Писмо до любимия 5: Американски истории Част 2

Писмо до любимия 5: Американски истории Част 2

от Анонимница

Редактор:
Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Голямото патешко дерби

Събудих се на следващия ден към обяд.
Първото нещо, което направих беше да изляза навън и да видя кучетата – Джепо и Конан.
Конан е моето куче – изключително добър и симпатичен басетхаунд (ловджийска порода), който е и много интелигентен.
За съжаление нямам възможност да го взема с мен в България.
А храната там не му се отразяваше добре.
Като американско куче беше станал много дебел.
Тичаше, а сланинките му се клатеха нагоре-надолу.
Трябваше да го подложа на диета.
Джепо – бордър колито, беше в значително по-добра форма.
След това отидох при секвоите.
Това са най-огромните дървета на планетата.
Чичо ги е посадил преди около двайсетина години на двора ( макар, че не попадат в нашето място, а в съседното, което е на училището – дано никога не ги отсекат!).
Не знам дали си виждал секвоя, любими, но това е най-уникалното дърво, което аз съм виждала!
Вечно зелено, с иглички и кора в червеникав цвят, това дърво може да живее над 3500 години!
Достига височина до 115 метра и диаметър над 11 метра ( можеш да си представиш за какъв гигант говоря).
Нашите са все още мъничета, но за около 20 години са успели да надминат по височина бора в моя двор на село, който е около шейсетгодишен.
От последния път, когато ги видях, бяха пораснали видимо.
В България също има секвои, например в двора на Боянската черква, в двора на манастир Седемте престола и на други места, но те са значително по-малки, защото климатът тук е прекалено сух и топъл за тях.
Секвоите обичат влажен и хладен климат и затова виреят най-добре по Тихоокеанското крайбрежие.
След като проверих дали всичко си е на мястото, откакто бях на гости последния път, се запътих към магазина.
Естествено, трябваше да си купя храна, която става за ядене (доста трудна задача в Америка).
Малко преди магазина, на един паркинг, видях огромно надуваемо пате с тъмни очила.
Държеше надпис, че патешкото дерби е на следващия ден.
Попитах леля ми за какво става въпрос и тя ми каза, че ежегодно една благотворителна организация провежда патешко дерби – състезание с гумени патета ( като тези, с които малките деца се къпят във ваната – и аз още си имам такова ).
Стана ми много интересно и поисках и аз да участвам.
Регламентът беше следният: всеки участник си купува пате срещу пет долара и го регистрира.
Патето получава уникален номер за участие.
В деня на състезанието всички патета се пускат в реката и патето, което стигне първо до финала печели пет хиляди долара награда.
Идеята много ми хареса, най-вече затова че ще е много забавно.
Нямах търпение до следващия ден, когато щеше да започне дербито.
Сутринта станах рано, измих се, облякох се, закусих и дадох зор на чичо ми и леля ми да тръгнем към реката.
Пътят до там беше около тринайсет километра в гориста местност с много завои.
Когато пристигнахме на мястото, ни посрещна усмихната жена с жълта жилетка.
Тя организираше паркирането на участниците.
Насочи ни да слезем с колата долу до реката.
На мен не ми хареса идеята, тъй като там нямаше обособен паркинг, а само камъни и можехме да заседнем.
За мен не представляваше проблем да повървя двайсет крачки от паркинга до реката, но явно жената по паркирането беше преценила, че не е добре да вървим и е нужно да паркираме до самата река.
Слязох от колата и чух силна музика – Бон Джоуви - "It’s my life".
До реката освен озвучаването, се бяха разположили множество шатри с храна, напитки, патици, както и огромното надуваемо пате, което видях онзи ден.
Регистрирах се, взех си номерче, пожелах късмет на патето си, което кръстих Дафи ( на името на приятеля на Бъгс Бъни) и зачаках старта на дербито.
Докато чаках прииждаха все повече хора с деца и кучета.
Реката беше оградена, за да не се намесва тълпата в състезанието.
Беше абсолютно забранено да се помага по какъвто и да е начин на патетата.
Тези указания бяха повторени няколко пъти по високоговорителя.
Дойде време за старта на състезанието.
Един огромен камион започна бавно да маневрира на заден ход към водата.
Чудех се ще плува ли, какво ли ще прави?!
За моя изненада, от багажника му се изсипаха хиляди жълти гумени патета с тъмни очила.
Течението ги понесе веднага надолу и цялата река пожълтя от патета.
Стартът не беше честен, защото докато някои от патета вече набираха скорост, други все още бяха в камиона.
Но явно и в състезанията, както и в живота, няма равен старт.
Някой винаги ще е преди теб.
Част от патета веднага се заклещиха в речните камъни.
Нивото на реката беше доста ниско, защото валежите още не бяха започнали.
Един от организаторите на състезанието влезе в реката с някаква специална машина и започна да духа патетата, за да се отклещят и да продължат надолу по течението.
Всички тичахме надолу, за да следим придвижването на жълтата орда патета и всеки крещеше окуражителни слова по своето пате.
В един момент десетки патета достигнаха финала, така и не стана ясно кой е победителят, но един от професионалните фотографи беше заснел всичко.
Той снимаше развоя на дербито, даже и под водата.
Така и не разбрах моето пате на кое място се класира.
Но тъй като наградата беше само за победителя, моето пате не получи дори утешителна награда.
Все пак дербито беше много забавно а и за благотворителна кауза.
В него взеха участие над три хиляди патета!
Всички приходи отидоха за приюта за животни.
В България също могат да се организират такива патешки прояви, реки и водоеми не ни липсват.
На връщане по пътя видях умряла катерица – беше прегазена и приличаше по-скоро на палачинка, отколкото на катерица.
Колко ли прегазени животни щях да видя до края на престоя си?!
Малко след катерицата обаче видях две сърнички и то живи!
Каква радост!
Живи сърни!
И то на сантиметри от мен!
Веднага изскочих от колата почти в движение и хукнах към тях с фотоапарат в ръка.
Те естествено се уплашиха и побягнаха, но едната се поспря и ме погледна.
Точно в този момент успях да я заснема.
Може би една от най-хубавите ми снимки на дива сърна, защото гледа точно към мен.

Брукингс "сити"

Къщата ни се намира в малкото курортно градче Брукингс в щата Орегон.
Население – 6336 души (към 2010 г. – сега може би са още по-малко).
Това се дължи на факта, че в района няма никаква индустрия, следователно никакви работни места.
Единствената фабрика е тази за обработване на дърва, така че дърводобивът може да се нарече някакъв вид препитание за част от населението.
Другото препитание е риболовът – все пак сме до океана, а и до голяма река.
И една малка част се препитава с туризма.
Градчето за моите представи си е направо село.
По нищо не се различава от едно българско село, с тази разлика, че там има кино, голям универсален магазин ( в никакъв случай не си представяй бившия ЦУМ, а по-скоро нещо доста по-малко) и бензиностанции.
Е, и няколко ресторантчета, най-вече мексикански и китайски.
Има също така средно училище и библиотека.
С библиотеката започва и свършва целия културен живот на градчето.
Но все пак се стараят хората.
Непрекъснато организират някакви прояви ( като патешкото дерби например).
Всяко лято има парад на мечките.
Мечи статуи, не истински мечки разбира се, се излагат по главните улици на града.
Мечките изпълняват различни роли – едни са художници, други са египетски фараони, трети са готвачи, правещи боровинкови пайове и т.н.
Последният парад беше на тема Харли Дейвидсън и всичките мечки бяха яхнали мотори на небезизвестната марка.
Въпреки това, всяка мечка си имаше своя индивидуалност – терминатор, вампир, Йоги, който краде пикник кошници и др.
Инициаторът на цялото мечо-шествие е местната банка.
Да, американските банки са много по-интересни от нашите.
Цялата банка е под влияние на мечките и в нея има мечки целогодишно.
Един път като ходих имаше огромен плюшен мечок, седящ на дивана, който е тапициран познай с какво – с мечки, разбира се!
След това като ходих в банката се беше паркирала огромна мецана седяща на мотор Харли.
Папките, брошурите, дори кредитните карти на банката са с мечки.
Банката държи също т.нар. "Мечи хотел", в който не може да се отсяда, защото в него живеят мечките.
Всички онези мечки от парадите през годините се съхраняват там и всеки клиент на банката може безплатно да ги посети по всяко време на годината.
Там се провеждат също и важни корпоративни срещи.
Изобщо, ако имаше такава меча банка в България, щях да съм й най-лоялния клиент.
Другото, което ми харесва в американските банки е това, че винаги има бонбони, сладки, кафе, курабийки, вода, чай и всякакви други вкусотии, които се предоставят безвъзмездно на всеки клиент, който нахално се самообслужи с тях.
Много обичах, когато ходехме с чичо в различните банки да си похапвам в едната бисквитки, в другата кексчета, в третата бонбони ... ех, ако и тук бяха толкова щедри банките хората щяха да чакат на опашки пред тях.
Според мен всички банки би трябвало да са толкова гостоприемни, все пак оперират с нашите пари, а ние не заслужаваме ли поне едно кексче да хапнем и едно кафе да изпием по този повод?!
В библиотеката пък предлагат безплатен достъп до Интернет, стига да си донесеш лаптопа.
Ако нямаш пък изобщо компютър, предлагат и компютри с принтери, които можеш да ползваш безплатно, стига да си донесеш листа за принтиране ( мастилото е за тяхна сметка).
И всичкото това само за един долар – толкова струва годишната читателска карта.
Книгите могат да се връщат и в извънработно време – пускат се в един сейф и готово.
Могат да се презаписват и по телефона, не е нужно да се разкарваш.
Изобщо библиотека - мечта!
Всеки месец имат и разпродажба на книги за по един, два и пет долара.
Книгите са доста запазени, между другото, тъй като американците не четат много ...
В библиотеката могат и да се четат последните броеве на почти всички списания.
А по-старите броеве могат и да се вземат за вкъщи.
Изобщо да ти е кеф да седиш в библиотеката!
Аз доста време прекарвах там.
В библиотеката се провеждат и различни мероприятия.
Аз присъствах на една презентация на някакъв женски клуб на лели-пътешественички.
Жени около шейсетгодишни и нагоре, които постоянно пътуват и разказват за пътуванията си.
Презентацията, на която бях беше за Швейцария и жената разказваше за приключенията си там през десетте похода в Алпите, които е правила.
Беше донесла множество албуми със снимки, книги, сувенири, табла, карти и т.н.
Презентацията за мое учудване не беше на powerpoint, ами си беше на устен пойнт, както в доброто старо време.
Жената дойде подготвена с няколко колажа и карта и започна да разказва.
Всеки от присъстващите си изтегли по един въпрос, който трябваше да й зададе.
Получи се доста интересна дискусия.
Накрая на презентацията всички бяхме подканени да разгледаме сувенирите, снимките и картичките и да се почерпим със сладки ( моментът със сладките най-много ми хареса).
Заговорих жената и й казах, че съм от България и също като нея много обичам да ходя по планините.
Поканих я ако иска да дойде в България, защото ние също имаме много красиви планини, макар и не толкова високи, колкото Алпите.
Отговорът й беше: "Да, с удоволствие, само че вие не сте ли още под комунистически режим?".
Аз малко се засегнах и й казах, че повече от двайсет години не сме, а сме в Европейския съюз.
След което като се замислих, то това да си в Европейския съюз е общо взето като комунизма – пак ти казват какво да правиш и как да го правиш.
Дали ще е СССР или ЕС, все тая.
Но въпреки това останах с впечатлението, че американците не са много наясно с нашата държава.
Няколко дни след това съмненията ми се потвърдиха.
Разхождах се из съседния град-село Харбър ( те Брукингс и Харбър са почти един град – дели ги само един мост над реката) и пред магазина за сувенири видях страхотна кола!
Форд Кънтри Седан от 1957 г. – абсолютна класика!
Колата беше толкова лъскава, толкова добре поддържана, че все едно вчера беше излязла от завода.
Залепих се за нея като муха на мед.
Започнах да цъкам, да ахкам, да пипам, да снимам.
В следващия момент от магазина излезе собственикът с жена си.
Очаквах да ми се развика, както би направил всеки баровец в България, ако му пипам или снимам лъскавата кола, но човекът ми каза: "Щом отвън толкова ти харесва колата, направо ще се влюбиш в нея като седнеш вътре".
И ми отвори вратата да седна на шофьорското място.
Аз, почти умряла от кеф, измърморих едно "Ама наистина ли?!" и в следващия момент вече се разполагах върху луксозния кожен салон.
Колата отвътре беше огромна.
Не случайно казват, че повечето американски бебета родени през шейсетте са заченати на задната седалка на Форд.
До мен седна жената на собственика.
Докато ахках и ихках ми стана неудобно от нечленоразделните звуци, които издавах и й казах, че в моята държава нямаме такива стари американски коли.
Тя ме попита от коя държава съм.
Започнах да обяснявам географията на Европа, преди да премина конкретно към държавата.
Винаги ми е неудобно да кажа направо от коя държава съм, защото повечето американци си нямат на представа, че нашата мила родина се намира на Стария континент.
Принципно, те много уважават Европа и всичко европейско, затова винаги започвам отговора на въпроса "От къде си?" с "Аз съм от Европа".
И чакам човека насреща, ако има някаква обща култура и е по-любознателен да продължи да пита(понякога се случва да приключа с Европа, тъй като събеседникът ми е с впечатлението, че тя сама по себе си е държава и това дава отговор на въпроса му).
Този път случаят не беше такъв и жената ме попита "Къде точно в Европа?".
И тогава аз продължих със заучения отговор "България. Тя се намира до Гърция и Турция на Балканския полуостров в Европа".
Обикновено след такъв отговор получавах утвърдително кимане с глава от събеседника, но в случая жената ме прекъсна и каза "Да, много добре знам къде се намира, аз съм ходила там".
Аз с учудване попитах: "Ходила сте в България?".
Тя потвърди.
Била на круиз по Дунава преди няколко години и посетила крайдунавските български градове.
Даже й харесало.
Аз много се зарадвах.
От толкова години ходя в Орегон и това е първият човек, който знае не само къде се намира държавата ми, ами даже е ходил там!
Много приятно се изненадах, но реших повече да не досаждам на хората, а да им дам да си карат колата все пак.

"Храната" в Америка!

Не мога да не отделя внимание и на хранителния ресурс в страната на неограничените възможности
Ресурса е огромен, но не и хранителен!
В магазините има какви ли не неща с шарени опаковчици и примамливи заглавия.
Въпросът е колко от тях наистина стават за ядене?! Отговорът – около 2% и то на щанда за органични храни.
През двата месеца, които пребивавах в Америка изкарах основно на фотосинтеза, с тук там ядене на органични плодове и лютеницата на баба.
Любими, искам да знаеш, че няма по-вкусна от българската храна!( е, и от италианската, че не искам да ме обвинят в пристрастност )
След като бях яла най-вкусната, екологично-чиста и истинска храна в Родопите, се озовах в магазини пълни с всичко друго, но не и нещо вкусно и истинско.
Не случайно хората около мен бяха толкова дебели!
Нечовешки дебели!
Като видех някоя американка на плажа се чудех кит ли, тюлен ли, какво е изхвърлил океанът този път?!
Не можеш да си представиш за какво става въпрос.
Мъжете обикновено са доста по-слаби от жените, защото хормоните, с които тъпчат храната влияят само на жените.
Месото се тъпче освен с хормони и с антибиотици и царевичен сироп.
Този царевичен сироп присъства в абсолютно всякакъв вид храна.
Имам чувството, че каквото и да си купиш все едно ядеш царевица.
Да не говорим, че и животните ги хранят с царевица, те трева не са виждали през живота си.
Купих си кутия вкусно изглеждащи шоколадови понички.
Вкъщи се зачетох в съставките.
Те се описваха в седем-осем реда текст върху кутията, в който присъстваше цялата Менделеева таблица!
Трябваше да притежавам бакалавърска степен от Химическия университет, че да разбера какво има вътре.
От всичко написано не видях никъде да присъства брашно или какао или яйца или масло или някоя друга съставка, от която се предполага, че се правят шоколадови понички.
След това зарязах поничките.
Така и не ги доядох.
Започнах да си купувам т.нар органични или био-продукти в магазина.
Веднъж чичо си взе нормални еквадорски банани, аз пък си купих органични такива на същата марка, но с двайсет цента по-скъпи.
Разликата между обикновените и органичните банани беше огромна.
Истинските (органичните) бяха по-дребни, миришеха адски вкусно като ги обелиш и бяха сладки на вкус.
Изкуствените бяха по-едри, нямаха никакъв аромат и още по-никакъв вкус.
Освен банани, започнах да ям и много органични ябълки.
Те също се отличаваха от обикновените ябълки.
Обикновените бяха големи, кръгли, с еднаква форма и ярки цветове и толкова лъскави, че можеш да се огледаш в тях.
Органичните имаха своите несъвършенства, не бяха еднакви и не бяха лъскави.
Личеше си, че са истински.
Като ги гледах, чак се учудих колко наивна трябва да е била Снежанка, че да вземе отровната ябълка, която прилича досущ на изкуствените ябълки в магазина.
Другото, което ядях бяха огромни пакети бейби морковчета – пак органични.
Бяха много сладки и вкусни и въпреки малкия си размер ми бяха много по-вкусни отколкото големите изкуствени моркови.
Размерът все пак не винаги е от значение.
Открих и едно кисело мляко на американска компания, което имаше вкус досущ като истинското кисело мляко.
Не това в магазините в България, а истинското, което бабите все още си квасят ( а и аз също).
Като хапнех от него и образуваше цвик, което означава, че е било почти истинско.
В съдържанието му видях, че присъства нашата бактерия – Лактобацилус Булгарикус.
Много се възгордях.
Навсякъде в магазините продават млека с нашата бактерия, на които пише, че са гръцки!
Това много ме ядосваше!
Как може бактерията да е българска, пък млякото гръцко.
Тия гърци ни задигнаха и саламуреното сирене, което навсякъде по света е известно като гръцко, а сега посягат и на най-святото – киселото мляко!
Единствената храна, която ядях с удоволствие бяха морските деликатеси.
Едно от предимствата да се живее до реката и океана беше, че винаги можеш да си купиш прясно уловена сьомга или раци.
Рачените сандвичи бяха много вкусни!
А любимият ми специалитет, който се предлагаше навсякъде беше Clam chowder или мидена крем супа.
Уникално вкусна с миди, картофи и сметана.
В най-близкия цивилизован по-голям град има един ресторант на име Червеният омар.
В него предлагат винаги пресни омари, които са още живи и клиента си избира, кой иска да изяде.
На мен това винаги ми е било адски противно.
Колко безчувствен и жесток трябва да е човек, че да посочи едно живо същество, затворено в аквариум и да каже "Ето това искам да изям след малко, сгответе ми го".
На всичкото отгоре омарите се варят живи, преди да се приготвят.
Не знам колко заспала трябва да е съвестта на клиента, че да се наслади на храната си след това.
Но моята съвест беше все още много будна и когато отидохме в ресторанта си поръчах всичко друго, но не и омар.
Вместо това направих снимки на омарите в аквариума преди да бъдат убити, а хостесата се пошегува с мен и каза "А-а-а, вие им правите снимки преди и след".
Казах й, че "след" няма да има, тъй като съм достатъчно отвратена от отношението им към животните, че да си поръчам жив омар!

Нощта на Вси Светии

За първи път откакто пътувам из Щатите, посещението ми съвпадна с един от най-големите Американски празници, а именно Вси светии или по- известен като Хелоуин.
По мои наблюдения този празник е почти толкова популярен и разточително празнуван както Коледа.
Пристигнах в началото на октомври, т.е. оставаше един месец до заветната дата 31-ви октомври и вече магазините бяха заляти от всякакви хелоуински артикули – като започнем от бонбони и тикви и свършим с пантофи с вълчи нокти и пижами със скелети.
Хелоуински дух не липсваше на всички в градчето.
Хората се надпреварваха да омотават домовете си в изкуствени паяжини, да слагат огромни надуваеми черни котки отпред и да полагат надгробни плочи с надпис "Почивай в мир" из дворовете си.
Меко казано странна традиция за мен.
Единственото, което ми беше симпатично от цялата работа бяха бонбоните.
Да, бонбоните.
Никога не бях виждала толкова много и толкова различни видове бонбони по рафтовете.
И всичките бяха специални селекции точно за Хелоуин, които по друго време на годината не се произвеждат.
На всичкото отгоре бяха и на промоция.
А не като тук в България, щом се зададе празник, продуктите да стават по-скъпи отколкото струват обикновено.
Когато наближи Хелоуин реших да се запася с бонбони.
Купих си по един пакет от няколко различни вида, за да видя какво ще ми хареса и след като мине празника да си купя още.
Логиката ми беше, че след празника ще се чудят какво да правят всички тези бонбони и ще ги пуснат на безценица.
В деня на Хелоуин се събудих до опакован подарък на леглото.
Леля и чичо ми бяха приготвили хелоуински подарък.
Че то било далавера да празнуваш празника на умрелите – и подаръци получава човек, също като на Коледа!
Отидох до пощата да пусна няколко картички и с изненада видях, че от главата на пощальонката стърчат оранжеви тикви.
Мен ме напуши смях, но като видях колко съсредоточено и сериозно обслужва хората, се изсмях само на ум.
След това отидох в банката, в онази любимата ми, мечешката банка.
Там всичко беше потънало в паяжини все едно не бяха влизали клиенти от няколко години.
Селекцията с бонбони на гишетата пред служителките също беше обогатена с нови хелоуински видове бонбони.
Вечерта леля ми реши да ме заведе в черквата на ежегодната Харвест вечер или т.нар. прибиране на реколтата.
По стар християнски обичай на 31-ви октомври не се празнувало Вси светии, ами прибирането на реколтата.
Партито беше от 18:00 часа, но тъй като имах да напиша една курсова работа, си тръгнахме някъде към 19:30.
Попитах леля ми дали трябва да се маскирам и тя каза, че не било желателно, защото църквата не празнувала Хелоуин.
Облякох се като себе си и тръгнахме.
Навън времето беше типичното тихоокеанско време – студено и дъждовно.
Валеше дъжд като из ведро или казано по английски образец – валяха кучета и котки!
Въпреки това, улиците бяха препълнени от коли и пешеходци.
Пешеходци!
Такова чудо никога не бях виждала в Брукингс.
През малкото време, когато дръзвах да се разходя пеша някъде, нямаше случай в който да не спре кола със загрижен американец, който да ми предложи да ме закара докъдето искам, за да не ходя пеша.
Ходенето пеша в малкото провинциално градче си беше живо престъпление.
Защо да се ходи пеша, когато съществува автомобила?!
Това беше реторичен въпрос за американците.
Но тази нощ нещата бяха различни.
Никой не беше себе си, следователно беше редно да се ходи пеша.
Под дъжда.
Десетки родители и техните деца, маскирани като страшни злодеи или приказни герои, вървяха под дъжда от врата на врата и събираха бонбони.
А дъждът си валеше ли, валеше.
Чудех се толкова ли са го закъсали, че нямат пари да си купят един плик с бонбони, ами рискуват здравето си и това на децата си за торбичка със съмнителни бонбони от непознати.
За първи път ни се случи да има и задръстване.
Като гледах трафика и хората се чудех къде се крият всичките тези жители през останалото време от годината!?
Чувствах се почти като в родния си град – претъпкано и некомфортно.
Най-накрая преборихме задръстването и стигнахме до черквата.
Отпред излезе някакъв човек и започна да се прави на регулировчих и да ни дава знаци къде да паркираме.
Явно и там положението беше сериозно.
Пред сградата беше паркиран някакъв трактор с ремарке, в което бяха наредени бали сено и много деца.
До него, под стряхата на черквата чакаха десетки деца.
Явно, за да дойде техния ред да се повозят в ремаркето с балите сено.
Тракторът тръгна и започна да прави кръгчета под дъжда около черквата.
Децата се кефеха и пищяха.
Още тогава ми се стори съмнително това стълпотворение на деца пред църковния храм, но реших, че вътре, където няма забавления, ще е по-спокойно.
Да, ама не!
Още във фоайето на храма имаше задръстване от деца и хора.
Всичките деца бяха маскирани, пищяха, бутаха се и буйстваха.
А гордо над рецепцията ( само да вметна, че американското понятие за черква е много по-разкрепостено от нашето – черквите там приличат на всичко друго, но не и на черкви) ме посрещна огромен транспарант, на който пишеше, че Джийзъс( демек Исус) ме обича.
Е, не беше нужно така очевадно да ми го казват, но благодаря за подсещането.
Все пак някой ме обича.
Продължихме по коридорите на храма и с изненада открих, че децата се увеличават.
Минахме покрай стая за игра, стая за правене на балончета от пяна, стая за рисуване, а в задния двор на черквата пък се издигаше огромен надуваем батут за скачане!
Ето защо беше този зверилник.
Храмът тази нощ играеше ролята на забавачница.
Стигнахме до голямата стая, където се очакваше да има пъстра трапеза в чест на прибирането на реколтата, но вместо това имаше празни маси с много деца наоколо.
Тогава ме осени прозрението: децата бяха изяли всичката храна!
Нищо не беше останало!
Разочаровани се обърнахме назад, за да си проправим път през тълпите и да се спасим от шума и крясъците.
Излязохме невредими от черквата, скочихме в колата и потеглихме обратно към дома.
По пътя леля ми реши да спрем в работата й, за да си взема бонбони.
Все още валеше силен дъжд.
Спряхме пред работата, изскочихме набързо от колата, награбихме по шепа бонбони от колегата й и се качихме обратно в колата.
Тъкмо да тръгнем назад и зад нас спря огромен пикапобус ( едно такова дълго като пикап, но с покрив) и от него изскочиха поне десетина хлапета и се юрнаха към човека с бонбоните.
Разграбиха цялата купа, след което обратно се качиха в пикапобуса.
Вместо да потеглят чакаха задръстването по пътя да отмине, а през това време и ние чакахме, защото нямахме друг избор.
След толкова много озверели деца по улиците исках час по-скоро да се прибера вкъщи на сухо и топло, при моите си вкусни бонбони.
След няколко дни, когато изядох и последния бонбон, реших, че е време да отида до магазина, за да си купя бонбони с намаление.
Какво беше изумлението ми, когато видях празните рафтове там, където до онзи ден имаше изобилие от бонбони.
Сега нямаше нищо.
Само един-два пакета от най-безвкусните бонбони бяха останали.
Дни наред чаках да заредят още бонбони, но така и не дойдоха.
Децата бяха изяли всичко!!!

Чаената партия

По принцип не се занимавам с политика и за мен няма по-скучно нещо от политиката.
Затова, когато чичо ми ме попита един ден дали искам да отида с него на ежемесечната среща на Чаената партия, не бях във възторг и се чудех как да му откажа без да го засегна.
Откакто движението се сформира през 2009 г. чичо ми беше негов ревностен почитател и поддръжник.
Присъстваше на всяка среща, даряваше пари, вземаше участие във всички кампании.
Чаената партия се сформира малко след идването на власт на президента Обама.
Името й идва от т. нар. Бостънско чаено парти, когато американците унищожават голямо количество британски чай от корабите в Бостън като своеобразен протест срещу политиката на Великобритания спрямо колонизаторите.
Това поставя и началото на войната за независимост в САЩ.
Затова не случайно новосформираното движение се беше кръстило Чаената партия.
Те не бяха съгласни със социалната политика, която провежда президента Обама, както и с погазването на американската конституция, с която той отказва да се съобразява.
След като разбрах какви ги върши арабина ( за тези, които не знаят Обама е от арабско семейство) и аз започнах да не го харесвам.
Нещата в Америка не вървят никак на добре и от неговата политика потърпевши са най-вече средната класа американци.
Политиката на Обама е такава, че взема пари от средната класа под формата на данъци и други удръжки и ги дава на най-ниската прослойка в Америка – емигранти, афро-американци и всякакви други паразити, които ги мързи да работят, а живеят от социални помощи и привилегии.
А такива има много!
Дори едните ни съседи, които са в трудоспособна възраст не си правят труда да си намерят работа, защото Обама им поема наема на жилището, получават ежемесечно купони за храна + допълнителни пари около шестотин -седемстотин долара джобни, да имат да си харчат за бензин, дрешки, телевизори, айфони и други прищявки.
Че да не е луд някой да работи?!
В крайна сметка, реших да отида на срещата на Чаената партия, за да видя до колко мога да се отегча.
Веднага щом пристигнахме в хотела, където беше наета залата за срещата, всички ме посрещнаха много приятелски, дори знаеха името ми и къде живея, защото чичо ми им беше говорил за мен.
Дадоха ми брошурки и ме настаниха на първия ред.
Залата беше пълна.
Срещата започна с казване на молитва от пастора, който се помоли за спасението на Америка – малко странна молитва, но и аз се включих, нали бях най-отпред.
След това, както бяхме прави, някой даде тон за американския химн – и него пях като си отварях устата в тон с останалите, защото не знам думите, а само мелодията.
Никой не забеляза, ха-ха.
Тъкмо седнах с облекчение, че не се изложих много и някой се присети, че не сме казали клетвата.
Хайде, отново станахме и започнахме с ръка на сърцето да се кълнем как ще служим вярно на Съединените американски щати и т. н.
Тук се оказа, че съвсем не знам думите, а нямаше и музикален съпровод.
Положението беше отчайващо.
Най-накрая изтърпях и този резил и си седнах отново на мястото.
Тогава започна лекторката.
Тя беше от една организация "Гражданите за Орегон" или нещо подобно.
Направи страхотна презентация за икономическото състояние на щата ( за пръв път ми беше интересна икономиката) и за това как хората са успели да се организират и да променят нещата.
Говореше с такъв патос, че успя да ни убеди, че в крайна сметка всичко зависи от самите нас.
Втората част от презентацията беше свързана със законопроектите, за които всеки нас щеше да гласува на предстоящите избори (без мен, разбира се, защото не съм американски гражданин).
В Америка освен за президент, се гласува и за представители в конгреса от всеки щат, както и за предложени законопроекти.
От гласовете в бюлетините зависи дали даден законопроект ще бъде приет или не.
В случая бяха предложени десетки законопроекти, като лекторката се спря само на някои от тях.
Единият касаеше данък смърт.
Да, в Америка има данък смърт – да не му се умира на човек!
Тъй като човекът вече умрял няма как да плати данъка, всичко се поема от неговите наследници.
Данъкът е отделен от федералния данък, който се плаща върху наследството.
Той се определя според стойността на наследството + всички пари, акции, бизнес и други ценни неща, които умрелият оставя на наследниците.
Например, ако умрелият има семейна фирма, тя също влиза в наследството и ако стойността на всичко това надвишава един милион долара, данъка е 11-16 % от него, което е доста пари!
Нито е да мреш, нито е да не мреш, както се казва.
Друг законопроект целеше легализирането на отглеждането и продажбата на марихуана в щата.
Това от една страна е добре, тъй като ще бъде контролирано, но от друга страна всеки легален производител ще заплаща 45 % от приходите си на щата.
Че кой би искал да подарява почти половината си печалба?!
Трети законопроект касаеше правото на американци да имат казина.
До момента в щата това право имат само индианците.
Дали от гузна съвест или от други съображения, но американските власти са дали монопола над хазарта в ръцете на индианците.
Което от своя страна има неблагоприятни последици върху съхранението на идентичността на племената.
Повечето от тях държат хотели и казина, като са освободени от данъци върху тях.
Занимават се с алкохол, хазарт, проституция.
Нещо като нашите мутри тук, само че онези са индиански.
Много ми е мъчно като гледам деградацията на този велик народ, живял толкова мъдро и природосъобразно до идването на европейските колонизатори.
Много исках да видя истински индианци, защото близо до нас имаше индиански резерват, но това не се случи.
Не ми се занимаваше да ходя да ги търся по казината, а и там едва ли щях да видя автентични индианци.
След като приключи лекцията имаше почивка и ни подканиха да се почерпим с вкусни сладки и пайове.
Награбих каквото мога да изям в една чиния и седнах във фоайето на хотела.
Срещу мен седна едно момче, около двайсетгодишно.
Като се има предвид, че средната възраст на присъстващите беше 65 години, не се учудвам, че той се присламчи към мен.
Ние двамата бяхме единствените по-млади присъстващи на партийната среща.
Започна да ме разпитва откъде съм, какво уча и т. н.
Казах му откъде съм и той ми хвърли обичайния празен поглед като чу името България.
Казах му какво уча, къде уча и т. н.
И той ме попита след като се занимавам с култура, какви култури има в България.
Разказах му накратко за траките, за мегалитните паметници, за най-старото злато намерено в света на повече от седем хиляди години край Варна и той ме погледна с просветнал поглед и каза "Аха-а, значи в България имало злато".
Да, откри топлата вода!
Ние да не падаме от луната, че да нямаме злато?!
Голямо откритие!
Явно не беше разбрал нищо от онова, което му казах!
Тъкмо щях да започна да му обяснявам всичко отначало като на малоумен и ни извикаха вътре за втората част от лекцията- задаването на въпроси.
Тъй като аз нямах никакви въпроси, т. е. всичко ми беше ясно, реших да я пропусна и да отида да се разходя по плажа, който беше точно до хотела.
Една седмица по-късно бяха изборите.
От Чаената партия ни поканиха предварително да отпразнуваме победата на техния кандидат за конгресмен на Парти на победителите.
Добре, че не отидохме.
Оказа се, че на изборите той е загубил и от Парти на победителите празненството се е превърнало в Парти на губещите.

Конан варварина!

Конан гледа умно

най-добрият атрибут на едно ловно куче - носът!

голямото надуваемо пате

арт патета :)

нека патешкото дерби започне сега!

старт!

малко помощ на състезателите да не се бутат

нека най-бързият спечели!

по трасето има и препятствия

част от участниците

някои състезатели отпаднаха твърде рано - помощният екип се опитва да ги върне в игрта

придържане на състезателите към трасето

финалът е близо!

борбата е безмилостно жестока

патоци със самочувствие

патетата са екипирани със слънчеви очила, за да не се разсейват, а да държат правилната траектория до финала

финалът!

успешно финиширалите

среща :)

в мечешката банка

символът на училището също е мечка

Мечоците на гимназия Брукингс-Харбър

някои от мечоците са оставили следи на излизане от училище

1957 Ford Country Sedan

живата класика!

най-добре поддържаната класическа кола, която съм виждала

една от безумните марки на Нестле - "Клоьщава крава" - че коя уважаваща себе си жена би купувала тези неща?!

някаква отвратителна смесица от кашкавал и неясно какво...

огромна кисела краставица в плик - колко оригинално и непрактично

най-истинското кисело мляко на американския пазар!

всичко е в XXXL размер като се започне от чипса...

някои неща са в умален размер, като например мини дините

колко видове тикви за Хелоуин - кеф ти шарена, кеф ти едноцветна...

бисквитките на кучето просяк - вашето куче направо ще проси за тях!

вкусната крем супа от миди и рачешки тост сандвич

българска домашна лютеница комбинирана с американски бейгъл - вкусно!

моят домашно приготвен пай с боровинки :)

Червеният омар

един самотен омар свит в ъгъла на аквариума

пристигнаха и другите омари

как може да варят тези симпатични животни живи?!

прясна сьомга и скариди- всичко друго без омар!

чао чао, омарче - дано те изядат по-скоро, за да се свършат твоите мъки

тикви за Хелоуин

и още тикви

към края на октомври мъртъвците в дворовете се увеличават от 0 до + безкрайност

а също и гигатските тикви

и черните котки, които въртят глава и гледат лошо

и Франкенщайн е излязъл от нечий гроб и се е позиционирал да посреща децата просещи бонбони на входната врата

зловещи бонбони

един от празничните експонати в библиотеката

всяка година в библиотеката се провежда конкурс за най-добре декорирана тиква

произведение на изкуството!

и на Хелоуин се получават подаръци

моят тиквен фенер

"село" Брукингс

навсякъде през октомври и ноември цъфтят тези храсти

на територията на Брукингс не е установено наличие на дупки по пътното платно

поради сравнително мекия климат в Брукингс виреят и палми

тази дива ягода, която си намерих в парка беше много гадна на вкус! Изглежда истинска, а хапнещ ли я...ГМО!

есен е - едно от малкото широколистни дървета

дори птичките украсяват къщичките си с паяжинки за Хелоуин :)

разхождаш се из парка и Бам - огромен параклис, току виж си решил да се примолиш на Джийзъс за нещо:)

прекалено зелена трева за края на октомври

за какво са им на американците огради се чудя аз, като могат и без?!

Кралят е жив! на моето бюро :)

ето така гощават на партийните срещи

хм, интересен календар

и полезен - кучето ми може да научи някои нови йога пози от него:)

Следва продължение ...

14.12.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!

Писмо до любимия 5: Американски истории Част 1

Писмо до любимия 5: Американски истории Част 1

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей, любими!
Отдавна не съм ти писала.
А си мислех, че ще те засипя с писма и впечатления, но явно мързелът надделя над мен.
Почти веднага след като търсих мечки в Родопите се телепортирах в търсене на мечки и други животни в Америка.
Онази, дивата Америка, която сигурно си виждал по филмите.
Почти всяка година я посещавам, защото чичо ми и леля ми живеят там.
Хората винаги ме питат кога чичо ми се е преселил там, а аз винаги отговарям, че той е американец с българско сърце.
Наистина, не съм срещала друг човек, който толкова много да обича България (освен самите българи, разбира се, и то не всички).
Запознаха се с леля ми през 90-те години на миналия век чрез агенция за запознанства.
Чичо ми се регистрирал там, а пък леля ми видяла профила му в агенцията тук и взела адреса му.
Започнаха да си пишат писма ( истински писма, от онези, които се доставят с пощальон ).
Разбира се, кореспонденцията ставаше много бавно във времето, защото едно писмо от България до Америка пристига средно за 20-30 дни.
И така, писаха си няколко години, докато накрая чичо ми реши да дойде тук, в непозната България и да се запознае с леля ми на живо.
Седя около две седмици, тъй като само толкова беше успял да се освободи от работа, но те му бяха достатъчни, за да се влюби в леля ми и да поиска ръката й.
На следващата година организираха сватбата ( даже имаше две сватби – една тук и една в Америка) и тя замина да живее с него.
От тогава до сега ( вече петнайсет години) той идва почти всяка година в България за един месец, защото е влюбен в страната ни.
Дори иска да бъде погребан тук, когато умре.
Аз пък от няколко години насам, всяка година му ходя на гости поне за един месец, тази година даже гостито продължи цели два месеца.
Чичо ми ме възприема като своя дъщеря и много обича цялото ни семейство.
Той има и негово семейство там (освен леля ми), но са в лоши отношения, защото много са го разочаровали.
Затова казва, че ние сме единственото му семейство и прави всичко каквото може, за да се чувстваме добре.

Пътуването:

Това беше кратка предистория, за да знаеш защо и къде отивам.
Та в един много ранен час в началото на октомври, аз се качих на самолета и поех към Западното Американско крайбрежие, или по-точно към малкото китно градче Брукингс в щата Орегон, където щях да живея следващите два месеца.
Ако видиш къде се намира на картата, сигурно ще се уплашиш и ще ти се стори ужасно далече, но аз съм ходила толкова много пъти там, че вече ми се струва на една ръка разстояние (за справка: Брукингс (Орегон)).
Казано в цифри – около трийсет часа път и съм там.
Нищо работа, малко повече от едно денонощие.
Даже на отиване пестя време и като тръгна рано сутринта от тук, пристигам там в същия ден вечерта.
Невъзможно, но факт.
Обикновено сменям най-малко три полета, за да стигна където трябва.
Може и четири, но не е за препоръчване.
Всеки полет е свързан с висене и чакане на всяко летище, като понякога престоят е шест-седем и повече часа.
Времето минава бързо, когато имам нещо за четене под ръка.
Най-дългият ми полет винаги е презокеанския.
Атлантическия океан не е чак толкова голям.
Принципно се прелита за около седем часа от Европа до най-близката точка в Щатите, например Ню Йорк.
Аз обаче прелитам и цяла Северна Америка преди да достигна крайната дестинация.
Пътуването ми започна с един нищо и никакъв тричасов полет от София до Париж.
В самолета посрещнах изгрева, горе високо над облаците.
Като се замисля, през живота си съм посрещала повече изгреви във въздуха, отколкото на земята.
След кратък престой на френското летище, се настаних в презокеанския самолет.
Не знам дали си летял някога, но ако не си летял с презокеански полет, си нямаш на представа за какъв мащаб самолет става въпрос.
Най-големият пътнически самолет построен досега – Airbus A380.
Нормално побира около 516 пътници, но е възможно да побере и 853 на борда, ако се посгъчкат малко, т.е. няма първа класа, а само обикновена.
Моят беше за 516 пътници, т.е. имаше всичките 3 класи – първа, втора и обикновена.
Аз естествено бях в обикновената -, нямам претенции да съм някоя друга класа.
Самолетът на всичкото отгоре е двуетажен, но на вторият етаж е някаква по-горна класа, така че там не съм попадала.
Каква пародия.
Уж живеем в свят, в който ни повтарят, че всички сме равни, пък дори в самолетите има класи, че и такива над теб.
Докато в самолета от София до Париж чувах основно българска реч и виждах познати физиономии, в момента, в който попаднах във въздушния Титаник (така кръстих най-огромния Ейърбъс) хората станаха мургави, дръпнати, черни, дебели, а речта им стана по-скоро шум, от който различавах отделни срички и думи от време на време.
Личеше си, че напускам стария и добре познат континент и се отправям към непознатия свят на мултикултурите.
Местата в самолета бяха по десет на ред – три места до прозореца, после четири между пътеката и пак три до другия прозорец.
Аз бях между пътеката и имах късмет, че до мен мястото остана свободно и можех да си се разполагам на воля.
Все пак това щеше да бъде моят дом през следващите дванайсет часа, колкото трае полетът ми до Лос Анджелис.
Огледах пътниците около мен.
Винаги съм любопитна и когато пътувам обичам да оглеждам хората и да познавам от кой етнос и държава са.
Имаше доста пълни хора в самолета, със светли черти – вероятно бяха американци.
Имаше мургави хора, с бради, които бяха от арабския свят.
Имаше хора с по-европейско излъчване, имаше черни афро-американци, но безспорно най-колоритни бяха индийците.
Те винаги са толкова цветни, ярки, шумни.
Където и да пътувам извън Европа винаги виждам индийци с тюрбани на главите.
Обикновено са възрастни мъже, с цветен тюрбан и брада.
На мен ми правят голямо впечатление, тъй като аз едва ли бих тръгнала с тюрбан някъде извън държавата, където това е прието, но на тях явно не им пука и винаги съм им се възхищавала за това.
Тъй като полетът е доста дълъг, създателите на въздушния Титаник са помислили и за забавлението на пътниците.
Пред всеки човек на седалката има малко екранче с дистанционно, където могат да се гледат най-различни филми, да се слуша музика, да се играят игри, но безспорно най-интересно за мен е да наблюдавам как самолета излита и се движи.
Самолетът има няколко камери, като едната е на опашката и преди и по време на излитане може да се наблюдава как се движи по пистата и как излита, което е много интересно.
Когато вече набере височина, камерата се превключва в карта с траекторията на самолета и показва къде се намира той във всеки един момент, каква е температурата на въздуха навън, на каква височина лети, с каква скорост и т.н.
Изключително интересно за любопитни хора като мен, които искат да знаят всичко.
Другото нещо, което ми харесва в кораба майка, моят Титаник, моята въздушна крепост, е че ме хранят.
Да-а-а, аз много обичам храната и обичам да ям всякакви неща и по всяко време.
Съвсем стратегически, още когато си резервирах мястото за самолета, избрах място близо до храната, в задницата на самолета.
Защото, когато стюардесите излизаха с количките с храна и тръгваха да обикалят самолета, аз бях една от първите, до които достигаше храната.
Винаги ми е било много изнервящо, когато ги виждам назад по пътеката с храната и чакам да стигнат до мен.
Другата причина е, че в презокеанските полети има и междинна храна, между храненията, която излагат на мястото за почивка в задната част на самолета.
Обикновено това са сандвичи, снаксове, плодове, сокове, вода и т.н., и най-важното за мен – СЛАДОЛЕД!
Винаги досега пропусках сладоледа, винаги свършваше докато разбера, че го има и се добера до него.
Този път обаче бях точно до мястото за почивка, и когато първият човек изскочи зад завеската със сладолед в ръка, ми отне по-малко от десет секунди да се добера до кашона със сладоледа.
Разбира се, като културно и възпитано момиче си взех само един сладолед, за да оставя и за останалите 500 човека в самолета.
Следоледчето беше малко, може би наполовина на нормалния сладолед на клечка, но беше с много вкусна шоколадова глазура с ядки и ванилов пълнеж, м-м-м-м, вкуснотия!
Толкова ми се услади, че срам не срам, се наредих за втори сладолед.
Бръкнах в кашона и с изненада открих, че има все още доста сладоледи.
Гепих си втория, върнах се на мястото си, изядох го с апетит и не знам защо реших, че е време за трети сладолед.
И така продължи моята сладоледена одисея, докато не стигнах до петия сладолед.
Кашона със сладоледите винаги беше пълен, докато не осъзнах, че стюардесите продължават да зареждат нови кашони със сладолед и дори да искам, никога няма да мога да изям всичкия!
На всичкото отгоре от толкова много сладоледи ме побиха тръпки.
Сетих се за един мой приятел, който като малък беше изял едно кило сладолед и си беше преизстудил организма и го вкараха в болница заради това.
Реших да прекратя яденето на сладолед след петата бройка, защото макар и да имах всичко необходимо на борда на моя въздушен Титаник, болница и лекари едва ли щяха да се намерят, ако ми потрябват.
На всичкото отгоре се бях омазала с част от шоколадовата глазура на сладоледа, и освен по дрехите имах огромно шоколадово петно върху одеалото ( в самолетите за дълги полети дават възглавнички и одеала за по-удобно пътуване, както и тапи за уши).
Бях заприличала на сладоледеното чудовище ( нов вид за науката, чийто представител бях аз – в моя защита, ще кажа, че сладоледчетата бяха много малки и то на клечка и беше лесно да се омаже човек ... ).
Въпреки това не съжалих, че изядох толкова много сладоледи.
Добре, че бяха те, защото френските специалитети на борда никак не ми допаднаха.
Тези франсета са побъркани на тема сирена, кашкавали и прочее вмирисани животински продукти.
Аз по принцип съм традиционалист и не обичам да ям мухлясало сирене.
А пък кашкавал във всяка порция ми дойде в повече!
По едно време, докато ядях френските специалитети се ядосах, че когато купувах билета не маркирах "веган" в графата за предпочитания за храната.
Както и да е, преживях сирената и кашкавалите ( вмирисаните не ги ядох изобщо) и наблегнах на гледането на филми.
За дванайсетчасовия полет успях да изгледам три филма, един епизод на "Приятели" и да поиграя на една игра с едно дете в самолета.
През останалото време ядох и дремах.
Наблегнах на филмите на Уди Алън, защото по принцип много го харесвам, но последните му творби бяха някак безинтересни и тривиални.
Третият филм, който гледах не беше негов, но пък той най-много ми допадна.
Казваше се "Seeking a friend for the End of the world" и въпреки Апокалипсиса, който предвещаваше заглавието, изгледах целия филм до края.
И съответно оревах самолета.
Историята беше следната: астероид се насочва към Земята и медиите съобщават, че ще се разбие след две седмици в нея и ще настъпи краят на света.
Главният герой е съвсем сам и съдбата го среща с неговата странна съседка, с която при други обстоятелства не биха били близки.
След серия от премеждия той се влюбва в нея, и тя в него, но тъй като тя иска да замине за Англия, за да е със семейството си, той прави всичко възможно това да се случи, макар и да знае, че ще умре съвсем сам, когато астероидът се сблъска с планетата ни.
Е, накрая наистина астероидът унищожи всичко, макар и през цялото време да се надявах, че ще се случи чудо и любовта ще спаси света.
Не можах да го превъзмогна и му ударих един рев ...
Добре, че в самолета беше тъмно, та не се изложих много пред хората.

Първи впечатления на американска земя:

Най-странното нещо от целия полет беше безкрайният ден.
Излетях в седем сутринта от България, летях, летях, кацнах в Париж, след това пак продължих да летя, да летя, да летя дванайсет часа и кацнах в 13:10 на обяд в Лос Анджелис.
Слънцето се движеше заедно с мен през цялото време.
Денят очевидно нямаше край.
Още на борда в самолета попълних митническата декларация, която е задължителна за всички пристигащи в САЩ.
В нея освен, че давам всичките си данни, с кой полет и откъде идвам, къде отсядам и какви подаръци и неща нося със себе си, трябваше също така да декларирам, че не внасям плодове, месо, почва, охлюви (ДА! Охлюви! Интересно кой ли пренася охлюви, че са ги включили в отделна графа в декларацията), както и друга жива материя в страната.
Декларацията си трябваше да представя при проверката на митническия служител.
Те всъщност проверките са няколко.
Първо се нареждам на една километрично дълга опашка за всички т.нар посетители, т.е. туристи, студенти, бизнесмени и всички временно пребиваващи в страната индивиди, които са дръзнали да я посетят.
Останалите "богоизбрани" се нареждат на друга опашка за всички американски граждани, легални пришълци ( да, наистина ги водят пришълци по документи – aliens ) със зелени карти и работни визи.
Богоизбраните имат следните предимства – опашката им върви много по-бързо, питат ги много по-малко неща на гишето и не проверяват багажа им.
Ние, простосмъртните чакаме обикновено към четирсет-петдесет минути, докато дойде редът ни да бъдем разпитани подробно и не много приятелски от митническия служител.
В моя случай беше някаква лелка с неясен произход ( мургава,с леко дръпнати очи – не беше ясно от коя раса е, със сигурност не беше от европеидната раса поставила основите на Северноамериканската цивилизация).
Лелката имаше много строг вид и изобщо не се радваше да ме види.
За нея бях типичната емигрантка – млада, владееща добре английски и имаща роднини, които да й помогнат да се установи в страната.
Затова на мен се падна честта да й доказвам, че всъщност изобщо нямам намерение да емигрирам в нейната прекрасна страна, а просто ще подпомогна американската икономика като турист през следващите два месеца.
Да, обаче лелката беше твърдо убедена да ме разконспирира.
Въпреки, че имах туристическа виза, тя имаше властта да ме върне със следващия полет обратно там, откъде съм дошла, ако нещо в мен не й хареса.
Започна да изстрелва един след друг въпроси за това с какво се занимавам, работя ли, къде работя, какво работя и защо ще стоя толкова дълго в страната.
Аз, като старо куче, знаех точно какво ще ме попита и бях си измислила отговорите още преди самолетът ми да кацне на американска земя.
Работех във въображаема агенция за алтернативен туризъм с въображаемото име "Орфей" ( може пък наистина да има такава, знам ли), водех групи чуждестранни туристи из малко известни кътчета на родината и тъй като октомври/ноември беше мъртвият сезон си бях взела малко неплатен отпуск, за да натрупам туристически опит в чужбина.
Звучи много достоверно, нали!?
Да, ама лелката си имаше едно наум, поразпита ме малко за други неща от живота и пак ме върна на темата за работата, като отново ме попита с какво се занимавам.
Аз чинно повторих същото нещо, което й казах преди малко и тя като видя, че няма да ме хване в лъжа, ме пусна да си вървя по живо по здраво към лентата с багажа.
Трябваше да взема целия си багаж, който най-нахално беше изхвърлен от самолета веднага щом кацнах на американска почва, за да бъде проверен щателно преди да мога да продължа с него накъдето и да е из страната.
Добре, че авиокомпаниите въведоха ограничение на багажа, та бях само с един голям куфар и един по-малък за ръчен багаж в самолета.
Прецених, че няма нужда да вземам от онези големи колички за багаж, които обикновено се използват от хора с повече куфари.
Голяма грешка!
Оказа се, че се наредих заедно с двата ми куфара на поредната опашка.
Този път за селскостопанска проверка.
Опашката помръдваше с по две крачки на всеки пет минути, така че след около трийсетина минути ръцете ми започнаха да отмаляват от непрекъснатото дърпане на куфарите.
Макар и само с един голям куфар, аз като типичен бай Ганьо се бях погрижила да не се мина и да го натъпча доколкото лимита за багаж позволява, т.е. 23 кг.
Те се състояха предимно от бабините ми зарзавати, които баба пращаше на любимата си щерка и зет, а именно – един цял буркан лютика, един буркан туршия, два буркана домашна лютеница, два буркана с мед, както и българска купешка продукция от рода на цяла кутия вафли Морени, чайове и около десет кутии с ликьорени бонбони ( които бяха в ръчния ми куфар, в резултат на което всички самолети след мен ухаеха на бъчва ).
Интересно как името България навява смътни асоциации за далечна африканска държава на американците и те решават, че пренасям почва, месо от антилопа, охлюви и други забранени стоки.
Затова всеки път ми отварят багажа за щателна проверка.
Този път обаче, дали заради отчаяната ми физиономия от дългото чакане или заради човечността на митничаря (който беше много симпатичен азиатец), ме пуснаха без да им показвам съдържанието на багажа си.
Това наистина ми се случва за първи път ( а вече пет пъти го правя това упражнение с митническата проверка).
Човекът беше в много добро настроение, усмихнат ( за разлика от лелята мелез на първата проверка) и ме попита само дали нося пресни плодове и зеленчуци.
Признах си веднага без бой, че нося само консервирани такива и мед.
Обикновено селскостопанските митничари никога не чуват думата "консервирани", а чуват само "зеленчуци".
Този обаче явно ме разбра правилно и започна да ме бъзика защо нося толкова храна с мен, да не би да си мисля, че в Америка няма да има какво да ям.
Аз му обясних съвсем любезно, че храната, която нося е с проверени вкусови качества а и няма как да се намери на техния пазар, затова я нося за подарък на чичо ми.
Той се засмя и каза да внимавам с меда ( явно ми личи, че си падам по сладкото).
Протегна ръка и ми посочи изхода.
Щастлива се затътрих с куфарите натам.
Нямах търпение да си предам големия куфар за чекиране в багажното отделение.
Обикновено пунктът за предаване на багажа е веднага след митницита.
Но явно на това летище не беше така.
Качих се по едно хълмче, дърпайки два куфара зад мен, завих зад ъгъла и с учудване видях, че пред мен е изходът от летището.
Аз не трябваше да се разхождам из Лос Анджелис, а просто да си хвана следващия самолет за Медфорд, Орегон.
Попитах един от служителите къде трябва да си предам куфара, тъй като ми предстои още един полет.
Той ми посочи изхода на летището, каза да вървя на дясно след като изляза и да отида до другия терминал, където е авиокомпанията, с която летя и там да си предам куфара.
Излязох и навън ме посрещна лятна жега – сигурно беше почти 30 градуса.
Продължих да вървя на дясно, докато не съзрях в далечината моя терминал.
Оказа се, че трябва да вървя поне едно десетина-петнайсет минути до него.
Доста се прецаках, че не си взех количка за багажа!
Но като опитен пътешественик успявах да балансирам с два куфара зад гърба си.
Стигнах до терминала, намерих гишето и си чекирах багажа.
Следващата стъпка беше да си намеря изхода за полета и да се позиционирам там в чакане през следващите седем часа.
Толкова беше престоят ми между полетите.
Нищо и никакви седем часа.
Бях си взела солидна книга за четене, както и лаптоп, за който се надявах да има безплатен Интернет.

Явно Господ чу молитвите ми и хванах безплатен wi-fi.

Въпреки това времето минаваше адски бавно.
Най-накрая и слънцето залезе, но денят още не беше свършил.
Постепенно започна да ми се доспива.
Не помня от кога не бях спала.
С голямо усилие се държах будна, за да не си проспя последния полет ( това би било много тъпо, нали? ).
Най-накрая дойде време да се качвам на самолета.
Стюардесата ми каза, че ръчният ми багаж нямало да се побере на борда, а трябвало да го сложат в багажното.
Да бе, да!
Ще си дам аз ценностите ( най-вече бонбоните) да ми ги сложат на топло до двигателите.
Щеше да стане истинско ликьорено парти в самолета.
Не на бъчва, а на джибри щеше да мирише.
Между другото, веднъж като пътувах за Румъния за едно обучение, носех от домашната ракия на тати за представянето на страната ни пред чужденците.
Ракията беше много силна ( тати пак се беше престарал) и естествено не се изпи.
Върнах я обратно с мен в самолета.
Тогава все още разрешаваха течности в ръчния багаж.
Обаче бутилката не беше добре затворена и ракията се разля в багажното над главата на хората и целия самолет миришеше на джибри после, ха-ха-ха.
Аз обаче най-нагло си взех раничката с ракията след като кацнахме, правейки се, че не нямам нищо общо с инцидента, и си излязох с гордо вдигната глава от самолета.
Беше много забавно.
Едва ли е било забавно за тези, които чистят после самолета, защото малко след това въведоха световна забрана за течности в кабината на самолетите.
Както и да е, аз си стиснах здраво куфара, амбицирана да го набутам в кабината с пътниците.
Качих се в самолета и с учудване забелязах колко е малък.
То си беше направо самолетче.
Все пак преди няколко часа слязох от двуетажен Титаник с над 500 пътници на борда.
А това, милото, приличаше на детска играчка с перки.
(имам доста неприятни спомени от тези самолетчета с перките от преди няколко години, когато летях с такова над океана и вятърът го накланяше на всички страни все едно е от хартия – как не се приземих във водата и аз не знам!)
Успях да набутам куфара под седалката ми, макар че стърчеше около 20см. извън нея.
Това беше против всякакви правила за безопасност, но стюардесата не посмя да ми каже нищо.
Излитането ми се стори безкрайно бавно.
По едно време в просъница си отворих едното око и видях, че се движим върху някаква рампа над пистата, но не и във въздуха!
За първи път виждах писти на няколко нива. Отново заспах и се събудих малко преди да кацнем в Медфорд.
Полетът продължи около два часа, но на мен ми се сториха по-малко, защото ги проспах.
Слязох от самолета и се запътих по пистата към летището ( в малките провинциални летища няма ръкави на самолета или автобуси, а пускат хората да се разхождат напред назад между сградата на летището и самолетите).
Времето беше доста студено.
Нищо общо с това в Лос Анджелис.
Влязох в чакалнята на летището и първото, което чух по високоговорителя беше, че има епидемия на менингит и е желателно всеки да си мие ръцете и да спазва добра хигиена, за да не се зарази.
Хайде пак!
Не знам защо, но всеки път, когато ходя в Щатите има някаква епидемия – било то от свински грип, било то от салмонела в доматите, било от луда крава и всякакви други екзотични болести.
Или американците са много болнави или всяват масова психоза просто ей така, превантивно.
Според мен е второто.
Така, че не се впечатлих много от съобщението и си зачаках багажа.
Куфарът ми се забави с около двайсетина минути и вече си мислех как да скоча на лентата за багажа и да си го потърся сама.
Едва след като си го получих, се огледах наоколо и забелязах, че никой не ме чака.
Притесних се, че нещо може да е станало, защото полетът ми кацна малко по-късно от предвиденото, а и багажът ми се забави, т.е. ако някой чакаше да ме посрещне вече би трябвало да е на летището.
Имах само телефона на чичо ми вкъщи, тъй нямаше мобилен, а пък леля ми беше на работа.
Дори и да звъннех вкъщи чичо ми вероятно беше на път и никой нямаше да ми отговори.
Оставаше ми само да чакам. Седнах и зачаках.
Часът беше някъде към 00:00 часа през нощта.
На летището нямаше почти никой освен охраната и мен.
Брукингс беше на около 200 км разстояние и нямаше как да взема такси до там.
По едно време чичо ми се появи притеснен на вратата на чакалнята.
Не мога да ти опиша как се зарадвах да го видя!
Той се извини за закъснението, но тръгнал по-късно от предвиденото.
Натоварихме багажа и потеглихме.
Чакаха ни още четири часа път, докато стигнем вкъщи.
Макар, че не бях спала особено през изминалите 26 часа, бях бодра и всичко ми беше интересно.
Вече на магистралата усетих позната миризма – остра, натрапчива, като в химическа лаборатория.
Веднъж усетила тази миризма, никога повече не мога да я сбъркам.
Миризмата на скункс. Едно е да гледаш анимационните филмчета по телевизията и да се опитваш да си представиш колко ли вони това животно щом всички бягат от него, друго е да караш една миля по магистралата и все още да усещаш миризмата!
И това в случай, че скункса се е изпуснал преди около трийсет-четирсет минути и тя се е поразнесла.
Не съм имала "късмета" да усетя прясно изпуснал се скункс, и по-добре!
Не искам да си представям как люти на очите и на съзнанието.
Малко след като усетих миризмата, видях и собственика й.
До пътното платно стоеше той, черно-белият разбойник – смрадливецът!
Седеше си и даваше вид, че не се е изпуснал той, че среднощният въздух е свеж и той съвсем случайно небрежно се разхожда извън гората.
За момент дори успя да ме заблуди и извиках "Чичо, спри!".
Чичо ми веднага намали и ме погледна въпросително.
Посочих му скункса край пътя и му казах, че бих искала да го видя отблизо.
Той ми отговори: "Това не е добра идея".
Тогава се върнах към реалността и осъзнах, че миловидно изглеждащия скункс всъщност щеше да осмърди живота ми за месеци напред.
Продължихме по пътя.
Не минаха и две минути и се натъкнахме на следната гледка: една сърничка лежеше до платното,а над нея се бяха надвесили още две.
Чичо ми веднага намали и спря.
Двете сърни ни погледнаха за момент уплашено, но продължиха да побутват с муцуни легналата.
Чак когато слязохме от колата, неохотно се отдалечиха на безопасно разстояние от нас.
Чичо ми клекна до сърната и я прегледа.
Той е медицинско лице и от пръв поглед видя травмите.
Беше блъсната от кола и задните й крака бяха счупени.
Имаше и вътрешни травми.
Нямаше шанс да оцелее.
Въпреки това животното се опитваше да стане и помръдваше с предните си крака, очите му бяха широко отворени и вътре се четеше ужаса от неизбежното.
Беше още дете – нямаше петна по гърба си, детската му козина току що беше започнала да окапва.
Явно другите две сърни бяха майка му и сестричето му.
Очите ми се насълзиха, тези на чичо също.
Започнах да прехвърлям варианти как може да му се помогне.
Беше посред нощ и никъде нямаше работещ ветеринар.
Чичо ми каза, че дори да има такъв, той няма да приеме диво животно.
Ветеринарите отказвали да помогнат на диво животно, защото разбирали само от питомни.
Което според мен беше поредната американска безумица!
Другият вариант беше да го убием, за да не се мъчи.
Със сигурност щеше да е по-добре отколкото да го оставим в това състояние на пътя.
Обаче как да го убием?!
Нямахме никакви подръчни средства.
На всичкото отгоре чичо ми не можеше и муха да убие.
Откакто беше ходил във Виетнам се беше отрекъл от всякаква форма на насилие над друго същество.
Майката и младата сърна ни гледаха от разстояние очаквателно.
Явно искаха да се махнем по-бързо, за да продължат оплакването на малкото.
Така и направихме.
Със свити сърца и насълзени очи се качихме обратно в колата.
Когато се отдалечихме, видях как майката отново се завърна при сърнето и започна да го побутва с муцуна.
Сякаш искаше да му каже: "Ставай, мило дете! Изправи се, знам, че можеш".
Повече не се обърнах назад.
Останалата част от пътя ми мина като на сън.
В следващия момент положих глава на възглавницата и ...

първите слънчеви лъчи

памуковите облаци

така изглежда началото на новият ден от високо

и естетсвено е време за закуска

мъглива Франция

френските кашкавалени специалитети...

от време на време човек трябва да спре и да си даде сметка за това къде се намира всъщност:)

сладоледената одисея:)

сладолед номееер ?

борба с френските специалитети - втори рунд!

моят въздушен Титаник!

инцидент на пътя

една от най-тъжните гледки в моя живот!

Следва продължение...

09.12.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!