Писмо до любимата 2: Самота!

Писмо до любимата 2: Самота!

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Започнах да пиша това писмо до теб преди повече от месец,но след като го написах не ми хареса как звучи и сега,когато отново изпитвам нужда да си поговоря с теб,пак сядам да го пиша ...
От време на време усещам,че ако не си поговоря с някого ще се пръсна на милион парчета и понеже няма с кого,си говоря с теб ...
Виж какво ти написах предния път:
"Боже,колко самотен се чувствам понякога!
Тази вечер ... пак съм така.
Стоя си пред монитора и си слушам песните на Валди Събев ... и чувствам самота и празнота ... все едно аз съм единственото човешко същество в тази Вселена ... къде са всички ... сигурно си гледат кефа ... странно защо аз не мога да съм като тях ... това,което на другите им е забавно на мен не ми е ... и затова съм сам ...
Сигурен съм,че ти не изпитваш това ... съмнявам се изобщо някога да си изпитвала това чувство ... и съм сигурен,че никога няма да го изпиташ,защото ти никога няма да останеш сама ...
Пожелавам ти никога да не се почувства самотна ... поне това мога да направя - да кажа една добра дума ...
Аз започнах да се чувствам така след като дядо умря ... толкова години ... все по - сам и по - сам,независимо къде съм и колко хора има около мен.
А,ся ми се дорева ... супер,точно това ми трябва - два реда сълзи!
Не,истинските мъже не плачат,няма да се разплача пък!
Очите ми като искат - да си плачат,аз - не!"
Сега когато чета това ... не знам какво да кажа ... не знам какво да напиша и просто седя,и гледам мълчаливо ... а очите ми плачат ...
Забелязала ли си колко са тихи нощите ... нощем се чувствам сякаш съм съвсем сам в тази Вселена ... все едно съм единственото човешко същество и няма никой друг ... един път даже имах подобен сън ... по - скоро беше кошмар ... страх ме е ... не искам да остана сам ... мисля,че това е най - големият ми страх ... по - голям е дори от страха ми от смъртта ...
Скоро ... между десети и петнайсти август 2011 година ще има метеорен дъжд Персеиди ... моля те,излез навън,след като се стъмни и погледни нагоре ... аз също ще гледам всяка нощ ... поне ще гледаме заедно ... искаш ли ...
Знаеш ли ... напуснах работа ... не се сърди,трябваше да напусна,тази работа не беше за мен ... и предния път ти написах защо се махнах(това няма да ти го цитирам,защото написаното звучеше като оплакване на някакво мрънкало),и сага пак ще ти го напиша,и да се надяваме,че ще успея да събера мислите си както трябва.
Напуснах работа ... слава на бога,напуснах я преди да се осакатя или нараня фатално.
Ето тук можеш да видиш няколко снимки на машината,на която работих:Elmaksan.
И тъй ...
Защо напуснах ли?
Ами ... дълго е за обяснение ... работата ми беше ... опасна,трудна и самотна ... опасна,защото можех да се осакатя,колегите ми на два пъти за малко да ми отрежат пръстите на дясната ръка ... трудна беше,защото всеки ден пренасях десетки и стотици килограми стоманени парчета,дискове,пръстени,уплътнители,метях целия цех,бършех пода,чистех машината ... самотна беше,защото колегите ми малко по малко ми прехвърляха все повече и повече от работата си,а те се скатаваха ...
Още на втория ден шефа ме прати в един съседен цех,където два часа прехвърлях стоманени профили(с тегло четирсет килограма).
Трябваше да отрежем от всеки профил парче с тегло десет килограма.
След това остатъка(трийсет килограма) го поставяхме на земята върху едни дървени трупчета.
Работих с една жена и един мъж - жената работеше малко по - бавно,но мъжа ми наложи едно бързо темпо,след което бях като изцеден.
Общо прехвърлихме седемдесет и два профила(три палета по двайсет и четири профила).
Мисля,че и сама можеш да си сметнеш колко килограма съм прехвърлил за два часа.
Е,добре де,не се мъчи - пет хиляди и четирсет килограма(или около пет тона).
Когато свършихме с работата и тръгнах да се прибирам към моя цех,плетях крака и ми беше лошо.
Не знам как изкарах остатъка от деня.
Късмет беше,че се падна петък - иначе нямаше да мога да изкарам още три работни дни.
Малшанс беше и факта,че до края на месеците април и май работните седмици бяха все четиридневни - имах време тялото ми да свикне с тежкия физически труд.
Но след това като започнахме петдневни работни седмици разбрах,че не мога да издържам толкова дни последователно да работя.
Понеделникът,вторникът и срядата след всяка събота и неделя се справях с работата,но четвъртъка и петъка ми идваха в повече.
Не,справях се,но не бях сто процента концентриран в работата си и правех грешки,които можеха да костват живота на някой от колегите.
Това е една от причините да напусна.
Другата е ... безименния пръст на дясната ми ръка ...
Трябваше с един чук да огъвам стоманата - е,това не беше проблем,когато листовете бяха тънки(до два милиметра дебелина).
Трудното ставаше при листове с дебелина над два милиметра.
Най - трудна ми беше четири милиметровата стомана.
Замахвайки с чука имах чувството,че стоманата отказва да се огъне ... и удрях ли удрях ... а тя се огъваше едва - едва.
Явно при ударите се е получавал някакъв откат в дръжката,който се е отразил върху пръста ми.
Нощем,след като заспях пръста ми се схващаше и не можех да го разгъна(или сгъна!) самостоятелно.
Трябваше с пръстите на лявата ръка да разгъна безименния си пръст на дясната ръка.
Най - лошото беше,че пръста ме болеше при цялото това упражнение.
Не,най - лошото беше,че по същия начин започнаха да се схващат и да болят и средния,и малкия пръст на дясната ми ръка.
Сега всичко почти се оправи,само понякога нощем усещам как леко пръстчето ми се схваща,ама съвсем леко ...
Това беше другата причина да напусна.
Болеше ме всичко - кръста,гърба,ръцете,краката,глезените,петите,ходилата,врата,главата,корема.
Веднъж се прибрах в нас,съблякох се и седнах на пода да си почина малко ... и заспах!
Нямам думи просто ...
Ще попиташ какво толкова съм работил - ами ето в какво се състоеше работата ми:
Тир-ове всеки ден докарваха рола стомана от пристанищата в Бургас и Варна,с първоначален адрес Украйна и Китай.
Ролата изглеждат ето така:
Тези са големи по десет - петнайсет тона и са студено валцовани:Рола01
Тези са десет - двайсет тона и са горещо валцовани:Рола02 и Рола03.
Тези рола се вдигат с кран,който може да вдигне до трийсет и два тона.
Научих се да работя на крановете в цеха.
Най - опасното беше като се вдигне ролона с крана и като се залюлее да успееш да го забавиш и спреш,нещо,което аз така и не се научих да правя като хората,като пренасях ролата все се люлееха като махало на стенен часовник,а всички ме гледаха осъдително все едно съм убил някого по особено жесток начин.
След като наредим ролата из цеха трябваше да ги поставим на работните позиции,за да може машината да ги поеме.
Е,да,но единия път аз леко ударих фундаментите,на които се поставят ролата,изкъртих леко бетона ... нали ти казах,че ролата се люлееха неудържимо и така ... след това ми се караха защо съм изкъртил бетона ... е,по - добре да пострада бетона отколкото аз,нали?
Надали!
Но с времето се понаучих и на това.
Даже по едно време ролата спряха да се мяткат като побеснели и ги местех за минимум време ... хе-хе,много съм горд от себе си.
След като ги наместехме на развиващия шпиндел на машината трябваше с един ъглошлайф да отрежем лентите,които пристягат ролона.
Докато не започнах тази работа аз не съм рязал никога,виждал съм как се реже,но на мен не са ми давали,за да не взема да си отрежа нещо ... пък и хвърчат искри навсякъде ... ще взема да се подпаля ... но още първите дни ми дадоха един малък ръчен ъглошлайф и ми казаха:"Режи!".
И аз режа - е,обясниха ми как се реже,но не съм карал курс,не съм взел изпит,изобщо работех на сляпо.
С времето се научих как се реже,даже станах добър,режех лентите все едно са от масло.
Научих се и да сменям абразивните режещи дискове ...
След това ме научиха как се работи на входния пулт - казах ми:"Сега всичко ти е като мъгла и нищо не разбираш,питай за това,което не знаеш или не ти е ясно."
Е,показаха ми няколко пъти и аз запомних туй - онуй ... и започнах да го правя точно както ми го обясниха,но те все не бяха доволни.
Затова преминахме на изходния пулт.
И там ми обясниха всичко.
Уж,запомних каквото запомних.
След това на основния пулт - там имаше най - много копчета,но накрая и на тях им хванах цаката.
След месец и половина началника на нашата група и бригадира ме привикаха в стаичката за почивка преди да започнем работа и ми казаха,че съм действал автоматично без да влагам мисъл,че нищо не разбирам,а не задавам въпроси,че не влагам чувство и не горя в работата,че от тях зависи дали ще продължа да работя ... пък то излезе,че от мен зависи дали ще продължа да работя ... ха-ха-ха!
Май-май им се искаше да им се подмазвам,да стана шута на групата какъвто беше предишния преди мен,който напусна(чудно защо ли?!? ).
Тук трябва да използвам цинизми,за да опиша какво точно си мисля,но няма да го направя,защото си обещах в това писмо да не бъда груб и да не прекалявам,както обикновено правя ...
Наглото беше,че всички си позволиха да се месят в личния ми живот и да ми дават съвети какво и как да правя с живота си ... според тях!
Но както и да е ...
След като нацепехме стоманата на тесни или широки ленти се получаваха ролца(викаха им полоси),които трябваше пак да се хванат с ленти,да се надпишат с бял коректор и с малкия кран да се занесат към склада в края на цеха.
И това се научих да правя,дори започнах да свалям полосите от кръстачката не само от най - лесния рог,а от всички четири рога - то не беше толкова трудно.
Всъщност като цяло работата изобщо не беше интелектуално натоварваща ... през първите две седмици научих основното,а до края на първия месец - подробностите.
Това май не им се хареса особено - те бяха на четирсет - четирсет и пет години и имаха адски високо мнение за себе си - че са големи разбирачи,че могат всичко,че знаят всичко,че са незаменими.
И в един момент се появих аз и за няколко дни запомних всичко и разбрах как се работи тяхната иначе толкова сложна работа ... това ги подразни малко ...
Затова ме караха да правя неща,които изобщо не мога - например да заварявам.
Виждал съм как се заварява,но не съм пробвал.
Казах им го,а те:"Хайде,давай,да видим какво можеш!".
Аз изобщо не можех да заварявам,но това не им попречи на втората седмица да ме накарат да го направя.
Тук се налагаше с чука да огъвам края на всяка отделна лента,за да може да се завари по - лесно.
Така яко си осветих очите ... но след това и с това свикнах ... не е хубаво,когато свикнеш с лошото.
Трябваше да се науча да разглобявам редачите - предните два и задния.
Стори ми се адски трудно,но след време установих,че това е едно от най - лесните,но и най - натоварващи занимания.
Лесно е,защото ... не се иска много мозък,за да го правиш,но е трудно,защото отнема от трийсет до четирсет и пет минути,а когато колегите се разбързат с реденето на ножицата времето за разреждане и нареждане на редачите се скъсява и се налагаше да бързам като ... китайче в цигарена фабрика.
Но най - трудно се оказа разреждането и нареждането на ножицата:
Ножица в действие
Дисковете тежат шестнайсет килограма.
Уплътнителите и тежат толкова.
И всичко трябва да се свърши за по - малко от трийсет минути,въпреки че за подмяната на една ножица е нужен около час - засичал съм го.
Най - тежки са двете големи гайки(около трийсет и пет килограма),който се завиват накрая на валовете на ножицата - те държат ножовете стегнати.
Когато единия път вдигнах едната гайка видях звездички пред очите си.
След подмяна на ножица няколко пъти ми стана леко лошо - плетях крака като пиян морков.
Разбира се чистенето на,около и под машината,както и в целия цех,беше мое задължение,дори веднъж ми се наложи да вляза в голямата дупка,в която влизат лентите - за съжаление,изтървах един уплътнител и трябваше да го извадя.
Дни преди това изтървах един шестограм и като ме накараха да вляза им казах,че ме е страх и на тях им беше смешно до деня,в който напуснах - колко е забавен човешкия страх.
Но на второто изтърване се наложи да вляза ... беше страшно!
Дупката е дълбока шест - седем метра.
Но дори и това не ме уплаши толкова - страшното беше,че от средата на май месец до напущането ми ме оставиха да работя съвсем сам без помощ от никъде - трябваше да ги моля,за да дойдат да ми помогнат.
Освен това нехайството към здравето и живота ми достигна такива висоти,че ... началника на групата щеше да ми отреже пръстите с една лента - аз му казах да върне лентите назад,но той натисна лостчето и ги нави напред.
Лентата изплющя покрай пръстите ми,а аз изтръпнах.
Началника нищо на разбра,той продължи да си говори с контрольора по качеството.
Втория път,когато щяха да си заминат пръстите ми единия от колегите внезапно даде ножицата назад и добре,че си дръпнах рязко пръстите ... това ме спаси да не се закачи ръкавицата и да отиде заедно с пръстите ми между ножовете ...
Ден преди да напусна единия от колегите ме удари с лентите,които държат стегнати ролоните,забравяйки да се огледа къде ги хвърля и секунди след това започна да реже с ъглошлайфа и едва не ме подпали ... а на другия ден ми каза,че аз сам трябвало да се погрижа за безопасността си.
Странното е,че от първия до последния работен ден на мен ми повтаряха,че трябва да пазя живота и здравето на колегите си ... но явно само аз е трябвало да пазя техния живот,а моя си живот трябва да си го пазя сам.
Какво стана накрая?
Ами не успях да спра машината навреме и стоманата се изсухли от развиващия шпиндел.
Да,удари се в земята.
Да,на около два метра от нея беше колегата,но дори и теоретично той нямаше как да пострада.
Лошото е,че не чух и не разбрах веднага за какво ми крещи ... и сглупих да го питам за какво вдига гюрултия ...
Не,не ме наби,но малко му оставаше ... така ми крещеше ... никой не си е позволявал да се държи така с мен ... сигурен съм,че никой никога няма да ми позволи аз да крещя така на някого,дори и да си го е заслужил ... та след като се поуспокои го попитах - и него,и колегите:"Защо аз не крещя така,когато застрашат моя живот?".
Накратко отговора им беше:"Ти недей много да знаеш,на теб това,което ти е случва е нищо,а нашето здраве и живот са най - важни."
Т.е. оказа се,че не сме равностойни - ако например ми отрежат ръката ще ми кажат:"Гоше,стига си циврил за една ръка,идвай да работим,че работа ни чака.Ти знаеш ли ние колко ръце сме изгубили до сега,хайде ставай и почвай да разглобяваш редачите!".
Та ... след като ми казаха това(без това за ръката,това беше ироничен пример!) аз наистина отидох да разглобявам редачите,докато те стояха и ме гледаха осъдително.
А аз си размишлявах над думите на колегата - крещялник,че ме скатавали и се отнасяли добре с мен,а аз съм бил мръсен неблагодарник,който иска да ги изтрепе ...
Интересно ... ако това е добро отношение ... какво им е лошото отношение ... сигурно е нещо като ... убийство,може би!
Та след като приключих с редачите се измих,преоблякох се и отидох при шефа.
Качих се горе в офиса му в администрацията и зачаках да ме приеме.
Вече бях решил,че повече няма да работя тази работа - не мога да работя там,където никой няма да ми пази живота и ще съм непрекъснато под заплаха от осакатяване или смърт.
Е,след половин час чакане влязох и най - спокойно му казах,че напускам - опита се да ми излезе с номера с едномесечното предизвестие,но аз бях проверил в Кодекса на труда,че трудовите договори с изпитателен срок могат да се прекратят по всяко време преди изтичането им по желание на всяка от страните - казах му го,той го прие като нагло отношение - не,че съм нагъл,просто съм любознателен.
И тъй - след трийсет минути обяснения дойде и началник - цеха ... та накрая шефа се съгласи да напусна,но да си изкарам работния ден до края ... като си пусна една молба за напускане и готово.
Тъй и направих.
Върнах се обратно в къщичката за почивка,а колегите още от вратата започнаха да ме питат къде съм бил ... така ми заприличаха на съучениците ми от пети и шести клас ... явно този тип хора се раждат по един и същи калъп ... разказах им къде съм бил и какво съм направил ... онемяха,за пръв път от три месеца и може би за пръв път в живота си,кой знае!
До края на деня не ми проговориха.
Аз си приключих работния ден,казах им:"Лек ден,успешен живот и до скоро!" и си тръгнах.
Няколко дни по - късно отидох и си върнах дрехите и обувките,но на връщане реших да се върна пеша ... което беше грешка,защото извървях двайсетте километра в трийсет и пет градусова жега.
Едвам си дойдох и за капак целите ми крака и ръце изгоряха.
Радостното е,че поне имаше какво да изгори.
Днес си взех заповедта за напущане,трудовата книжка и двата фиша от последните две заплати.
Един от работниците ми каза,че след мен на моето място назначили едно друго момче,но то напуснало след една седмица работа ... защо ли е напуснал и аз не знам!?!
Сега съм готов за нови приключения.
От една частна агенция за търсене на работа ме карат да ставам шлосер,или техник,или ... какво ли още не,но не и работа по специалността ми.
Сигурно другия път като ида ще ме накарат да стана миньор,или сапьор,или моряк на риболовен кораб,или метач на улици,или ... Бог знае какво!
Не може ли да ми намерят някаква по - лека работа - например пироман,или терорист - камикадзе,или летец - изпитател,или "лабораторна мишка" на луд учен,или жертва на нимфоманка,или човек похитен от извънземни ...
Добре де,права си,прекалих леко с иронията,но ме разбра какво имам предвид.
Видях по тази работа,че когато работя физически труд колкото и да се напъвам не мога да свърша много работа.
С ума си мога да свърша много повече.
Харесва ми да работя,забавно е,но ми се иска работата ми да е по - подходяща и да е свързана с малко повече умствено натоварване.
И,разбира се,да е по - безопасна - не искам никога повече да съм оператор на машина за рязане на жорови пръсти и убиване на Жоренца!
Е,ще стане каквото е писано да стане!
Хайде,лека нощ,любима моя ... и нека Бог бъде и с двама ни за напред!

09.07.2011 г. - 16.08.2011 г.

Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!