Писмо до любимия: Родопите!

Писмо до любимия: Родопите!

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей,любими!
Късно снощи се завърнах от Родопското ми пътешествие.
Макар и доста изморително беше невероятно!
Родопите излъчват уникална атмосфера и уют.
На отиване минахме през яз. Въча, който е един от най-красивите язовири в България.
В него има къщи на понтони, които са много интересни.
След това минахме и през язовир Цанков Камък, най-новия построен язовир в България.
Снимах язовирните стени и на 2-та язовира.
Винаги се възхищавам на гения на инженерната мисъл - да се събере толкова тона вода на едно място и всичкото това да се държи от една бетонна стена.
Продължихме към Девин, където бях вече толкова изгладняла, че седнах в първата кръчма, която ми се изпречи на пътя.
Нямах време да подбирам заведения, както обикновено правя.
Самият Девин не ми направи добро впечатление, видя ми се доста западнал.
И кръчмата не беше на някакво особено високо ниво откъм хигиена, но пък сервитьорката беше много любезна и ни обслужи бързо (което както разбрах по-късно е нещо много нетипично за Родопите -- имам предвид бързото обслужване).
След това продължихме по пътя и видяхме една къщурка, на която пишеше с големи букви „Музей на мечката".
Стана ми интересно и спряхме да го посетим.
Оказа се, че това е много симпатично музейче, където са представили историята на родопските мечки.
Имаше трапеза, на която беше изложена мечата храната по сезони.
Имаше и череп на пещерна мечка от преди 14 000 години.
Накрая уредникът на музея ни даде и билетчета и каза, че като 100-ни посетители на музея получаваме награда.
На билетчето пишеше: " Талон за еднократно изяждане от мечка стръМница, живееща на стръмно в Триградския баир".
После ни попитаха дали сме видели мечката.
Ние казахме, че не сме.
Излязохме на вън и от една пещера на отсрещния бряг на реката се подаваше мечка.
Отдалече изглеждаше като истинска, зад решетка.
Отидохме до нея и се оказа естествено, че не е истинска, а от дърво, но до нея имаше и малко мече и беше много оригинална.
Крайната дестинация за деня беше Триград, където трябваше да ни очаква чевермето.
За мое огромно съжаление, нямаше чеверме в истинския смисъл на думата, т.е. цяло агне, което се върти на шиш и да се пече пред очите ни, ами то беше приготвено в тава с ориз и дреболии.
Аз много се разочаровах, защото по същия начин го ядох и на Великден вкъщи и честно казано, не е много вкусно, защото месото е жилаво и лойта под кожата си седи, вместо да се стопи, както става когато се прави като чеверме.
Оказа се, че част от групата (то беше организирано от един мой познат) не искали да ядат чеверме, други пък се отказали да идват и щяло да излезе много скъпо ако се прави цяло агне за толкова малко хора.
Пф-ф-ф-ф, ако знаех и аз нямаше да идвам...но пък не съжалявам, защото вечерта имаше изненада.
Както си вечеряхме, изведнъж над главите ни засвири гайда.
За мое голямо учудване, когато се обърнах видях, че свири жена.
Никога не бях виждала жена гайдарка.
А и за първи път слушах гайда в Родопите.
Много магнетично беше!
Убедих се, че гайдата е магически инструмент.
Дори станах и танцувах хоро около гайдата (а аз никога нямам желание да танцувам народни танци, но този път ми се прииска).
На светлината видях, че жената всъщност е доста млада, по-скоро младо момиче.
След като свърши със свиренето, тя седна точно до мен.
Заговорихме се и се оказа, че е само на 23 години, учи екология в Смолян и в същото време свири на гайда в състава "100 каба гайди" - тези, които влязоха наскоро в книгата на Гинес за най-многолюдно изпълнение на гайди.
Разпитах я много неща за нейния край, за храната, за мандрите, за животните, говорихме си дълго за земеделие и скотовъдство и се оказа, че имаме доста общи неща.
Разменихме си контактите и се надявам някога пак да я видя, когато ходя към Триград.
Поисках и да си купя диск на формацията, но тя каза, че в момента не е взела и ще ми донесе на другия ден сутринта преди да тръгна.
Разбрахме се да й звънна.
Освен, че се наслаждавах на гайдата, имаше и доста ясно небе и звезди и видях доста съзвездия - Мечките, кучетата, Дракон, Орион и т.н.
Напоследък се запалих по астрономията и вече мога да различавам повече неща от Голямата мечка.
Единственото лошо нещо, освен чевермето беше, че имах мигрена - май от многото завои и не ми беше добре цялата вечер, трябваше да си легна рано.
На следващия ден се събудих бодра, обадих се на Ади (така се казва гайдарката) и се уговорихме да се чакаме в центъра на селото.
Като казвам село, аз от нея разбрах, че Триград всъщност не е град, а село.
Че каква е логиката да си кръстиш селото Триград, ако не е град!
По-логично би било да се казва Трисела или нещо такова.
Момичето ми донесе диска, аз много се зарадвах.
От една страна, че това е първият диск с българска народна музика, който си купувам, от друга, че го купувам от истинска гайдарка, от трета, че помагам на местното население като купувам местен продукт.
След това помолих Ади да ни заведе до мандрата в Триград, която се оказа, че е на нейни братовчеди и тя също помага там.
Опитах мурсалски чай (който не беше нищо особено) и палачинка със сладко.
Менюто на мандрата ми се стори малко бедно - освен няколко вида сирена и кашкавали, нямаше много местни специалитети.
Аз очаквах да предлагат поне марудник (катма със сладко) или цедено мляко с плодове за закуска.
Другото нещо, което ме изнерви беше чакането.
Отне им половин час да ми приготвят и донесат чая и палачинката.
След това им дадох да попълват една от моите анкети, които давам на местните предприемачи, за да проуча предлагането на кулинарен туризъм.
Чаках да я попълнят поне още половин час, накрая отидох да я взема, непопълнена или не, но се оказа, че тя отдавна е била попълнена от другата собственичка (те бяха 2 близначки), но едната мислела, че не е попълнена, пък другата я попълнила, абе изобщо бавно действат хората в Родопите!
Което мен, като софиянка много ме изнервя, аз съм свикнала нещата да се правят сега и веднага.
Продължихме към с. Ягодина, където исках да анкетирам още няколко предприемачи.
Отидох в местната селска кръчма, където пишеше, че предлагат родопски специалитети.
Барманката-сервитоьорка-собственичка не беше много любезна, но все пак попълни анкетата.
След това отидох в другото заведение предлагащо храна, което беше доста по-луксозно.
Сервитьорките бяха много любезни, но не ми дадоха да снимам менюто им (аз пък защо ли изобщо попитах, трябваше направо да снимам), защото ги беше страх шефката им да не им се скара, а и мислеха, че искам да им открадна специалитетите.
Мен пък ми беше любопитно, защото предлагаха доста интересни специалитети а и имаха картинки.
Особено ме впечатли специалитетът „Очите на Орфей".
След това продължихме към пещера Ягодина, но не за да я разглеждаме, а за да анкетирам хората от заведението срещу пещерата.
По пътя видяхме един от джиповете, които качват туристи до площадката „Орлово око".
Тя е сравнително нова, изградена е преди 2-3 години и представлява рампа, която виси на над 1600 м. над скалата.
Може да се продължи по рампата и така имаш чувството, че ще полетиш над пропастта.
Разходката наистина си заслужаваше, но с нашия лош късмет, не се събраха достатъчно хора, за да тръгнем веднага.
Иначе трябваше да сме 6 човека, защото джипът струва 60 лв. и за 2-ма би било доста скъпо.
Нямахме време да чакаме и продължихме към пещерата.
Там неприятно ни изненада един чичка, който ни поиска 2 лв. за паркинг.
Преди 2 години ходих там и не искаха пари за паркинг, сега явно заради кризата общината се е изциганила и взима по 2 лв. паркинг.
Много се ядосах, защото не обичам такива неща на дребно.
Или да ни поискат по 10 лв. за пещерата, паркинга, тоалетната, пещерните жилища и всички други атракции в района или да не ни искат пари за всичко по отделно.
Поне така е в цивилизованите държави.
Както и да е.
Платихме парите без да се разправяме.
Отидох в заведението, където бяха много любезни.
Разрешиха ми да пусна анкети и сред клиентите.
Даже помагах на една възрастна двойка да си попълнят анкетата, защото не си носеха очилата.
След това решихме да посетим пещерните жилища, тъй като в пещерата вече бяхме ходили преди.
Оказа се, че това са единствените запазени пещерни жилища в автентичен вид в цяла Европа.
Беседата беше много интересна.
Особено интересно ми стана като разбрахме, че в дупките в пещерата живее колония от съсели, които излизат да ядат от житото, което се мели за показно на хромела. Много се надявах, докато сме там да излязат, но нямах късмет - било им размножителния сезон сега и вероятно седяли в бърлогата и се занимавали с възпроизводство.
След това продължихме към с. Широка лъка.
По пътя взехме на стоп един човек, който отиваше на работа в Пампорово.
Разказа ни как местните разчитали на бързи печалби от бране на манатарки, но тази година нямало добра реколта.
Казах му: "Как ще има добра реколта, като не знаете как да ги берете!" - късат ги с корените, за да наберат по-бързо и следващата година гъбите няма как да пораснат отново.
Да не говорим, че промишленото бране на гъби е престъпление срещу природата, тъй като мечките няма какво да ядат, озверяват и или умират от глад,или нападат хора и добитък.
Проблема е много сериозен, но за съжаление не се вземат никакви мерки!
Стигнахме до Широка лъка и свалихме стопаджията, който продължи да чака транспорт за Пампорово.
И преди съм ходила в Широка лъка, но не ми харесва особено.
Прекалено е пренаселено и туристическо, мястото няма дух.
Вече ме беше напекла жегата и не бях в настроение много да анкетирам хора, затова оставих няколко анкети в заведенията за попълване и продължихме към с. Гела, което се намира на ок. 6 км. по-нагоре от Широка лъка.
Там беше много по-спокойно.
Харесахме си една полянка и полегнахме за малко, аз даже си задрямах.
Облаците бяха точно над мен и имах чувството, че ще ги докосна ако протегна ръка.
След това продължихме нагоре по една пътека, която водеше до една вила за гости.
Табелите, които водеха към нея бяха интересни и остроумни, от типа "гледай пътя, а не табелите".
Вилата беше на върха на един хълм с уникална гледка!
Имаше и заведение и седнахме на по един сок, докато анкетирам 4-мата туристи, които бяха отседнали там и собственичката.
След това продължихме обратно към Широка лъка, за да си прибера анкетите.
Пътьом минахме и през някакъв хотел Гела и Спа, където на табела пишеше Local Food и реших, че е удобно да анкетирам за дипломната работа.
Да ама не - жената в механата беше адски неучтива и ни отряза с обяснението, че била заета (при положение, че имаше само 2-ма клиента, които пиеха кафе в градината).
После я попитах дали може да ги анкетирам тях относно храната и тя каза, че не можело, защото нейните клиенти били "по-специални".
Аз й казах, че като гледам празния й хотел в разгара на сезона, смятам, че излишно си придава важност.
Лелката позеленя, но не каза нищо, стисна зъби и излезе да говори по телефона.
Прибрах си анкетите от Широка лъка и не губих повече време там, продължихме към Смолян, защото вече ставаше късно.
Минахме през с. Стойките, където също исках да пусна анкети, но се оказа, че т. нар. курорт за селски туризъм според учебника ми по "Селски туризъм" вече не функционира, всичко е западнало, руши се, механите не работят.
Продължихме към Смолян и по пътя спрях край някакъв грозен комплекс, защото видях 2 бездомни кучета, едното,от които куцаше.
Дадох му остатъка от т.нар. "чеверме" от предната вечер, от което даже ядох на обяд същия ден (аз не обичам да хвърлям храна, затова си го взех с мен да си го ям), защото щеше да се развали до вечерта.
Кучетата останаха много доволни от ангешкото угощение.
След това пристигнахме в Смолян и се настанихме.
Хотела беше доста приличен, малък, семеен, даже продаваха пчелен мед местно производство на рецепцията.
Вечерта посетихме механа "Мечо ухо", която ми беше препоръчана от няколко местни жители, както и от дипломната ми ръководителка.
Механата не ме разочарова - адски вкусно готвят!
За съжаление, пак бях с мигрена и нямах никакъв апетит.
Поръчах си едни картофи "Мечо ухо" и пататник.
Естествено, не ги изядох и си ги взех за вкъщи.
Учуди ме, че в заведението предлагат кутии за вкъщи, както в китайските ресторанти.
На следващата сутрин отидох пак в механата, за да закуся и да си прибера анкетата, която бях оставила на сервитьорката.
Поръчах си марудник със сладко от боровинки.
Беше невероятен!
Толкова вкусен, м-м-м-м-м
Боровинките бяха истински, а марудника го направиха специално за мен, защото почаках доста докато ми го сервират.
Докато хапвах, гледах планината и гората наоколо и чаках някой мечок да изскочи и да си поиска обратно боровинките.
За мой късмет, стопанина на боровинките не се появи и аз си изядох целия марудник необезпокоявана.
След това потеглихме за с. Горна Арда, което се намира точно до гръцката граница.
По пътя спряхме да посетим пещера Ухловица.
Изобщо не очаквах да се изтормозя толкова, докато стигна до нея.
Оказа се, че от пътя се върви поне 30 мин. нагоре по стръмна пътека със 180 стъпала, а самата пещера се спуска стръмно надолу с 280 стъпала ...
На всичкото отгоре цялото действие се развиваше някъде около обяд и жегата беше в разгара си.
След много пуфкане, уфкане и спиране за чести почивки, изкачихме стъпалата до входа на пещерата.
За моя радост продаваха минерална вода и веднага си купих, тъй като не си бях взела с мен (защото долу на пътя нямаше табела да ме предупреди какво ме очаква, тя се появи чак на половината от пътя към пещерата).
Влязохме в пещерата и изведнъж започнахме да слизаме стръмно надолу.
Чудех се накъде да гледам - в причудливите форми по стените и тавана или в краката си.
Заслизахме в индийска нишка, докато гида ни обясняваше, че в тази пещера има т.нар. коралити - коралоподобни образования, които не са характерни за други пещери в България.
Честно да си призная, не бях чувала за тази пещера, преди да тръгна да пътувам в района.
Но бях много впечатлена.
Тя е може би най-красивата, в която бях влизала досега.
Освен коралитите, имаше и един "бял водопад" образуван от варовик, под който на пролет се пълнят 3 пещерни езерца.
Всичките тези над 920 стъпала, които качих и слязох до, във пещерата и обратно си заслужаваха пролятата пот.
След като излязохме омаломощени от пещерата, успях да анкетирам още малко изтощени туристи, които седнаха да си почиват.
Продължихме по пътя към Горна Арда, но спряхме и в с. Могилица, където се намират прочутите Агушеви конаци.
Те са най-големият феодален замък на Балканите.
Строени са в продължение на 20 години, в началото на 19 в. за Салих Ага, който бил един от най-богатите жители в Родопите.
Притежавал над 20 000 овце, като лятото ги пасял в Родопите, а зимата в Беломорска Тракия.
Замъкът е бил частно владение до 1944 г., когато идват комунистите и го отчуждават в полза на държавата.
Прогонват наследниците извън страната, а тяхната покъщнина се превръща в част от музея.
До 2001 г. е държавен музей с етнографска експозиция, докато част от наследниците не се завръщат в България.
Те завеждат дело срещу държавата и успяват да си върнат имота.
Сега той е част собственост, но заради спор между наследниците, не е консервиран.
Състоянието му не е добро и постепенно се руши.
По-голямата част от стаите са празни, тъй като всички експонати са изнесени в хранилището на Смолянския музей.
Надявам се скоро въпросът със собствеността да се реши окончателно и да се предприемат действия за съхранението на този уникален паметник.
В момента собствениците са оставили ключа на съхранение у една жена от селото, която идва всеки път, когато й се обадят посетители.
Няма регламентиран вход, но всеки оставя колкото реши, тъй като беседата, която жената прави е много интересна.
Докато чакахме пред конаците да свърши групата преди нас, се натъкнах на едни испански туристи, които също анкетирах (добре, че хората знаят английски, че нямах анкети на испански ).
След като посетихме конаците, се снимахме с една огромна дървена лъжица - символа на с. Могилица.
При лъжицата пък се натъкнах на 2-ма италианци, които обикаляха из Родопите с раници на гръб.
Бяха доста колоритни, но нямах много време да ги разпитвам, защото бързаха да си хванат маршрутката за Смолян.
Все пак успях да ги упътя къде е спирката, тъй като жената от инфо-центъра не говореше английски.
Дори ми попълниха анкетата и поговорихме малко за италианската кухня и италианските градове, които бях посетила.
И все пак ми беше крайно любопитно какво правеха тези 2-ма италианци в това забутано родопско село, което аз лично посещавах за първи път.
След това продължихме към с. Горна Арда, където имахме уговорка с едно момче да спим на барбекюто му.
Барбекюто се нарича "Дядова ряка", т.е. дядовата река и е на страхотно място горе в планината, извън селото.
Оказа се, че момчето е съвсем младо, само на 29 години, а вече се занимавам с алтернативен и селски туризъм.
Сам с 2-те си ръце е направил страхотна къщичка на колове, където може да се спи, а в момента строи още една за гости.
Направил е и барбекюто, има си и рибарник с пъстърва, която отглежда, а също и соларни панели за ток.
Мястото беше уютно.
Беше направил дори дървени люлки, имаше и хамак.
Изобщо идилия.
Оказа се и голям кулинар - направи ни прясна пъстърва с билки (мащерка и див чесън), със зеленчуци, увита във фолио, печена на тикла.
Невероятно вкусна беше!
А за десерт пък ни изненада с пъпеш с боровинки - ей такава комбинация не бях яла, но беше учудващо добра.
Но най-много ми хареса компанията.
На масата имаше още 3-ма местни хора (един кравар, един ловец и един дървосекач), които преди това му докараха дървен материал за къщата за гости.
Получи се много добър разговор.
Обсъдихме политиката, туризма, хората ...
Много ме натъжи, че в района населението е изключително бедно.
Понеже живея в София и не ми прави впечатление колко бедни хора има.
Оказа се, че жени от селото работят като шивачки за 50 лв. на месец!
А ние тук не можахме за 150 лв. да намерим жена да помага на баба ми за дядо ми и аз се принудих да дойда да живея на село.
Единият от събеседниците ми се оказа кравар, който държи малка ферма с 20 крави.
Каза ми, че мандрите изкупуват млякото му за 0,50 ст. за литър.
Представяш ли си,любими?!
Ние тук го купуваме от наши роднини, уж на по-ниска цена, за 1,40 лв. за литър.
А това мляко в Родопите е толкова екологично чисто.
Как може така да се гаврят с хората гадните мандраджии!
За съжаление във всички сфери в България, прекият производител е най-зле.
Всичките прекупвачи след него се възползват и го рекетират.
Човекът каза, че ако не им го продава по 0,50 ст. няма да го изкупуват и ще трябва да го хвърли.
Все пак всеки в селото си гледа по 1-2 крави и никой няма нужда от млякото му.
От друга страна, няма толкова средства, които да вложи за собствена мандра и за 20 крави няма смисъл.
Направо и аз не знаех какво да го посъветвам, много тъжно ми стана.
Как ми се искаше да мога да помогна на тези хора по някакъв начин ...
Но говорихме и за по-забавни неща, като срещата с мечки и други подобни, тъй като единият от събеседниците ни беше ловец.
Аз много се надявах, след като ще спим на открито да ни навести някоя мечка, но той бързо попари надеждите ми.
Мечките идвали повече зимата, отколкото лятно време, явно слизали само като огладнеят.
Е и аз си представях мечката, която видя да е сита по възможност, а не изгладняла.
След като се навечеряхме, легнахме да спим в палатката.
Събудих се през нощта по някое време, защото много ми се пикаеше.
Повъртях се известно време, докато накрая станах да пикая.
Пак легнах, и като се заслушах в далечината чух вълчи вой.
То нямаше какво друго да бъде, тъй като бяхме далеч от селото и беше изключено да е куче.
А и вълчият вой поне ми е познат.
Гледала съм екранизацията на "Белия зъб" на Джек Лондон.
Много се зарадвах, че ако не мечка, то поне чух друго диво животно.
На другият ден се похвалих на Ники (момчето, което държи барбекюто) и той каза, че е възможно да са били вълци.
Беше ни направил качамак с пръжки за закуска и кисело мляко, но той не знаеше, че аз не ям качамак.
Това е едно от малкото неща, което наистина не обичам да ям, заедно с попарата и баницата.
Да,любими,и баница не обичам и не ям.
Не ми е вкусна изобщо.
Както и да е, хапнах от млякото и тръгнахме да се разходим към изворите на р. Арда.
Пътеката беше много приятна, макар и стръмна.
На нея ме изненада една тоалетна, която беше доста луксозна, вътре имаше дори плочки и казанче!
Беше построена с пари от европейските фондове, но за съжаление никой не я поддържаше и чистеше.
След около 40 мин. стигнахме изворите на р. Арда.
Докато пиех вода от извора се чудех как е възможно от това малко изворче да се напълнят 3 от най-големите язовири в България - Кърджали, Студен кладенец и Ивайловград.
Наистина ми се вижда невъзможно. Но явно водата е упорита и с постоянство и помощ от съседни извори, постига своето.
Малко след изворите продължаваше пътека, която водеше до един кръст. Стана ми любопитно и продължих по нея.
Като стигнах до кръста, затрупан с камъни, се оказа, че това е гроб. И то не на кой да е, а на магарето на Настрадин Ходжа.
Да - надписът гласеше: "Тук почина магарето на Настрадин Ходжа".
Легендата разказва, че той тъкмо го научил да не яде, и магарето взело, че починало.
Тю-у-у-у, на това му се казва лош късмет. )
Върнахме се обратно до Дядовата ряка, взехме си багажа и слязохме до селото и колата.
На връщане спряхме и през с. Арда, където правих интервю на един човек, който има къща за гости и се занимава с кулинарен туризъм.
Казваше се Федя - което ми се видя много странно име.
Продължихме нагоре към Смолян и спряхме и в с. Смилян, което е известно със своя фасул.
Той участва в различни международни фестивали и дори има фестивал на Смилянския фасул, който се провежда всяка последна събота и неделя през ноември.
Даже мисля да го посетя тази година.
В Смилян бяхме вече толкова изгладнели (защото онзи Федя, като типичен родопчанин, се мота доста време, докато му взема интервюто и попълни анкетата), че седнахме в първата изпречила се механа на пътя ни с идеята да опитаме прословутия смилянски фасул.
Оказа се, че в механата има сватба, не ни обърнаха никакво внимание.
След като разгледах менюто и лигите ми съвзем потекоха, се ядосах и си тръгнах с идеята да пробваме да ядем в единствения хотел в града, в който също има механа.
Отидохме до хотела, но на вратата видяхме надпис, че точно в този ден и той не работи.
Вече отчаяни и изгладнели, извадихме една консерва пастет "Апетит" и сух хляб, седнахме в селската градинка и ядохме като попски деца на задушница, та чак се издух до пръсване.
След това отидохме до инфо-центъра, за да посетим музея на смилянския боб.
Момичето, което работеше там ни обясни, че се жени един от синовете на собственика на хотела в града и затова нито хотела, нито механата приемат гости.
Отключи ни музея и влезе с нас вътре, за да ни обяснява.
Музейната експозиция се оказа изненадващо оригинална - най-различни композиции направени от смилянски фасул.
Това, което ме впечатли беше, че всички те бяха направени от местни деца.
Всяка година на фестивала имало конкурс за най-оригинална композиция от смилянски боб и децата се надпреварвали да участват, като правели всичко сами вкъщи.
Някои от нещата бяха толкова изпипани, че ми беше трудно да повярвам, че са правени от деца в домашни условия.
На една стена имаше огромно пано от смилянски боб, което представляваше картина.
Момичето ни обясни, че това пано участва в Гинес за картина с най-много автори.
Идеята е всеки посетител на града, който посещава музея да залепи по едно бобено зърно на картината.
Аз бях номер 7562.
А имаше още много бобчета, които да бъдат залепени.
Идеята е стартирала през 2005 г. и предполагам, че ще продължи поне до 2025 г.
След посещението в музея, ни упътиха към местната мандра, където имах уговорена среща с технолога.
Жената ни посрещна много топло, направи ми комплимент за плитките, като каза, че не била виждала скоро момиче с такива хубави плитки (между другото за 2-ри път през това пътуване ми се възхищаваха на плитките, не знам защо родопчанките толкова им прави впечатление, тук в София никой не ги забелязва) и започнах интервюто с нея.
Разпитах я за прословутото бито сирене, което правят в мандрата и с което участват на международни изложения.
Докато разговаряхме мандраджийката ни почерпи с едно уникално питие, което правят - нарича се бърканица.
На външен вид прилича малко на айряна, но е обезмаслено и ферментирало мляко.
Получава се след като се избие маслото от киселото мляко, остатъка се остави да ферментира на топло и след това се охлади в хладилник.
Резултатът е много свеж и с много интересен вкус.
Беше много вкусно и много ме ободри в жегата.
На тръгване минах през магазина на мандрата, и тъй като нямаше да се прибирам направо в София, а продължавах към Златоград, не можех да си купя сирене или кашкавал.
Мярнах обаче една книжка с една крава на корицата и заглавие "Трева за пиене".
Стана ми интересно и разгърнах книжката.
Оказа се, че въпросната трева за пиене, представлява "вицове за крави, бикове и телета", както пишеше под заглавието.
Много ме заинтригува и си я купих.
В колата се счупих от смях, докато четях вицовете.
Любими,чакай да ти кажа един-два да се посмееш:

"- Как така твоята крава дава по 50 литра мляко на ден?
- Ами всичко е до подхода. Отивам при нея и най-любезно я питам: „Какво ще ядем днес -- мляко или телешко?"

"Какво се получава, когато една крава яде лимон?
- Кисело мляко"

"Детенце към майка си:
- Мамо, татко има ли крава?
- Не, как ти хрумна?
- Разправяше на съседката, че нейната фигура била по-хубава, отколкото на неговата крава!"

И така с вицове и смешки стигнахме до Златоград.
Стаите в къщата за гости, където се настанихме бяха във възрожденски стил с елементи от беломорската архитектура, доста уютни и стилни.
Излязохме да се разходим из стария град, който се състои от не повече от 10-тина къщи във възрожденски стил и занаятчийски работилници.
Седнахме да хапнем в едно от любимите ми заведения, където готвят доста вкусно.
Ядох картофи по Златоградски и някаква мръвка.
Поръчах си и катък, но бях разочарована, защото ми донесоха само цедено кисело мляко, в което нямаше сирене, както по принцип е катъка.
Направих няколко анкети сред съседните маси и взе, че ми се доспа и се прибрах да спя.
На следващия ден имах голям апетит и си представях вкусен марудник за закуска.
Да,ама не.
От предния ден си бях набелязала едно кафе, за което в Интернет прочетох, че предлагали местна баклава и сладки изкушения, както и над 50 вида кафе.
Отидох заради сладките изкушения, но се оказа, че освен 1 вид баклава, друго за ядене не предлагат.
Разочарована, се върнах в ресторанта от предната вечер, където се надявах да си поръчам поне палачинка със сладко.
Оказа се, че закуската е строго определена и ми донесоха някакво меню с варианти за закуска.
Избрах си вариант с катма и сладко, което предположих, че ще се доближава до мардуника.
Обаче сервитьорката не се мерна доста дълго време, докато накрая нервите ми пак не издържаха, станах и си тръгнах.
Не се отказах и продължих да издирвам закуска.
Този път излязох от стария град и продължих към съвременната част на града.
Седнах в трето заведение, нещо като кафе, но когато дойде собственикът и го попитах какво имат за закуска, каза че не предлагат закуски.
Но поне ме упъти към някаква баничарница недалеч от мястото (той едва ли предполагаше, че баничарница не ми звучеше много апетитно).
Въпреки това поех натам, с надеждата да има поне мекици (много обичам мекици).
Стигнах до въпросната баничарница, но нямаше мекици.
Имаше няколко десетки вида баници, кифли и тем подобни неща, които не обичам и пица.
Остана варианта с пицата, макар, че не си представях така родопската закуска.
Пицата беше що годе добра, макар и студена и ме засити за голяма част от деня.
След като закусих се помотах из местните дюкянчета и занаятчийници.
Купих си едни плетени терлички, от тези, които ги правят местните жени, но за съжаление нямаха нормален размер, а си взех декоративни.
Следващия път ще си купя такива с моя номер, които стават за носене от някоя местна баба, защото съм практична.
Намерих и едно магазинче-галерия, където се продаваха страхотни картини.
Жената каза, че дъщеря й е художничка и ги рисува.
Някои от тях много ми харесаха.
Повечето бяха с типично български пейзажи, но имаше една картина на Венеция, която ме грабна веднага.
Не си купих, защото нямам свободна стена, на която да я сложа, но се зарекох, че когато имам собствен дом, ще се върна на това място, за да си избера картини.
Сбогувах се със Златоград и продължихме към Кърджали, но по пътя минахме през с. Бенковски.
Четох, че там имало някаква тракийска гробница, която хората превърнали в лечебно място.
Нарича се Дупчения камък.
Упътването до там не беше съвсем ясно, пишеше, че няма табели нито за махалата, където се намира гробницата, нито за самата гробница.
Питах местните и те ме упътиха поне за махалата.
Подминахме махалата и започнахме да издирваме заградената ливада, покрай която трябваше да се намира въпросната гробница.
Оказа се, че ливадата не е една, а са няколко и не беше ясно покрай коя точно е гробницата.
Но инстинктът ми ме заведе към едно дърво, което се виждаше в далечината.
В упътването пишеше, че до гробницата има дърво, което се вижда отдалече.
Стигнахме до него, но се оказа, че под него няма гробница.
Тогава се огледах и видях недалеч, друго дърво, цялото окичено с дрехи.
Това беше знак, че мястото е лековито.
Била съм на други такива енергийни места и на всичките хората оставят някоя своя дреха, за да се изцелят от болежките си.
Такъв е езическия ритуал - закача се дреха от болния на дървото, за да остане болестта между двата свята - между земята и небето.
Отидохме до дървото и се оказа, че точно там е гробницата.
Представляваше 2 отвора в скалата - един от едната страна и едни отгоре, като горния беше изкуствено прокопан, за да се провират хората.
До входа на гробницата все още личаха местата на жлебовете, където е бил механизмът за затваряне на вратата.
Приличаше много на портал към Отвъдното.
Проврях се и аз 2 пъти, и после като прочетох указанията, се оказа, че трябвало да се провря 3 пъти и да оставя и дреха.
Е, нямах излишни дрехи по себе си, а и сега за едно провиране не мисля да издребнявам.
Снимах един зелен гущер и продължихме към с. Фотиново, където бях чела, че зад някаква автобусна спирка имало трапецовидни ниши в скалата от траките.
Оказа се обаче, че сме улучили големия мюсюлмански празник Рамазан Байрам.
В селото беше пълно с коли и народ.
Повечето, от които мъже.
А аз, както винаги с късите панталонки и потник с деколте до пъпа.
Е,какво да направя, не бях предвидила това стълпотворение от мюсюлмани.
Не намерихме спирката в тази лудница, но пък мернах едни чевермета.
Толкова вкусно се въртяха.
Бяха поне 7-8.
Толкова много накуп не бях виждала.
Срам не срам, слязох от колата да ги разгледам по-отблизо.
Усетих мириса, но от запаления огън лъхаше такава жега, че едвам издържах колкото да се снимам с тях и се сбогувах с чеверметата.
Предстоеше път до София и нямах време да ги чакам да се опекат.
Продължихме през Джебел към Кърджали.
Там идеята беше да посетим историческия музей, за който много бях слушала, но при предишното ми посещение нямах време да видя.
След питане, намерихме сградата, която прилича на един огромен замък!
Строена е по проект на същия руски архитект, който строи и катедралата Александър Невски в София - казва се Померанцев.
Била е предвидена за турско училище, но никога не е използвана за това.
Музеят наистина е впечатляващ не само с размерите си, но и с експозициите.
Всичките находки са експонирани много добре, като дори е построена и тракийска гробница.
Освен за археология и история, има зали и за природни минерали (с огромни скъпоценни минерали и камъни), както и етаж за етнографията, където има пресъздадена мандра, изложени са истински обредни хлябове и родопски носии.
Горещо препоръчвам музея за посещение.
След музея, посетихме гифт шопа (т.е. сувенирния магазин).
Жената в него беше много начетена, оказа се инженер, която се занимава с природния ландшафт на региона.
Прекарахме доста време там в приказки, като ми каза къде да си търся фосил на морски таралеж.
Тъй като Родопите в древността са били дъно на море, в района има голямо находище на фосили на най-различни морски животни.
За мен морските таралежи и охлюви са най-интересни.
Разбира се, навсякъде се продават, но тръпката да си ги намериш сам е много по-голяма.
Докато си приказвахме за фосили и зяпах във витрините видях един артефакт, който ми направи голямо впечатление.
Това беше копие на медальона "Разпятието на Орфей"!
Не знам дали си чувал за тази сензация, но заради този древен медальон се изписаха десетки научни и художествени книги.
Оригиналният медальон представлява изображение върху хематит, на разпънат на кръст човек, който удивително прилича на Христос, но под него има надпис, който гласи: Орфеос Баккикус, или в превод това ще рече "Орфей на Дионисус".
Самият медальон е безследно изчезнал.
Намерен е неизвестно кога по българските земи, продаден за частна колекция, през 1904 г. изниква в каталога на Берлинския музей, където е датиран от 3 в. сл. Хр., т.е. определен е като ранно-християнски.
Но през 1944 г., при пожар и грабеж в музея по време на Втората световна война, медальонът безследно изчезва до ден днешен.
Запазена е само неговата снимка от каталога, по която е възстановено негово копие.
Никой не може със сигурност да каже какво символизира медальона, за какъв култ е служил, дали е ранно-християнски от прехода от езичество към християнство или пък има много по-дълбока символика.
Едно обаче е сигурно -- той е единственият по рода си в целия свят, който представя Орфей разпънат на кръст.
Е, аз не можеше да не си купя копието, което макар и да се различава в размерите си и материала, от който е изработен оригинала, все пак е много точно.
Сега го нося на врата си и непрекъснато се замислям над символиката, която носи.
Знам със сигурност, че не може да се вярва на традиционната наука, и че историята изопачава доста неща, които умишлено се крият от хората.
Така, че отговорът на загадката със сигурност не е толкова прост, колкото историците го представят.
След пазаруването в сувенирния магазин взех че, огладнях и се насочих към най-близкия дюнер.
Направи ми впечатление, че в Кърджали на всяка крачка има дюнери, много повече отколкото в София.
Влязох и си поръчах един дюнер от момчетата.
Те говореха добре български език, и през ум не ми мина, че може да са турци.
Но момичето преди мен, което си купуваше храна, им каза нещо на турски и те й отговориха.
Аз малко се стъписах, защото се чудех дали няма и на мен да ми говорят на турски, но с мен продължиха на български.
Бяха любезни, а дюнера беше вкусен.
След като го изядох, продължих да шофирам към София, по един доста стръмен път с много завои, но поне имаше малко количество дупки.
По пътя между Асеновград и магистралата, спрях да си купя Добруджански дини, които бяха само по 0,28 кг. (ох, каква далавера).
Взех направо две, като се стараех да избирам с по-сухи дръжки, както ме е учила баба.
Като се прибрах вкъщи се оказа, че поне едната от тях съм я уцелила и е много сладка.
На другата ще й дойде реда следващата седмица.
Любими,препоръчвам ти да посетиш поне част от местата, които посетих, защото освен, че храната е много вкусна, и хората са много приветливи и общителни.
Можех и по подробно да опиша пътуването, но не исках да те отегчавам (споменах само най-важните моменти ).
Ще ти пратя и линк към снимките, когато ги кача.
До скоро!

стената на язовир Въча - най-високата язовирна стена в България - 144,5м.

боклуците в язовир Въча

хората са много прости - сами да си замърсяват чистата вода!

в язовира има множество къщички на понтони

яз. Въча е дълъг 18км. - един от най-големите в България

язовирната стена на яз. Цанков Камък

ето такава табела не се среща често - само в Триградското ждрело:)

ето така става разминаването на трафика по еднолентовия път с насрещно движение

хубаво е да има и такива пътища - българинът се учи на колегиалност на пътя - за да минеш, трябва да отстъпиш

мечата трапеза - моля не подяждайте мечките, най-вече с бране и консумацията на диворазтящи плодове и гъби!

това някога е било мечка

пещерна мечка на 14 000 години

като 100-ни посетители на музея получихме специален бонус - талон за еднократно изяждане от мечка стръМница:)

мечката стръМница ни чакаше в една пещера недалеч от музея

ето това остана от агнето...

изненадата за вечерта - истинска гайда!

дискът, който си купих от гайдарката Ади, чудесно допълваше родопската атмосфера, докато пътувахме

гледката от балкона рано сутрин

на закуска в Триградската мандра

с бодра крачка към ливадата :)

село ( не град, а село) Триград

рампата Орлово око, до което не успяхме да се качим - още една причина да дойдем пак:)

с. Ягодина

входът на Ягодинската пещера

пещерното жилище на прапрапрапрапрапра дядо ми :)

тук е била кухнята - като съдя по животинските кости, на моите предци не им е липсвал апетит!

това е била фурната - слага се манджата вътре, затваря се отвсякъде с дърва, които се намазват с глина и тя се изпича, докато яденето се пече - ако се чудите как се изважда после яденето отвътре - ами просто се разбива печката и другия път правят нова фурна:)

дупките в пещерата, където живеят малките симпатични вечно-гладни съселчета

ето и въпросното съселче

с. Широка лъка

не е лоша къщата

сувенириииии! :)

симпатична родопска чешмичка ( в Родопите има най-голяма концентрация на чешми, от който и да било друг регион в страната)

симпатично мостче

най-старата църква в Широка лъка

поглед към Широка лъка отвисоко

с. Гела

Гела е известно като родното място на Орфей (за което спорят доста други села)

това е едно от най-слънчевите места в Европа с 280 слънчеви дни в годината

тази котка, ако продължава да гледа толкова надменно ще стане на килимче, мухахахах

така е :)

указателните табели към вила Орлово гнездо, от която се разкрива уникална гледка! Разбира се, че искаме!

вилата

опааа, трябва да внимавам с каква скорост се движа

всеки, който тръгне към Гела, е на прав път!

гледката от вилата

I believe I can flyyy, I believe I can touch the skyy

като декор от приказка

на път за Смолян

Родопски поляни

толкова е свежо и зелено, че чак да му се допасе на човек

пататник в "Мечото ухо"

картофи "Мечо ухо" - адски вкусни! (който не обича чесън обаче няма да му харесат)

най-голямата и най-новата църква в Смолян

вкусен марудник с горски
боровинки, мммм

хапвам си марудникa и чакам някоя мечка да изскочи от гората и да си поиска обратно боровинките

интериора на църквата не ме впечатли, но екстериора си го бива

на път към гръцката граница

спирка за посещение на пещера Ухловица - тази табела хитро е поставена по средата на маршрута, защото ако беше в началото може би 80% от посетители биха се отказали!

въпросните 180 стълби

тамън качих баира и се оказва, че в пещерата предстои едно голямо слизане по 280 стълби

и гледката предразполага към това да не си гледаш в краката, а в тавана:)

в тази пещера се срещат т.нар. коралити (кораловидни образувания, които са много красиви)

толкова на дълбко се слиза в бездната, че на моменти е чак плашещо

коралитите са навсякъде - само синият цвят и рибките липсват!

за мен това е най-красивата пещера, която съм посещавала в България ( а аз съм посещавала доста пещери:))

за пореден път се убеждавам, че природата е най-великият скулптор

човек се чуди нагоре ли да гледа, настрани ли...

Белият водопад

Белият водопад е варовиково образувание, което прилича на застинал водопад и в него блещукат малки слюдички

отново на поръхността - от изхода на пещерата се разкрива страхотна гледка!

ако не сте виждали лисица да предлага кафе и да продава Смилянски боб - можете да я намерите в с. Могилица

голямата дървена лъжица - символ на с. Могилица

Агушевите конаци - феодален замък, без аналог на Балканите

докато чакаме турът да започне...

Агушевите конаци са строени в началото на 19 век в продължение на 20 години по поръчка на Салих Ага, който бил един от най-богатите хора в Родопите -притежавал над 20 000 глави овце и добитък

през лятото добитъкът пасял из тучните поля на Родопите, а през зимата в Беломорска тракия.

Представям си как са изглеждали ливадите с толкова много животни - гледката е била внушителна!

Агушевите конаци имат 221 прозореца, 86 врати и 24 комина

изящно дърворезбовани тавани

във всяка спалня има камина

това е хладилникът - тук се е съхранявало млякото

колко практично - водата се оттича направо вън на двора

за съжаление в момента този замък е в много лошо състояние, благодарение на държавата и мистерството на културата!

замъкът има не 1, не 2, ами 3 двора!

тук са си играли децата

шарената стая - боите никога не са били подновявани от построяването през 40-те години на 19 век до днес!

Агушевите конаци са отнети в полза на държавата през 1944г., собствениците им са прогонени в чужбина, имуществото им е конфискувано - затова сега може да се види само интериора, но не и оригиналната мебелировка

В момента Агушевите конаци са частна собственост след редица съдебни дела между наследниците и държавата

поради добрата воля на собствениците, те са публично достъпни и могат да бъдат посетени всеки ден с беседа, която изнася една жена от селото

въртящ се долап, през който жените са подавали храна на ратаите без да има нужда да се забулват

стая за дърва

във всяка спалня има баня - нещо новаторско и необичайно за онова време

Агушевите конаци са обявени за художествен паметник на културата с национално значение - но какво от това?!

в момента Агушевите конаци не са рухнали само благодарение на доброто строителство на възрожденските майстори, но не е ясно докога...

какви талантливи майстори сме имали

най-светлата стая в замъка

оттук Салих Ага е наблюдавал стадата си

това е специално обособен кът за чеверме

кулата - символът на Агушевите конаци, наподобява морски фар

с. Арда

с. Арда

с. Арда -- продължаваме към Горна Арда и гръцката граница

из тесните улички на махала в Горна Арда

оставяме колата и тръгваме пеша към барбекю Дядова ряка, където ни чакат пъстърва и любезният домакин Ники

баир, а на гърба раница, палатка, спален чувал, но пък гледката е страхотна!

достигаме крайната цел - барбекю Дядова ряка ( дядова река)

пазачът на барбекюто

всичко е еко - енергията, материалите, храната

има и кончета за езда

Ники нарочно е построил къщичката за гости на високо на баира - твърди, че така те са по-близо до звездите:)

село Горна Арда под нас

здрачава се и е време за пъстървата

загряваме, преди пъстървата :)

специалитетът на Ники - прясно уловена пъстърва с билки и зеленчуци, печена на тикла - уникално вкусна!

а за десерт - пъпеш с боровинки

закуската - качамак с пръжки и краве кисело мляко ( от Родопските крави, не онези бутиковите:))

тръгваме на разходка към извора на р. Арда и по пътя срещаме тази европейска тоалетна ( построена с любезното съдействие на европейския данъкоплатец)

тоалетната е европейска обаче само отвън, отвътре е типично българска, за да се чувства родният посетител уютно по нашенски

този извор на Арда се оказа доста високо...

това е полегато-нестръмната част от маршрута

кончетата си имаха звънчета и се чуваха отдалече

изворът е вече съвсем близо

заслон за приютяване на туристи без палатки - пак европейска работа

но нещо друго привлече вниманието ни - някакъв гроб

надписът, макар и натрошен, все още се чете - Тук почина магарето на Настрадин Ходжа

изворът, от който се пълнят 3 от най-големите язовири в Източни Родопи - яз. Кърджали, яз. Ивайловград и яз. Студен кладенец

с. Горна Арда

Родопчани казват, че са разляти като планината - което в превод означава, че са мудни и никога не бързат за никъде:)

барбекю "Дядова ряка"

поемаме обратно към превозното средство

с. Горна Арда

пътят към с. Горна Арда - не се препоръчва в почивни дни, когато движението е по-натоварено

е на това му се вика: пуйчат като пуйки

с. Смилян - скелет на пещерна мечка, намарена в района

в Смилян има само 2 неща - фасул и боб - или беше 1 нещо :)

ей това е лозунгът!

в Музея на боба

всички експонати са направени от местните деца за конкурса, който се провежда ежегодно на Фестивала на боба - всяка последна събота и неделя на месец Ноември

да се начуди човек колко талантливи деца има!

гербът на с. Смилян - естествено от боб:)

оказа се, че в тези книги наистина има рецепти!

бобени цървулки

часовниковата кула на Смилян

Смилянски лаптоп :)

и на Марс варят смилянски боб

искат ама ние не си го даваме:)

тук Сталин би се просълзил

в Смилян не произвеждатн само боб - бабите в селото ръчно правят тези симпатични родопски терлички

бобен чадър

от 2005г. досега са залепени над 2500 бобчета

има още много бобчета да се залепят преди Смилян да влезе в Гинес, затова посетете селото и лепете бобчета! :)

Снежанка и седемте бобчета, ъъъъ джуджета

часовниковата кула на с. Смилян - строена е по турско време за наблюдателница, но когато Андрей Ляпчев посещава селото, подарява часовниковия механизъм, който работи и до днес

Смилянските петли и кокошки знаят, че са на своя територия и изобщо не забързват темпото, когато пресичат, дори когато има опасност да ги гази Голф :)

мандра "Родопа Милк" вече повече от 20 години прави екологично чисти млечни продукти

кравешка любов <3

бик ли е, крава ли е, не е ясно

мандрата разполага с огромна колекция крави - всякакви видове, размери и породи - подарени от лоялни клиенти от цял свят

препоръчвам това четиво на всеки, който има желание да се посмее на малко вицове за крави, бикове и телета - продава се в мандрата на промоционалната цена от 1 лев :)

ето с това се избива маслото от млякото

старата мандра

Родопски пейзаж

постепенно се придвижваме от запад на изток

Златоград- златният град

само тук може да се опита въртяно кафе на пясък по стара сирийска рецепта ( има и баклава, за тези които не пият кафе - и тя и сирийска и много вкусна)

старият Златоград

в двора на старото училище

старото училище

една от многото църкви

на хапване до басейна

в стария град има множество занаятчийници и дюкянчета

винаги съм искала такава ютия...защо вече не ги правят? :(

от терзийницата си купих тези пантофко-терлички, които за съжаление са правени за краката на някой хобит, но все пак са красиви за гледане

още 10-тина километра на изток от Златоград и пейзажът се променя коренно - това вече са Източните Родопи

единствените живи души, които се срещат навън в тази жега

Дупченият камък край с. Бенковски

камъкът е типична тракийска скална гробница и култово съоръжение, където са правени различни ритуали и жертвоприношения (може би и човешки, кой знае)

долният отвор е естественият вдох към гробницата, докато горният е изкуствено издълбан, не е ясно кога и в момента действа като светилище изцеряващо различни болежки

входът на гробницата-светилище

след свода ясно личат следите от жлебовете, които са плъзгали врата на сакралното място

един от обитателите на гробницата

спря се, погледна важно и сякаш искаше да каже " къш от къщата ми, аз съм шефът тук"

колко човешки съдби събрани на едно място

интересен камък, на който се натъкнах

керван ( то и пейзажът е доста пустинен)

Рамазан байрам - богатите дават пари на по-бедните, даряват млади ярета и агнета, мюсюлманите пътуват от стотици километри, за да се съберат със семействата си

правенето на чеверме е цяло изкуство...

... на което мога да се наслаждавам цял ден

община Кърджали

в Кърджали имало и нещо християнско

регионалният исторически музей в Кърджали

сградата е много внушителна, напомня на замък

строена е за мюсюлманско училище, но никога не е използвана за такова - един от най-добре уредените музеи в България

от сувенирния магазин до музея в Кърджали могат да се закупят копия на известни артефакти, като прабългарският календар, например

и амулетът Орфей на Кръста, за който скоро от Нешънал Джеографик направиха филм, който снимаха в Родопите:)

из централната улица

часовниковата кула свири мелодия на всеки час

гледка по пътя за стената на яз. Кърджали ( където снимането беше забранено, за съжаление, но съоръжението е уникално, трябва да се види!)

20.08.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!