Писмо до любимия 5: Американски истории Част 3от Анонимница
Редактор:
Джордж Файърбърн
(George Fireburn)
КрайбрежиетоСъвсем отговорно заявявам, че Орегонското крайбрежие е най-красивото в цяла Северна Америка!
Нашето море пасти да яде.
Като за начало ще отбележа, че крайбрежието на Орегон е дълго цели 584 км.
Аз лично, никога не съм успявала да го премина открай докрай.
Стигала съм само малко над
Флорънс, което е горе-долу половината от крайбрежната ивица.
Най-хубавото е, че магистралата се движи точно до океана и докато си шофираш около теб се откриват внушителни гледки.
Лошото е, че почти на всяка миля има знак "Навлизате в цунами зона", което означава, че се движиш толкова близо до морското равнище, че вероятността цунами да се срещне с автомобила ти е 100 %.
Е, все пак цунамита не се случват всеки ден, така че няма място за притеснение.
Като дойде, тогава ще го мисля ( ако имам време да мисля
).
Цялото крайбрежие е осеяно от множество скали, защото океанът бавно, но сигурно завзема територия.
Това има и своята красота.
Плажовете са почти девствени ( като се изключат кошчетата за боклук, табелите и тоалетните на някои от тях).
Всичко е в своята първична красота!
Няма никакво застрояване, никакви хотели, никакви къщи (тук там по някое имение на някой баровец, който може да си позволи да плаща данък "гледка към океана"), никакви заведения, капанчета и други признаци на цивилизация.
Само скали, дървета, пясък и вода.
Точно както трябва да бъде един плаж.
Защо и в България не е така?!
Туристите в Орегон отсядат най-вече в къмпинги за каравани, които са точно до плажа и гледат към океана.
Въпреки туристическия поток, най-странното е, че плажовете са изключително чисти!
Американците или не цапат, или някой непрекъснато чисти след тях.
Склонна съм да вярвам на първото, защото макар да ги смятаме за глупави и прости, те имат много по-висока култура от нас източноевропейците, що се отнася до маниери и възпитание.
Освен скали, по орегонското крайбрежие има и много иглолистни гори.
Гледката как боровата гора среща океана е невероятна!
Тук там на някоя скала се вижда морски фар.
Фаровете са построени още през 19 в., така че изглеждат много автентични.
Аз съм посещавала няколко фара и атмосферата в тях е толкова вълшебна и романтична, че не може да се опише с думи.
Е, в един от фаровете бродеше призрака на жената на фараджията, която се самоубила от фара, след като разбрала, че дъщеря й се удавила в океана, но това е изключение.
В повечето фарове няма призраци, само романтика.
Тази година посетих един фар, който не бях посещавала преди – Кейп Бланко.
Той е най-старият фар по орегонското крайбрежие – построен през 1870 г.
Оказа се, че гидът, който ни разведе из фара е запознат с България, защото дъщеря му е омъжена за турчин и е ходил на Балканите.
Той много ми се зарадва, на мен също ми стана приятно, че държавата ми е известна, ха-ха.
Запътихме се към фара и пред него ни посрещна едно много симпатично куче, което както ни каза гидът, е пазачът на фара.
Естествено, бързо се сприятелихме с пазача.
Влязохме вътре и разгледахме стари снимки на фара, чухме за историята му, имаше и изложени автентични уреди, с които фараджията е боравил.
Но най-интересни от всичко ми бяха дневниците на фараджията датиращи сто години преди да се родя, че и по-назад.
В тях ден по ден беше описано времето, вятърът, бурите, корабите, както и спасяването на бедстващи мореплаватели.
След това, продължихме нагоре по многото стълби, за да се изкачим на върха при осветителното тяло.
Едно време системата се е задвижвала чрез ръчно сипване на мас за горене, а днес огледалата, които осветяват пътя на мореплавателите се въртят автоматично.
Качихме се чак горе до самите огледала, които бяха огромни!
В тях гледката наоколо се отразяваше перфектно, а вътре имаше светлина, която се разпръскваше при въртенето на огледалата.
За съжаление, някакви вандали бяха успели да изпотрошат част от механизма, което беше много жалко.
Въпреки това, всичко работеше все още безупречно.
Без да искам пипнах огледалата и ми се скараха ...
Климатът по крайбрежието е доста суров, поне за моите разбирания.
Слънчевите дни са доста по-малко отколкото тези в България.
През по-голямата част от времето преобладават мъглата и дъжда!
Когато вали, вали в истинския смисъл на думата – по много и с дни без прекъсване!
Всичко се наводнява.
Мазето ни се пълни с вода до коленете, а понякога и повече.
И това, при положение, че имаме помпа, която изпомпва част от водата.
Влагата се усеща навсякъде и постоянно ми е студено.
Случвало ми се е лятно време да съм на плажа по бански ( заради което ме гледат доста странно местните, които обикновено се разхождат по шорти и тениски) и изведнъж слънцето да се скрие зад гъста мъгла, която приижда откъм океана и обхваща всичко наоколо.
За броени минути настава такъв студ, че се чудя лято ли е, зима ли е.
В други случаи по време на чудесен слънчев ден, когато реша да ходя на плаж и потегля от вкъщи, докато стигна до плажа (който е на 3 минути път от вкъщи с кола) там вече се е настанила мъглата и няма и помен от слънцето!
Океанът, освен че носи мъглата със себе си, е и много ама много студен!
Водата е ледена!
Ще разбия илюзиите на всеки, който си мисли, че би могъл да плува в нея, както правим на морето.
Температурата на въздуха може да е 25-27 градуса, а тази на водата си остава непроменена – 10-15 градуса.
Успявала съм да си топна краката до глезените и то за секунди преди да спра да си усещам ходилата.
Въпреки това, в океана не липсват ентусиасти.
Най-многобройни са сърфистите, макар, че вълните не винаги са големи.
Те обаче все пак са по-разумни и носят неопренови костюми за разлика от децата, които играят с часове в ледената вода по бански!
Американците съм ги признала за моржове и най-вече децата им!
Тази година попаднах на цял училищен автобус, който беше паркирал край плажа, а децата (явно идваха от някой щат без океан) се кефеха с дрехите в ледената вода ( за справка, денят беше студен, с вятър и мъгла!).
Стояха в океана поне 40-50 минути и след това излязоха и се качиха в автобуса.
Аз, като разглезена източноевропейка, успявам да си потопя само пръстите на краката във водата и то за няколко секунди.
Любимото ми занимание на плажа, освен да снимам, да се разхождам и да чета книга, е да си играя с тихоокеанските катерици.
Това са едни много симпатични земни катерички ( земни, защото живеят под земята, а не по дърветата), които са винаги гладни и любопитни.
Както си легна на плажа и след малко изскача някоя катеричка и идва при мен да изпроси нещо за ядене.
Аз, разбира се, винаги съм подготвена и им нося лакомства, като се съобразявам те да са здравословни за тях.
Никога не ги храня с чипсове и други солени храни убийци, с които ги хранят американците!
Катеричките най-много обичат фъстъци (с черупките и несолени) и български хляб.
Специално от България всеки път им нося по един хляб.
Въпреки, че са много лакоми, никога до сега не са ме захапвали ( е само лекичко, когато си играем).
Много е смешно да гледаш как катерицата яде – напъхва си фъстъците в бузите, без да дъвче и посяга към следващия и така продължава да тъпче в бузите, докато те вече са на ръба да се пръснат, след което отива някъде да зарови храната си.
Обикновено след това я намира друга катерица и изяжда запасите.
Много са сладки!
Тази година обаче разбрах, че тихоокеанските катерици не са толкова активни през есенно-зимния период, както през лятото.
Повечето са дълбоко под земята в дупките си, докато по-гладните и агресивните излизат на повърхността и търсят нещо за ядене.
Попаднах на една такава катерица, докато се разхождах един ден с кучетата и реших да й направя фотосесия и видео (даже я качих в ютюб
).
Тя се приближи към апарата ми и започна да го души, след което с един замах с лапата си удари обектива.
Как не го издра и аз не знам, но успя малко да издере мен.
Добре, че никой не видя, защото иначе щяха да ме накарат да ходя да ми бият тетанус.
Случвало се е много пъти, когато ги галя ( ох, колко са им меки опашките само!) да дойде някой загрижен чичка и да ми каже "Ама вие трябва да си биете тетанус, не се пипат диви животни".
Щом животните идват при мен и ми дават да ги пипам, ще ги пипам пък!
Ако не им беше приятно нямаше да го правят или щяха да ме захапят.
Аман пък от параноични хора.
Някой ден, ако имам дете ще му давам да пипа катерици, кучета, елени, мечки и каквото там още докопа в лапите си без да го поучавам да го е страх от животните.
Животните са изключително умни същества и усещат, когато някой има добри намерения към тях.
Другият ми любим обект за снимане на плажа, освен катериците, са пеликаните, кучетата и хвърчилата.
Един от плажовете на Брукингс, този който се намира до пристанището, гъмжи от пеликани.
Това е разбираемо, като се има предвид, че там е и устието на р. Четко, която се влива в океана и е пълна с риба!
Пеликаните никак не се страхуват от хората (както всички други животни в Америка) и кацат много близо до тях.
Много ми харесва да ги гледам как ловуват – излитат на високо, кръжат над водата и в един момент се спускат рязко надолу и се гмурват.
След няколко секунди се показват на повърхността и гълтат доволни риба.
Понякога, докато ги наблюдавам във водата, попадам и на някой плуващ тюлен.
Тюлените винаги плуват самички и си подават муцуните на повърхността от време на време.
Понякога, като ги видя в първия момент ги бъркам с видри или кучета.
Кучетата също са много добри плувци.
Всички плажове са отворени за кучета, но на някои е нужно да са с каишки.
До нас има един плаж, който е за свободни кучета(без каишка) и аз го наричам "кучешкият плаж", защото всички кучета от околията се събират там.
Обичам да ги гледам как се забавляват във водата и пясъка, но не обичам, когато ми се разхождат върху кърпата!
Освен да си разхождат кучетата по плажовете, американците много обичат да пускат хвърчила!
И то не обикновени, а във всякакви чудати форми – кораби, папагали, рибката Немо и други най-различни шарени разновидности.
Аз да си призная, никога не съм пускала хвърчило, а много искам!
Обаче като ги гледам ми се вижда доста трудна работа – едни дълги въжета, които се дърпат спрямо посоката на вятъра, толкова сложно ми изглежда, че съм сигурна, че ще се оплета във въжетата и ще падна на пясъка.
Голяма част от времето си в Америка тази зима прекарвах на плажа.
С мен носех няколко неща – книга за четене, храна за катерици, фотоапарат и кутийка за съхранение на намерени ценности.
Проблемът обаче беше, че повечето неща, които се срещаха по плажовете бяха доста по-големи от кутийката ми.
Океанът изхвърля най-различни неща, най-често идващи от Хаваите и Япония, които се намират точно срещу нас.
На всеки плаж има купища огромни дървета, изхвърлени при някое цунами.
Забранено е да се пали огън с тях или да се местят.
Стоят си така на плажа, докато не се разградят, което обикновено отнема години.
Навсякъде има табели, предупреждаващи за цунами.
Най-разпространените изобразяват едно човече, което отчаяно тича към скалите, за да се спаси от вече застигащата го огромна вълна ( много оптимистично, нали?!).
Казвали са ни, че като чуем сирената за цунами имаме около десет минути преди да ни залее ( е-е-е, колко много време, цели десет минути да изкачим най-високия връх в околността
).
Има и табели, инструктиращи какво да се прави, ако се намерят изхвърлени отломки от цунамита на брега.
Обикновено се слагат в специални торбички, но ако имаме опасения, че са радиоактивни (особено, ако са дошли от Япония), по-добре да не ги пипаме.
Много хора вървят по плажа с метални детектори и търсят съкровища в пясъка.
Но освен боклуци, друго не съм видяла да намират.
Е, поне чистят, ако не друго.
Аз лично съм си намирала рачешки черупки, умрели морски звезди, огромни кръгли водорасли, огромни дълги водорасли – изобщо все неща, които не мога да взема с мен.
Миди няма, защото никога не съм виждала, както има в изобилие по нашето Черноморие.
Безспорно най-любимото ми време за разходка по плажа беше преди залез.
Тъй като бях на западното крайбрежие, там наблюдавах едни от най-красивите залези!
Не мога да преброя колко залеза съм изпратила в океана, но всичките бяха уникални и нито един не приличаше на другите.
Цветовете варираха от жълто, през оранжево, до пурпурно червено и розово!
А когато птиците летяха на фона на залеза, картината сякаш оживяваше още повече!
Прави ми впечатление, че американците се наслаждават много повече на залезите, отколкото ние българите.
Преди залез по плажовете са събираха много хора, които снимаха или сядаха на столче да гледат залеза.
Много от тях просто паркираха и го наблюдаваха от колите си, а покрай мен непрекъснато чувах възгласи "Ох, колко красив залез!", "невероятни цветове", 'много впечатляващо!' и т.н., докато в България рядко хората отиват, за да наблюдават залеза, камо ли да му се възхищават гласно.
А залезите са едни от малкото неща в живота, които са безплатни и невероятни!
Според мен трябва да им се обръща по-голямо внимание.
Преди залез обичах да посетя някое от пристанищните магазинчета и да си купя нещо вкусно за ядене.
Имаше един магазин само за шоколадови бонбони и сладолед!
Друг магазин пък беше обособен за морски дарове - миди, скариди и раци.
Любимият ми магазин беше този за сувенирите, където имаше сладкарница с винаги прясно направен фъдж ( нещо като шоколадов сладкиш с различни вкусове).
Любимият ми беше с ром и стафиди.
Често в магазина идваше докторът да си купи фъдж ( то в селото има само един доктор и всички го познаваме).
Той има най-шарената кола в цял Брукингс.
Кара
ван на Волксваген (А,бе истински хипи ван!) целият боядисан в жълто и с най-различни надписи и картинки.
Защо докторите в България не карат също толкова забавни коли?!
При дивите животни!Орегон е един от най-зелените и незасегнати от човека щати.
Това естествено означава, че гъмжи от диви животни.
В същото време законите за защита на животните са толкова строги, че никой не си и помисля да ги притеснява или наранява.
Затова повечето животни нямат никакъв страх от хората и им позволяват да имат близки срещи с тях.
Дори много близки!
Чичо ми ми разказа как преди двайсетина години, когато неговата къща е била в края на града, до гората, една вечер на вратата се потропало.
Той отворил и какво да види – на верандата срещу него на два крака седи изправена голяма черна мечка!
Чичо ми веднага затворил вратата и се барикадирал в къщата, докато мечката си търсела какво да похапне от верандата му.
Американските черни мечки са по-дребни от кафявите, които се срещат в България, но не бива да се подценяват.
В Орегон живеят около трийсет хиляди екземпляра, което е най-голямата популация от всички щати.
Повечето живеят в южната част на щата ( където съм и аз).
Навсякъде в щата има строги правила, които забраняват храненето и социализирането на мечките.
Както се казва "a fed bear is a dead bear" ( "Една нахранена мечка е една мъртва мечка" т.е. ако дадеш храна на мечката я обричаш на смърт).
През всичките пъти, когато съм се разхождала из горите с надеждата да зърна черна мечка, никога не бях имала този късмет.
Затова, когато чух, че в животинския парк недалеч от нас има малко черно мече за гушкане и галене веднага се запътих натам!
Паркът "0Game park safari" е едно от местата, които задължително посещавам всеки път.
Уникалното при него е, че можеш да се разхождаш сред животните (по-опасните са в клетки), да ги галиш и да ги пипаш.
Нещо като ферма, но с екзотични животни.
Целта на парка е да образова хората за това как трябва да се държат с животните и да способства за опазването на редките видове.
Някои от видовете, които могат да се видят вътре са черна мечка, снежен леопард, бял тигър, лама, лъв, лемур, пантера, носато мече, капибара, рид, мечокотка и др. интересни видове.
Още на входа на парка ме посрещна говорещ папагал, който ми каза "здрасти".
Влязох през вратата и се озовах в животинския рай!
Край мен свободно се разхождаха елени, сърни, кози, овени, лами и пауни.
Веднага се втурнах да ги галя и прегръщам.
Единствените по-резервирани към мен бяха ламите.
Те имат особен характер и когато не са на кеф плюят.
Веднъж една ме наплю, затова знам.
Така, че като видя, че някоя лама ме гледа лошо и се чуди да ме наплюе ли, да не ме ли наплюе, обикновено аз си плюя на петите преди да е взела решение.
По високоговорителя съобщиха, че ще изкарат планинско лъвче за галене.
Планинският лъв всъщност е вид пума, който обитава Северна Америка.
Дори наскоро преди да дойда хората в Брукингс бяха виждали един да се разхожда около къщите.
По принцип са безобидни, стига да не са гладни.
Обикновено се нахвърлят на по-дребни жертви като деца или домашни животни.
Като цяло не съм фен на котките, така че като чух за планинския лъв не бях много ентусиазирана.
Отидох да го видя какво представлява и най-вече да попитам за мечката, заради която бях дошла.
И други хора питаха за мечката.
Оказа се, че ще трябва да изтърпим и едно бебе рис, преди да се доберем до мечката.
Бебето рис беше много диво и дерящо, затова не му отделих много внимание.
Най-накрая дойде време за мечката!
Тя беше вече доста пораснала, на около три месеца, и беше вързана, за да не може да яде хората ( шегувам се
).
Беше много дружелюбна, но от време на време се закачаше, най-вече с чантите на хората, които се опитваше да пребърка.
Разбрах, че много обичала да си играе с телефони.
Казваше се Мазерати ( на името на италианската марка) и на галено й викаха Мази.
Когато дойде ред да я награбя, едвам не умрях от кеф, като зарових пръсти в козината й.
Беше толкова мекичка и пухкава!
Прииска ми се да живеех с Мази и всяка вечер да си я гушкам преди лягане!
Няма по-сладки животни от мечките!
Нагушках я, намачках я, поразпитах за живота й.
Оказа се, че е вегетарианец и я хранят само с плодове и зеленчуци.
Обаче на Мази все още й се бозаеше и започна да бозае от ръката на човека, който я държеше.
Беше много сладко!
Много се зарадвах, че успях да осъществя една моя мечта – да нагушкам мече, без да ме изяде майка му!
Следващата ми мечта е да нагушкам голяма кафява мечка от тези нашите, българските!
Човек винаги трябва да надгражда мечтите си.
(да, знам какво си мислиш любими, че най-накрая ще свърша в устата на някоя мечка, но какво от това?! По-добре да ме изяде мечка, отколкото да ме убие човек, така мисля аз
).
След като стана време Мази да се прибира, се прехвърлих да тормозя по-малките животинки в яслата.
Там се намираха два пора близнаци, два опосума, един кайсиев скункс (кайсиев, защото не е черно-бял като обикновените, а с бежаво-розов цвят) и един енот (миеща се мечка).
Бързам да те успокоя, любими, че поровете близнаци и кайсиевия скункс бяха абсолютно обезвредени откъм миризма и бяха много приятни за игра.
Поровете бяха много любопитни, докато скункса беше малко бавен и муден.
Най-мудни от всички бяха опосумите, които са нощни животни и много им се спеше.
Обаче с тях научих един трик.
Понеже денем се захващат с опашките по клоните на дърветата и така спят, висейки надолу с главата, аз ги научих да се захващат за китката ми и да висят надолу – много оригинално, ха-ха-ха.
Опосумите бяха големи симпатяги, като онези от Ice Age, със същите розови носове и розови опашки.
Енотът беше най-див от всички и трудно можеше да се хване (затова пък няколко дни по-късно си хванах един в капан на двора – пуснах го, разбира се, след като го нахраних
).
След като се нарадвах и на бебетата животни в яслата, се разходих из парка, за да видя и животните в клетките.
Доста време прекарах в съзерцание на една огромна черна мечка, която си взимаше вана.
Голямо впечатление ми направиха мечкокотките ( да, има такова животно) от Азия, които бяха кръстоска между мечка и котка (поне на такова приличаха
).
Бяха доста грозновати милите, но изглежда не се притесняваха от това.
На връщане от парка за животни забелязах много странни имена на пътищата в град Голд Бийч.
Зачетох се в едната табела, която гласеше "Tom Cat Hill Road" и ми стана много смешно, защото си помислих "Сега остава да видя и Jerry road".
Подозрението ми се потвърди със следващата табела, която гласеше "Jerry’s Flat Road" – е, винаги съм си мечтала за улици кръстени на Том и Джери и американците съвсем легално и сериозно бяха сбъднали тази моя мечта, ха-ха.
Много беше забавно.
В Орегон и Калифорния живее един от най-едрите видове елени в света – Рузвелтският елк!
Бях го виждала само веднъж преди много години, в далечната 2007 г., така че много исках да го срещна пак.
Проучих в Интернет къде точно са забелязвани стадата ( това са диви животни и се придвижват свободно), за да успея да ги намеря.
Има даже Елк радио, по което съобщават къде са забелязани стада на пътя (защото много често пасат покрай пътя и стават инциденти), за да са внимателни шофьорите.
Оказа се, че стадата са забелязани в парка със секвоите в Калифорния, затова потеглих натам!
Северната част на щата Калифорния ми е любимата!
Там климатът е много по-влажен и хладен, отколкото в южната част на щата, където е прекалено горещ и сух.
Безспорно най-впечатляващата част от северна Калифорния е паркът със секвоите (Redwoods National Park).
Част от пътя минава точно между огромните дървета и човек се чувства като в омагьосаната гора.
Много обичам да се разхождам из различните туристически маршрути из парка.
Не мога да опиша чувството да си между най-старите и най-високите дървета в света – нещо като джудже сред великани!
Повечето дървета са на възраст над две хиляди години!
И този път спряхме да се разходим сред гигантите.
Навсякъде по пътеките имаше паднали червеникави иглички от секвоите, а пък в някои от дърветата се бяга образували хралупи и изглеждаха доста уютно ( чак съжалих, че не съм животно, за да живея в тях).
Винаги, когато съм сред секвоите се сещам за ходещите дървета от книгата "Властелинът на пръстените" – изключително много приличат на тях.
Даже си мисля, че те са били вдъхновението на Толкин, за да ги включи в книгата си.
Толкова сме нищожни ние хората в сравнение с мъдрите гиганти.
Представяш ли си да си бил на тази Земя над 2000 години?
Колко ли неща ще си видял и преживял?
И колко ли мъдрост щеше да си събрал?
Жалко, че секвоите не могат да говорят.
Продължихме на юг по пътя, за да издирваме елковете.
Доста време пътувахме, преди да се натъкнем на стадото.
То се беше позиционирало точно до бунгалата "Елкска ливада" – какво съвпадение.
Десетки елкове си пасяха съвсем необезпокоявано край пътя, докато коли с хора непрекъснато спираха да ги снимат.
Аз изскочих веднага от колата и се запътих към тях с фотоапарат в ръка.
Въобще не видях табелата, която гласеше "Не приближавайте дивите животни" (видях я чак след това на една от снимките).
Елковете си пасяха толкова спокойно и бяха толкова дружелюбни, че изобщо забравих, че са диви животни.
Леля ми, на всичкото отгоре, постоянно ми подвикваше "застани по-близо до тях, за да те снимам, още по-близо".
И аз се заврях сред стадото.
Изобщо не ми направи впечатление, че останалите хора снимат от колите си, без да се завират сред животните.
В цялото стадо имаше само един мъжкар с огромни рога, с много разклонения ( което означава, че беше възрастен), който гледаше доста сърдито, докато аз се размотавах из харема му.
Оказа се, че това е вождът.
По едно време той реши да подкара стадото си по-далеч от мен и тръгна да пресича магистралата.
Настана голяма паника сред шофьорите, огромни камиони започнаха да удрят спирачки и да свирят с клаксоните.
Но на вождът изобщо не му пукаше и успя да си преведе половината стадо от другата страна на пътя, докато аз останах с част от жените му и децата на поляната.
Елкът видя, че тая работа с преместването на стадото далеч от мен няма да стане и затова реши да премине към план Б – разкарване на мен от стадото.
Тръгна целеустремен в моята посока и по физиономита му разбрах, че е много ядосан задето съм се завряла редом до пасящите му жени и деца.
Девойката, която пасеше до мен се поуплаши и реши да се премести като видя гнева на баща си, тръгнал срещу нас.
Тогава чак ми дойде на ум, че е по-добре да вляза в колата и да прекратя срещата с елковете, преди да съм усетила колко бодливи са рогата им.
Потеглихме отново на път, за да се разходим из някой друг маршрут на секвоената гора.
По пътя срещнах отново елкове, които пасяха.
Този път бяха трима мъжкари, по-млади, явно още си нямаха стадо.
Добре, че бяха зад една дървена оградка, та не успях да скоча при тях и да ме подгонят.
Така и така бях в Калифорния, реших да се отбия до любимия ми аквариум в Кресънт сити "Ocean world".
Откакто отидох там за пръв път преди 4 години и се запознах с животните, го посещавам всяка година.
Спомням си първия път, когато го посетих.
След шоуто с морските лъвове, треньорът им ни каза, че има специална изненада за нас, която по принцип не е част от програмата.
Извика морския лъв Ред да се качи при нас и след това извика мен да отида до Ред, за да ми даде целувка.
Ред ме целуна по едната бузка, след това и по другата.
За първи път ме целуваше морски лъв!
Вкъщи още си пазя снимката в рамка и си я гледам от време на време, като си спомням за Ред.
Оказа се, че малко след моето посещение Ред е починала.
Стана ми много мъчно за нея, когато разбрах.
Надявам се да не е умряла заради това, че ме е целунал ( и други хора и животни са ме целували, и са все още живи).
Сега имаше един нов тюлен, който дойде от Германия миналата година ...
Казва се Кора и е много умен, прави най-различни номера.
Най-много ми хареса, когато му казаха да се прави на акула и той вдигна едната перка във водата и започна да плува като акула.
Имахме късмет и присъствахме 2 пъти на шоуто с морските лъвове и Кора.
Морските лъвове са три – Скъли, Марина и третият не му запомних името.
Всички морски лъвове са спасени, след като са претърпели инциденти в океана.
Скъли има само 3 % от зрението си, т.е. е сляпа и въпреки това прави невероятно шоу.
Без да вижда, когато й се каже с думи какво трябва да направи и тя го прави.
Невероятно умно животно.
Тя е в аквариума още от времето на Ред.
Другата атракция, освен шоуто на морските лъвове и Кора, са акулите.
Това е единствения аквариум, където може да се гали тигрова акула.
Място точно като за мен!
Това беше и причината да го посетя първия път.
Минавайки през града видях табелата за галене на акула и веднага нахълтах в аквариума!
Този път акулите бяха две.
Едната беше тигрова, а втората някаква друга порода, по-дребна.
Аз започнах да тормозя тигровата акула.
Когато започнах да я галя, тя започна да плува и да ми бяга, затова я дръпнах за опашката да стои на едно място.
Кожата на акулите е много специфична.
Не е като рибите.
По-скоро е леко грапава и не толкова лигава на пипане.
Другите неща, които могат да се пипат в аквариума са морските звезди и анемониите.
Последните не е много добре да се пипат, защото пускат отровен парализиращ сок, който не е болезнен, но обездвижва жертвата за определено време.
Любими, никога не докосвай анемония с език, защото след това ще фъфлиш поне половин час (знам го от личен опит – човек се учи от грешките си все пак
).
Аквариумът има и един от най-интересните сувенирни магазини, които съм виждала.
В магазина има страхотни неща.
Веднъж си купих зъб от акула в шишенце оттам, а този път си взех ръчно правени индиански обици.
Нещо напоследък съм много заинтригувана от вярванията и историята на американските индианци, но за съжаление не мога да намеря подходящи книги за тях на пазара ( всичко е изчерпано
).
След аквариума бяхме вече много изгладнели и чичо ми предложи да отидем в едно ресторантче на кея, където правят най-хубавите тостове с раци.
Но още по-хубавото било, че от ресторанта можело да се наблюдават дивите морски лъвове, които обикновено се излежават наоколо.
Аз се навих още като чух за сандвичите, но сега вече нямах търпение!
Отидохме и веднага след като слязох от колата пред заведението чух виковете на морските лъвове.
Те са доста шумни.
Бързо ги локализирах и отидох да ги видя отблизо.
Този път видях надписа, на който пишеше да не се обезпокояват и спазих дистанция ( два-три метра).
Лъвовете бяха доста по-тлъсти от онези в аквариума, явно имаха повече подкожна мазнина, която да ги топли в студените води на океана.
Излежаваха се до едно корабче като пиявици, и когато някой друг понечеше да скочи при тях, те започваха да недоволстват и да му се карат.
Когато се огледах наоколо видях, че тези животни са нявсякъде!
Бяха десетки!
Някои плуваха във водата, а повечето се бяха изкатерили на някое сухо място и се излежаваха.
Слънцето залязваше зад хоризонта, а морските лъвове се приготвяха за заслужена почивка след риболова в ледените тихоокеански води.
