върха.
Въпреки моите обяснения, че Рила е доста обстойно понятие (2629 кв. км за да бъдем по-точни) и точно на, под, в посока на и около Мусала няма пожар, Д. все още беше скептична.
След това ми обясни, че тя е един от най-нерешителните хора на планетата (е, добре, че поне има реална преценка за себе си) и трябвало някой да й каже: "ИДВАЙ!", за да дойде.
Аз изкрещях "ИДВАЙ" в слушалката, което явно й подейства мотивиращо, защото каза че ще дойде и на следващия ден ще бъде на уреченото място в 07:15 сутринта.
Дотук добре-е-е-е!
Звъннах на А., която щеше да бъде нашия шофьор, за да потвърди часа и мястото на тръгване.
А. не си вдигна телефона, макар, че вече беше минало 19 ч. и работният й ден бе свършил.
Това леко ме озадачи и започнах да се чудя дали изобщо ще ходим или не.
След около половин час А. ми звънна запъхтяна и обясни, че две минути преди да затвори магазина (А. продава бижута - от онези истинските със злато, сребро и диаманти) в магазина нахлули двама пенсионери - според нея над 70 годишни, които били сгодени и искали да разгледат пръстените.
След половинчасово разглеждане, жената не харесала нищо и си тръгнали без да купят нищо.
Аз вече бях толкова изнервена от чакането, че изсумтях недоволно: "Тези пък вместо да си избират ковчези, пръстени тръгнали да гледат и да те задържат в извън работно време!".
А. потвърди организацията за следващия ден - щеше да мине да ни вземе от Орлов мост точно в 07:15.
Вече спокойна, се обадих и на Р., за да я подсетя пак за часа, тъй като тя не беше от хората, които обичаха да стават рано.
В 22:30 ч. разпратих съобщение до всички да си носят книжките с печатите, защото Мусала е един от 100-те туристически обекта, който определено не беше от най-лесно достъпните и една забравена книжка щеше да коства много нерви и ядове на притежателя й.
В 23:00 ч., малко преди да си легна получих съобщение от А. с текст : "Спиш ли? Тревога!!! Аз съм без кола!".
Това не беше първият случай, който двете с А. се каним на пътуваме някъде и колата й ни прецаква.
Този път обаче не беше нейната кола, а тази на сестра й.
Нейната кола заминала с майка й във Варна на командировка.
За А. останала колата на сестра й, която от доста време беше в разпадащо се състояние (в буквален смисъл).
Последният път, когато я ползвахме, дръжката на вратата се счупи и остана в ръката ми, а пък докато А. караше и скоростния лост се счупи (за щастие само горната част) и трудно налучквахме скоростите.
Този път проблемът беше, че колата се пълнеше с дим при всяко включване на фаровете.
Единият вариант беше да караме с фарове и да се издушим в колата, а другият беше да караме без фарове и да отнесем доста глоби от несимпатичните пътни полицаи (още недоумявам защо фаровете станаха задължителни посред лято!).
Въпреки обзелата ме паника, успокоих А. и й казах, че ще се опитам да измисля нещо, т.е. да взема нечия кола.
Поради късния час, в който се развиваше действието, не посмях да звънна на брат ми, а му пратих съобщение, че ми трябва колата му.
Разбира се, отговор не последва, тъй като той отдавна беше заспал.
След този неуспешен опит, звъннах на А. и й казах, че не мога да помогна и трябва да се обърнем за помощ към Р.
Тя имаше двама братя, които имаха една кола, и въпросната кола беше стара и прогнила.
Ако тръгнехме с нея, вероятността дъното й да изпадне по пътя и да я задвижваме като Фред Флинтстоун беше доста голяма, но въпреки това се престрашихме да помолим за колата.
Братята й склониха.
Имаше само един проблем.
Р. не беше опитен шофьор и имаше доста комплекси, относно шофирането, които й пречеха да шофира сама.
Затова вместо да ни вземе от Орлов мост, трябваше ние да отидем до нейния квартал, да се натоварим в колата и да тръгнем оттам, тъй като тя твърдеше, че няма да може да шофира в натоварения софийски трафик.
Това щеше да ни забави доста време, затова предложих на А. да тръгнем по-рано, но тъй като тя пък живееше извън София и нямаше собствен превоз в момента, нямаше как да се придвижи в толкова ранен час до града.
След всички тези перипетии около организацията, успяхме да си легнем към 01:00 ч., да заспим към 02:00 ч., а на следващия ден ни чакаше поне 8 часов поход до върха и обратно.
Сутринта след като алармата на телефона ми изпищя пронизително, се събудих с чувството, че на главата ми е седнал слон.
Вместо обичайните 9 часа, бях спала само около 4.
Получих съобщение от Д. със следния текст: "Няма да идвам, успех с катереното".
Явно нерешителността при нея беше надделяла.
Проблемът беше изцяло неин, аз нямаше да седна да си разплета чорапите заради нейната липса.
Станах, оправих се набързо, гледах да не си забравя грижливо приготвените сандвичи от предната вечер в хладилника, налях две шишета с вода, защото все пак отивах в планина по напълно непознат маршрут и нямах идея дали изобщо ще срещна вода там, и в 06:40 изхвърчах от вкъщи.
На светофара срещнах един съсед, който се зачуди накъде съм тръгнала в този ранен час и след като му отговорих, че три момичета ще щурмуваме Мусала, той ме погледна с недоверие и каза: "Три момичета значи, хм, не ви ли е страх?".
"Че от какво да ни е страх пък", отговорих му аз.
"В планината не ходят лоши хора".
Макар, че се замислих, че откакто направиха нелегалните лифтове, доста лоши хора започнаха да я посещават и да променят природния пейзаж с боклуците си.
Въпреки това си държах на своето.
Защо хората винаги подценяват по-слабия пол?
Какво като сме момичета, това да не би да означава, че ще се дадем без бой?!
Както и да е, продължих си по пътя, хванах метрото и в 07:10, пет минути преди срещата (много е важно да се отбележи, че пристигнах по-рано!) бях на уреченото място.
Седнах и зачаках А. да дойде.
Докато я чаках, минаха три рейса, които ни вършеха работа, за да стигнем до Р., но А. така и не се появи.
Накрая стана някъде към 07:30 и тя изскочи ухилена и запъхтяна отнякъде.
Погледнах я и в този момент онемях - в едната ръка държеше телефон, в другата балсам за устни, на гърба й нямаше раница, не носеше нито шапка, нито тъмни очила, беше обута със снежно бели маратонки и черен панталон (който не беше спортен).
Първосигналният ми въпрос беше: "А., къде, по дяволите, ти е багажа?".
С типичната си усмивка до уши, тя започна да обяснява как освен, че няма кола, се оказало, че и раница няма, защото сестра й я била взела и не я била върнала, което я накарало да сложи нещата си в пликчета, но след като размислила, решила, че те ще й пречат да върви свободно нагоре в планината и просто зарязала всичко вкъщи.
Взела само телефона си, малко пари и балсама за устни (все пак не искала устните й да се напукат).
Аз не й се карах много, само й казах, че е луда (тя това си го знае) и след като помислих, я успокоих, че аз имам всичко необходимо.
Като опитен планинар, носех достатъчно храна (два сандвича, два кроасана, цял пакет енергийни десертчета и един пакет сухари за из път), две бутилки с вода (които обаче бяха само от половин литър), две горни дрехи (в случай, че на върха е студено и трябва да облека и двете), три шапки за глава (две с козирка и една зимна, в случай, че на върха духа вятър), две опаковки слънцезащитни лосиони (един петдесети фактор, и един двайсти), лампа челник (ако случайно изпуснем лифта и трябва да слизаме по тъмно), спрей против натрапници (той винаги е с мен!), малка аптечка с ластичен бинт, лепенки, гел против ухапване от насекоми и куп други неща от първа необходимост (да не забравя и компаса, накъде без него!).
Така, че щях да споделя всичко, което нося с нея, в случай, че се наложи.
Качихме се в рейса някъде към 07:35 и се запътихме към квартала на Р.
Трябваше да питаме хората на коя спирка точно трябва да слезем, защото на Р. така и не й беше съвсем ясно.
Само спомена, че често се губела в квартала си и щяла да дойде да ни вземе от въпросната спирка.
Попитахме двама човека, независимо един от друг, и те ни казаха да слезем на следващата спирка.
Слязохме и звъннахме на Р. да дойде да ни вземе.
Тя пък от своя страна ни се накара, че не сме звъннали по-рано, тъй като това щяло да й отнеме поне десет минути.
Докато чакахме, аз погледнах към табелата на спирката и установих, че това не е въпросната спирка, която ни трябва.
Бяхме слезли една спирка по-рано.
Тръгнахме пеша към следващата, където трябваше да ни чака Р.
Стигнахме преди нея и зачакахме.
Минаха около двайсет минути, когато Р. се появи с бодра крачка и мешка на гърба (зарадвах се, че поне тя е съобразила, че отива на планина и е взела необходимите неща).
Но радостта ми беше прибързана.
Видях, че Р. беше обута с гуменки, което за Рила си е истински мазохизъм.
Ходила съм в градски условия с гуменки и знам, че с тях се усеща всяко камъче, което настъпя, какво остава за камънаците в Рила.
Повдигнах въпроса за питейната вода, като отбелязах, че А. не е взела никаква.
Тогава Р. се сети, че и тя не е взела (в този момент ми идваше да изкрещя: "Какво, по дяволите, носиш в тая мешка тогава?!", но запазих самообладание ).
Р. реши, че е много важно да си купи вода преди да тръгнем и влезе в първия магазин, който й се изпречи на пътя.
Времето вече беше доста напреднало и аз започнах да подскачам нервно пред магазина, докато чаках, а А. намираше цялата ситуация за смешна и не спираше да се смее.
След десет минути, Р. излезе от магазина и констатира, че вътре имало само големи разфасовки минерална вода и купила една малка газирана.
Като ме видя да подскачам нервно, попита защо съм била толкова неспокойна.
Защо ли?!
Ами защото трябваше да тръгнем в 07:15, някъде към 09:00 да сме в Боровец и да хванем лифта, с който се пътува трийсет минути, в 09:30 да тръгнем да катерим четири часа до върха,в 13:30 да сме на върха, където да пием чай и да починем за половин час, после в 14 ч. да тръгнем обратно надолу, където ни чакат още четири часа път и да успеем да хванем последният лифт в 18:00 ч., който да ни смъкне до колата.
В момента, часът беше 08:15, ние още не бяхме тръгнали, до Боровец имахме поне към два часа път и изобщо нямаше да успеем да качим върха и да се върнем.
Р. ме изслуша внимателно и каза: "Само спокойно, имаме време".
В този момент ми идваше да я стисна за гушата и да я разтърся, защото очевидно изобщо не бе чула нищо от това, което й казах!
Продължихме към колата й, когато минахме покрай друг хранителен магазин и Р. силно амбицирана да си купи минерална вода, влезе и в него.
Излезе с едно голямо шише от литър и половина, видимо доволна, че е намерила каквото търси.
Качихме се в колата.
Р. започна да се суети.
Махна на братята си, които загрижено ни наблюдаваха от балкона.
Предварително бях казала на А., че е абсолютно наложително да се опитаме да убедим Р., че е добре А. като по-опитен шофьор да кара на отиване - хем да спестим време, хем да излезем безпроблемно от града.
Но Р. веднага контрира нашето предложение с това, че тя е осигурила превоза и тя трябва да кара колата.
Трябвало само да й кажем някъде да кара, за да излезе от града и да хване правилната посока.
Ние се примирихме, че няма да излезем на глава с нея и я подканихме да тръгва.
Р. обаче се сети, че предното й стъкло е мръсно и слезе от колата, за да го почиства с шише вода.
Сякаш имахме излишно време, за да я чакаме да си хигиенизира колата.
Качи се отново, нагласи се удобно, сложи си очилата и най-накрая потеглихме.
Докато чакахме на поредния светофар, А. потърси телефона си, и след като не го намери, каза, че най-вероятно го е забравила в хранителния магазин, в който влезе с Р. да търсят вода.
Р. веднага предложи, че трябва да се върнем и да го потърсим.
Аз обаче настоях да се придържаме към маршрута, а да помолим някой от братята й да отиде до магазина и да го вземе.
Тръгнахме да звъним на братята й, и Р. установи, че не е заредила телефона си (беше тръгнала в планината без зареден телефон!!!), но горда от себе си, че се е сетила да зареди батерията на фотоапарата си ...
В този момент, А. откри телефона си в задния си джоб (не знам защо хората винаги пъхат всякакви вещи по задните си джобове и след това забравят, че са там?!?).
Продължихме да пътуваме спокойно (с изключение на мен), тъй като уцелихме и правилното шосе, водещо към Боровец.
По пътя минахме покрай язовир Искър.
Р. каза, че никога не го е виждала и поиска да спре, за да го разгледа.
Аз и А., вече доста обезпокоени от нейните намерения, успяхме дружно да я убедим, че язовирът може да почака за връщане, а е хубаво да се придържаме към целта на пътуването.
Р. с неохота се съгласи.
След около час и петдесет минути път, и каране с около 60 км/ч. на път за 90 км/ч., стигнахме до Боровец.
В центъра, спряхме един човек да питаме за лифта.
Оказа се, че сме попаднали на някакъв немец, който естествено, не говореше български.
В същото време много искаше да ни помогне и да ни упъти.
Каза, че разбира английски и немски, само трябва да му кажем какво търсим.
И трите се спогледахме и осъзнахме, че нито една от нас не знае как е лифт на английски или немски.
Немецът, очевидно не знаеше думичката лифт.
Започнахме да мислим - всяка от нас говореше поне един западен език, но нито една не се сещаше как е лифт.
Човекът ни гледаше очаквателно, а ние гледахме тъпо.
Накрая, аз се ядосах и казах на Р. да кара, защото нямаме време за губене, а пък лифта сам ще изскочи от някъде.
Тъкмо тръгнахме и видяхме огромен надпис в дясно от нас : "Yastrebets Gondola".
Тогава ни просветна, че лифт на английски беше "gondola", което нямаше нищо общо с венецианските гондоли, които познавах.
Е, вече ще я знаем тази думичка, ако някога пак ни потрябва.
Паркирахме колата, Р. очевидно не бързаше за никъде и започна бавно да рови из мешката и да си подрежда багажа, като се чудеше кое би й било излишно.
Накрая остави голямото шише с минерална вода на задната седалка.
Аз я попитах защо оставя водата, която преди 2 часа купи от магазина, а тя отговори, че щяла само да й тежи.
Защо тогава я чакахме да обикаля два магазина, за да си купи минерална вода, така и не стана ясно!
Отидохме към лифта и на гишето успях да изпреваря цяла група хлапета, които организирано бяха тръгнали нагоре и щяха да ни забавят поне с пет минути, докато си купуват билети.
Грабнахме билетите и влетяхме през първата отворена врата, която видяхме.
Един чичко ни се скара, че това е изхода, а входа бил от другата страна и ни върна.
Мислено го "благословихме" и заобиколихме.
Качихме се в кабинката, като успяхме да се съберем и трите отпред на една седалка, а зад нас остана място.
Там се качи и седна една жена.
През цялото време, докато ние говорихме и обсъждахме маршрута, тя не пророни нито една дума и ние помислихме, че със сигурност не е българка.
В началото беше доста екстремно.
Кабинката се засили и полетяхме към бездната под нас с висока скорост, която постепенно намаля.
И трите си помислихме какво би станало в този момент, ако кабинката, на която висим се откачи ...
Докато летяхме така във въздуха ни направи впечатление колко стръмен е теренът под нас и как хващането на лифта за връщане е жизненоважно!
Видяхме един човек, който събираше боровинки и беше събрал около една кофа.
Изгледах го доста укорително!
Аз много обичам боровинки, но никога не си позволявам да ги крада от природата, защото много диви животни разчитат на тях за прехрана, най-вече мечките.
За моите разбирания, ако не ти е в градината и не си положил усилия, за да го произведеш, брането на каквото и да било от планината си е кражба.
Това е и причината изключително рядко да ям боровинки, защото никога не съм си купувала от онези буркани със сладка, които продават навсякъде край пътя.
Някак си, не ми е вкусно да ям откраднатите хранителни запаси на онези огромни добродушни същества, които разчитат на тях за съществуването си.
Стигнахме междинната станция на лифта, където нито една от нас не се излъга да слезе.
Продължихме нагоре към последната спирка.
След като слязохме ми направи впечатление колко облагородено всъщност беше мястото (или застроено май е по-точната дума).
Навсякъде около нас имаше заведения за храни и напитки и места за настаняване.
Това никак не ми хареса.
Все пак идеята беше поне за един ден да се откъснем от цивилизацията и да се наслаждаваме на природата.
След като минахме върволицата от заведения, пред нас се явиха три разклона.
Само на един от тях, най-левият, имаше табела със стрелка, на която пишеше "Musala pathway", което в превод означаваше "Пътеката за Мусала".
Зарадвана, реших, че това е пътят и тръгнахме по него.
Не бяхме вървяли и една минута, когато след нас се развика една жена.
Тази, същата, която беше пътувала с нас в кабинката на лифта.
Оказа се, че може да говори и каза, че сме хванали грешната посока и този път щял да ни заведе до някакви ски влекове и писти, а не към хижа Мусала.
С недоверие погледнахме пак към табелата.
След това погледнахме към жената - тя беше с щеки, планинарски обувки, раница и имаше вид на човек, който не стъпва за пръв път в планината.
Решихме да й се доверим, майната й на табелата.
Продължихме по пътя, който тя ни посочи и след около час ходене достигнахме до хижа Мусала.
Там също положението със застрояването беше сериозно.
Около хижата беше кацнала два пъти по-голяма сграда, т.нар. нова хижа, около нея се строяха още три-четири барачки.
Пейзажът приличаше на онзи на седемте рилски езера, откакто пуснаха незаконния лифт там.
Пред новата хижа имаше голямо езеро, пълно с рибки.
Водата беше кристално чиста.
Помислих си, когато строежът завърши и настанителната база запълни своя капацитет, дали ще остане нещо от рибките в езерото.
Тъй като нямахме време за губене, а напротив, имахме за наваксване, продължихме нагоре по лятната пътека.
Часът беше вече 11:30, а според указанията, до върха ни оставаха още три часа.
По груби сметки, изпускахме лифта за връщане със сигурност.
Аз и А. бяхме много неспокойни и искахме да наваксаме изгубеното време, докато Р. постоянно сумтеше как не сме я оставяли да се наслаждава на пейзажа, и да снима, и да се топи във всяко срещнато езеро по пътя.
Езерата от Мурсалнеския циркус са общо седем, точно толкова колкото са и небезизвестните Рилски езера, така че топенето във всяко едно от тях беше немислимо, особено за еднодневен преход като нашия.
Докато юрках Р. да не се мотае, а да наваксва време по баира, една злобна женица се намеси в нашия разговор.
Тя беше над шейсет годишна( поне така изглеждаше, може и да е била по-млада) и вървеше с още двама по-млади спътници (син и гаджето му, или дъщеря и гаджето й, все тая).
Тя започна да се заяжда с нас, защо сме карали момичето да бърза (все едно й влиза в работата, нали не я карам нея да бърза!) и след като й обяснихме, че има малка вероятност да хванем лифта за връщане (както и тя самата, ако не си размърда старите кокали по баира - разбира се, казах й го по по-любезен начин), тя продължи да се заяжда и да се присмива, че бързаме.
Тогава се зачудих, какво им влиза в работата на някои хора, напълно непознати, които виждам за пръв и вероятно за последен път в живота си, нашето темпо на ходене?!
Така и не можах да го разбера!
Продължихме нагоре, а маршрутът стана доста по-стръмен и труден.
Слънцето печеше силно, но пък подухваше разхлаждащ ветрец.
Пътят за върха се оказа по-натоварен и от магистрала.
Непрекъснато срещахме хора, които се връщаха и такива, които отиваха към върха, и трябваше да се разминаваме с тях по тясната пътечка.
Повечето изглеждаха сякаш за първи път стъпват в планина, и то не толкова за планината, колкото, за да изкачат първенеца на Балканите.
Стигнахме едно голямо и красиво езеро (не знам кое подред от седемте беше), но водата му беше изумрудено синя. Вятърът правеше малки вълнички по нея, а отдолу прозираше каменното дъно.
Р. каза, че в това езеро вече няма начин да не се топне.
С големи усилия успяхме да я разубедим и да я насочим отново по пътеката за върха.
Тя продължи да протестира, че я тормозим и не вижда нищо от планината, но все пак заслугата за това беше отчасти нейна.
Ако не се беше мотала толкова с шофирането и търсенето на вода преди да тръгнем, можеше и да има време за по-обстойно запознаване с района.
След около час и нещо достигнахме и заслон "Ледено езеро", до който се намира и самото Ледено езеро.
До него имаше нескопосано написана табела: "Забранено миенето в езерото" (миенето на какво, не ставаше ясно ).
От заслона до върха маршрутът ставаше още по-стръмен.
Въпреки това, ние трябваше да спечелим малко време.
Продължихме амбицирано и уверено нагоре.
По пътя разказвах на спътничките си историята на човечеството, такава каквато не е написана в учебниците по история.
Накратко, може да се каже, че произхода на Хомо Сапиенс е извънземен.
Преди около 450 хиляди години, на земята идват анунаките - същества от друга планета, които външно доста наподобяват човека.
Те обаче са много по-високи от обикновения човек - достигали височина от 2,50 до четири метра!
Технологически са много напреднали и продължителността на животът им е няколко стотин години.
Мисията, с която идват на Земята е да добиват минерали, които използват за техните съоръжения.
След известно време обаче им хрумва, че е по-лесно да създадат свои роби, които да се трудят.
Със задачата е натоварен Енки, който е син на господаря на планетата им Ану.
Той е генетичен инженер и трябва да създаде новата раса от роби.
Те трябвало да са по-умни от тогавашните най-висши бозайници на планетата - маймуните, и в същото време да са по-ограничени от техните създатели анунаките.
Затова Елки създава хибрид между маймуните и анунаките, чийто резултат е хомо сапиенс.
След време обаче, Енки решил да си поиграе на Господ и решава да направи хората по свой образ и подобие, т.е. да ги накара да чувстват и да изпитват любов (преди това те са били просто роби, лишени от всякакви чувства, с единствената цел в живота да работят).
Той ги научил да правят любов, а не просто секс за възпроизводство.
След като успешно направил това, той си навлякъл гнева на сънародниците си.
Те се опитали с потопа да издавят творението му, но Енки спасил част от хората в т.нар. Ноев ковчег.
С времето анунаките се примирили с факта, че Хомо Сапиенс са разумни същества, близки до самите тях и им дали всички знания, които притежават за космоса, математиката, химията, физиката и т.н.
Всъщност, т.нар. богове, които боготворяли древните народи, били анунаките, които не били безсмъртни, а просто имали доста по-голяма продължителност на живота от хората.
Те съжителствали заедно с хората до момента, в който не се появил някой си Йехова, който настроил хората срещу тях.
Той внушил на хората да обрязват децата си от мъжки пол, което пък довело до озлобяване у хората, тъй като те вече не изпитвали същата наслада от секса, както преди.
Започнали въстания срещу анунаките и с помощта на извънземна технология (най-вероятно т.нар кивот, за който се предполага, че е радиационно оръжие) анунаките били прогонени от Земята, където на свой ред Йехова създал юдаизма, християнството и мюсюлманството и всички предпоставки за това, хората да воюват един срещу друг и никога да не живеят в разбирателство.
Това е историята накратко и макар, че звучи невероятно, онази теория за еволюцията на човека от маймуна е много по-неправдоподобна.
Та докато разказвах историята, някакъв, който вървеше зад нас, чул недочул, се намеси в нашия разговор, по повод това, че обрязването пречи на мъжа да почувства пълна наслада от секса.
Досадникът беше около 35-40 годишен, вървеше заедно с едно момиче и започна да спори с нас относно достоверността на твърдението.
Ние, естествено, много се подразнихме, тъй като самата тема на разговор изобщо не беше това.
Той продължи да си приказва, докато ние не му обръщахме никакво внимание.
Накрая стигнахме до извода, че сигурно е обрязан, щом толкова се запали да спори с нас затова.
Попита ни дали мислим, че жените, които имат пиърсинг на клитора, изпитвали по-малка наслада от секса.
Тук вече ние съвсем се ядосахме, че този перверзник се натрапва в нашия разговор и му обяснихме, че изобщо това не е целта на разговора.
Той продължи да досажда за този пиърсинг и да ни пита, докато аз не издържах и му креснах, че отказвам да коментирам темата, особено с непознати!
Тогава перверзникът малко се стъписа и млъкна, а ние забързахме нагоре по баира, само и само за да не е близо до нас.
Наистина не мога да разбера как някои хора си позволяват да се бъркат в чужди разговори и да говорят глупости.
На мен възпитанието ми никога не би ми позволило да направя такова нещо.
Последните метри до върха ни се струваха най-трудни.
Имахме чувството, че бяха и най-стръмни!
Спирахме често за почивка.
Докато си почивахме, видях една красива пеперуда да лети около нас.
Почудих се, какво ли прави на 2900 м. височина, където почти няма растителност?
Как ли е попаднала тук?
Докато се чудех, пеперудата започна да се върти около мен и да каца по ръцете и краката ми.
И пеперудите в моя двор правят същото и изобщо където и да отида винаги ме нападат.
Все още не мога да разбера с какво точно ги привличам.
Продължихме нагоре и точно в 14:15ч. бяхме на върха!
Бяхме изминали разстоянието за около три часа и 45 минути, вместо за изчислените четири и имахме около петнайсет спестени минути, които да прекараме на Мусала.
Първото нещо, което ми направи впечатление е гледката, която се откриваше от върха.
Под нас се виждаше циркусът с езерата, а срещу нас се извисяваха петте върха на Скакавците - първите три безименни, четвъртият Голям скакавец ( 2705,9 м.) и петият Малък скакавец.
Познавам ги много добре, защото съм ги качвала и петте.
Другото нещо, което ми направи впечатление, са ужасно многото хора на върха!
Чакахме около пет минути, за да се освободи място и да се снимаме до триангулачната точка, където пише височината на върха.
На опашката пред мен за снимка, чакаше и едно куче, кокер шпаниол, чийто стопани грижливо бяха сложили на главата му шапка с козирка, за да не слънчаса.
След като се наснимахме набързо с надписа и освободихме място на другите чакащи, влязохме в чайната, за да опитаме от прословутия чай на връх Мусала.
Вкусовите му качества едва ли се различаваха от тези на всеки планински чай, но въпреки това да не се пие чай на върха би било престъпление.
Наредихме се на опашката, този път за чай.
И малко преди нас чаят свърши.
Момчето обясни, че понеже имало много туристи в този ден и чаят за деня свършил.
Малко разочарована, все пак поисках да си сложат печат от върха в книжката със 100-те обекта.
Останалите 2 момичета си бяха забравили книжките (след като изрично ги подсетих да ги вземат предната вечер).
Докато момчето отиде да вземе печата, в този момент се появи онази досадно-заядлива бабка, която срещнахме в началото на похода.
Тя учудващо ни позна (убедила съм се, че досадно-заядливите хора са големи физиономисти) и започна да се заяжда отново с нас и за това как сме бързали, за да не изпуснем лифта.
Тъкмо стисках зъби търпеливо, за да не я зашлевя, и в този момент до нея достигна новината, че няма чай.
Момчето в чайната беше изкупителната й жертва.
Започна една тирада, едно мъмрене, едно сумтене и злобно съскане със зъби, което момчето геройски изтърпя.
След като дъртата чанта изля помията си върху всичко живо в чайната и напусна обекта, можах да продължа със заниманието си, а именно да си сложа печат в книжката.
Печата си го бих собственоръчно и с голяма гордост!
Моите приятелки останаха зад мен, за да търсят някаква хартийка, върху която да им сложат печата и да си го прикачат в книжките.
Аз си купих и едно магнитче на Мусала (нали си ги колекционирам) и излязох навън.
Докато разсеяно ровех за нещо из раницата, чух до мен познат глас, който ми каза: "Та какво ти е мнението за пиърсинг-а?".
Погледнах и видях перверзника, който междувременно беше изкачил върха и говореше на мен.
Изгледах го с ненавист, но след като видях, че няма да се откаже да досажда с перверзните си глупости, му казах да ме остави на мира, иначе ще го напръскам със спрея за натрапници.
Това го стресна,а може би и друг път беше изпитвал спрея за натрапници върху себе си, но повече не посмя да ме закача.
След като момичетата излязоха от чайната, решихме да си намерим подходящо местенце, на което да си починем малко.
Р. държеше мястото да има изглед към езерата, където беше много ветровито, ние пък с А. искахме малко завет.
Така и не стигнахме до консенсус.
В крайна сметка Р. седна да гледа езерата, докато яде, а ние с А. се запътихме към другия край на върха, откъдето се виждаха Скакавците.
Точно пред тях имаше множество каменни пирамиди и хората непрекъснато се навеждаха да вземат някой камък и да го поставят отгоре.
Чудех се защо им е притрябвало всичко това, но тогава се сетих, че вероятно искат да оставят следа, че са били на върха.
Прииска ми се да залича човешката следа и да разбутам пирамидите, но покрай мен имаше много хора, които щяха да видят деянието ми и вероятно биха ме линчували.
Въпреки това, смятам, че природата е най-красива в естествения й, неподправен вид.
С А. си взехме камъчета за спомен (без да ги трупаме върху безумните пирамиди) и се присъединихме към Р., която ядеше сладко и зяпаше езерата.
Починахме си малко, почерпихме се и ги подканих да слизаме обратно.
Беше вече почти 15:00 ч. и трябваше да вземем разстоянието до лифта само за три часа!
Р. неохотно тръгна с нас надолу.
По едно време й хрумна, че ще слезе по зимната маркировка, която вървеше по едни големи камъни, с въжета отгоре, за да се държи човек за тях.
Нямахме много време за такива експерименти, особено когато Р. беше обута с гуменки, но тя така и не ни послуша.
Аз и А. продължихме по пътеката и слязохме до заслон "Ледено езеро" почти на четири крака за около двайсет минути.
Там изчакахме Р., на която й отне още петнайсет минути да ни догони по алтернативния маршрут.
Докато я чакахме, ни настигна онази досадно-заядливата бабка, която пак ни позна и засъска как все сме бързали напред за лифта и все ни настигала тя ...
Е,ми,какво да се прави, съдба!
Ако Р. не спираше да снима всяка птичка и цветенце по пътя и не избираше някакви алтернативни маршрути, може би нямаше да имаме нещастието да ни настига заядливата бабка!
На всичкото отгоре, Р. реши точно на заслона да си пълни вода в шишето от газираната вода, и успяхме да се наслушаме на дудненето на бабката поне още две-три минути.
Продължихме надолу и стигнахме до изумрудено синьото езеро.
Вече беше ясно, че няма да го подминем току-така и Р. се засили да се къпе в него.
Аз и А. бяхме толкова изморени, че си направихме две-три снимки и седнахме да почиваме.
Тъй като езерото е планинско, а във всяко планинско езеро водата е ледено студена, амбициите на Р. за къпане и фотосесия във водата не се осъществиха.
Вместо това тя наджапа бегло във водата и заседна на брега да снима.
В това време отново ни настигна злобното бабе и още отдалече започна с коментарите, че колкото и да бързаме, то пак ни настигало и т.н. и т.н.
А аз си мислех : "Ох, защо не падне един гръм от небето и не ни спести тази тирада!" ...
След около петнайсет минути продължихме по пътя си.
След малко телефонът ми започна да звъни.
Погледнах и видях непознат номер, но въпреки това вдигнах.
Оказа се "милото" на Р., което не могло да се свърже с нея по нейния телефон (нали не си е заредила батерията), ами решило да я издири от моя.
Дадох им телефона да си говорят.
Тъй като теренът не беше равен и вървенето с телефон беше трудно за Р., тя реши, че е най-добре да поседне и да си поприказва на спокойствие с "милото".
Опитах се да й направя знак, че времето ни притиска, но нямаше ефект.
Разговорът продължи около петнайсет минути, след което можехме да си продължим по пътя.
Аз нетърпеливо избързах напред, докато момичетата изостанаха назад.
Но единствения начин да хванем лифта беше ако им дам зор да побързат и да ме догонят.
По едно време установих, че си приказвам сама, тъй като колкото и да приказвах, никой не ми отговаряше.
Обърнах се назад и с ужас установих, че не си приказвам сама, а след мен върви някакъв чичко, който ми се усмихва.
Това леко ме озадачи и го погледнах подозрително.
След като срещна погледа ми, той каза: "О-о, не се плаши, аз просто си вървя зад теб, защото миришеш много хубаво".
Тези думи изобщо не ми подействаха успокояващо и вече посягах към спрея за натрапници, когато зад мен изскочиха А. и Р.
Продъжихме да вървим с тях, вече още по-бързо, да за избягаме от странния чичко и стигнахме до хижа Мусала.
Там Р. вече съвсем се заинати и каза, че докато не разгледа всички риби в езерото и не се снима с всяка една от тях по отделно, няма да продължи напред.
Нямахме друг избор освен и ние да се снимаме с рибите.
Прекарахме там около петнайсет минути. Дойдоха двама чичковци, които искаха много да ни направят фотосесия на камъка в езерото, на който бяхме седнали.
Снимаха ни, докато накрая не ни писна и си продължихме по пътя.
Последната част от маршрута ни се стори най-трудна.
Вървяхме колкото се може по-бързо, а времето напредваше.
Направиха ни впечатление няколко оголени склона, покрай които минахме.
Оказаха се ски писти, но без снега едвам ги познахме.
Единствената растителност по тях беше една изсъхнала трева - никакъв храст, никакво цвете ... гол, лунен пейзаж.
Мислено проклех всички скиори, които уж толкова много обичат планината (да, бе, да, затова лятото не стъпват там), че заради тях се изсичат огромни масиви с растителност, нарушават се цели екосистеми, само и само за да си запълват времето през зимния сезон.
Но нямах много време да "благославям" човешката суета, защото очевидно изпускахме лифта.
Беше вече 17:40, а трябваше да изкачим един доста стръмен баир, за да стигнем до лифта.
Зад нас с бързи крачки се придвижваше и злобната бабка със спътниците си, запъхтяна, и съскаща през зъби нещо, което не дочувах.
Това ни мобилизира да се движим още по-бързо нагоре, само и само да не се движим с усойницата.
В 17:50ч. бяхме вече пред станцията на лифта, където се виеше дълга опашка от закъснели туристи, които се опитваха да хванат последните кабинки.
Бяхме взели разстоянието от върха до лифта за невероятните два часа и петдесет минути.
Наредихме се и ние на опашката.
Чакахме около пет минути, преди да дойде нашият ред да се качим в кабинката.
Зад нас отчаяно тичаше досадно-заядливата бабка.
Потеглихме с кабинката над дърветата.
Бяхме изморени, но доволни.
Заговорихме се, че много бихме искали да видим мечка.
По едно време видяхме профила на една голяма мечка и се зарадвахме, но след като се загледахме внимателно видяхме, че това е игра на сенките върху скалата.
През целият път до вкъщи бяхме мълчаливи.
Дори аз и А., които обикновено говорим без да млъкваме.
Докато пътувахме А. (която по принцип говори два пъти повече от мен) възкликна: "Ох-х-х, толкова съм изморена, че дори не ми се говори!".
Любими,ще ти пратя и линк към снимките, когато ги кача.
До скоро!

на лифта в посока Ястребец

колко много боровинки има отдолу!

Ястребец

хижи, хотели, механи...не ми харесва така Рила!

гадни билборди!

гадна ски писта!

тези лилавите така и не мога да намеря как се казват

голям камък

поредната гигантска постройка!

едно от 7-те Мусаленски езера

Добавете надпис

Варненците са на всеки километър, буквално!

човек се чувства нищожен като мравка сред тези огромни камънаци

Алеково езеро

или Изумруденото езеро, както го кръстихме

драпаме нагоре към върха

Алеково езеро

цветът на водата е уникално красив!

пак изумруденото езеро

най-красивото езеро от Мусаленските - Алеково езеро!

маршрутът продължава по камъните

вече се вижда и заслон "Ледено езеро"

до върха остават едва 200м по вертикалата :)

:)

поглед към Мусаленския циркус

две от Мусаленските езера

новата хижа "Мусала" и старата до нея

най-високото от Мусаленските езера - Ледено езеро

езерото се нарича Ледено, защото е заледено докъм средата на юли и след това през ноември отново се заледява

въпреки силното слънце, все още има оцелял сняг

Леденото езеро е и най-дълбокото от Мусаленските езера

заслонът и езерото

поглед почти от връх Мусала

целият път, който сме изминали от началото на бялата пътечка горе

тази пеперуда летеше на 2900м. височина и явно ме сбърка за цвете :)

на върха!

този кокер беше изкачил върха преди нас и чакаше своя ред за снимка с табелата

след малко идва и нашият ред!

може би най-фотографираното място от целия връх!

нареждаме се на опашката за чай (чаят го дават вътре)

от 1952 до 1960г. връх Мусала се нарича връх Сталин

чаят свърши, но пък се сдобихме с магнитчета за спомен

изглед от Мусала

каменните пирамиди и Скакавците зад тях

Скакавците

алпийски розички

чайната

метеорологичната станция

дори на покрива на Балканите има живот!

името на Мусала произлиза от турското "Мус Аллах", което означава "молитвен връх", "място за молитва" или "близо до Аллах".

гледка от връх Мусала

Мусаленски циркус - Ледено езеро и заслона

Мусаленските езера също са били известни като Сталински езера докъм 1960г.

зимният маршрут към Мусала, който е доста по-труден от летния

Алековото езеро

изумрудената вода на езерото

вълнички

новата хижа

рибките в езерото пред хижата

планинска красота

тези рибки сугурно ще станат много вкусни като пораснат :)

още постройки покрай хижата - тези поне изглеждат еко

поглед към върха

на път за лифта

поредната ски писта!

лифтът

лифтът, макар и кабинков, беше доста екстремен на моменти

брега на яз. Искър

язовир Искър - какъв язовир, то си е цяло море!

27.08.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!