Писмо до любимата 17: Умиращите градове на България

Писмо до любимата 17: Умиращите градове на България

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Здравей, любима!
Днес реших да попътувам и това, което видях ме разтърси от дъното на душата ми.
Толкова ми е мъчно. че ми иде да плача със глас.
За начало трябваше да отида в един съседен на Моя град.
Качих се на автобуса и тръгнах по пътя.
Вместо да минем по традиционния маршрут обаче заобиколихме през Кабиле, Жельо Войвода и Камен.
Заради протестиращите хора в Крушаре целия трафик беше пренасочен през обходен маршрут.
Докато пътувах към Сливен осъзнах, че на никого не му пука за протестиращите хора по селата.
А междуселския път беше опасен, защото по него с висока скорост се движеха тирове, коли, каруци и дори деца.
Може би по-подходящ обходен маршрут би бил през Петолъчката, но кой съм аз, че да давам акъл.
По едно време между Кабиле и Жельо войвода шосето беше толкова тясно, че две коли трудно се разминаваха.
През цялото време треперех от страх как ще пристигна в Сливен.
След Камен се качихме на първокласния път и пътуването стана по-безопасно.
Пристигнах в Сливен, свърших си работата и после се зачудих какво да правя.
Реших, че няма да се прибирам в Моя град, а вместо това малко ще се поразходя.
Още в първите 15 минути усетих как слънцето ме изгаря, но аз си имах шапка и очила и си носех вода, затова не ме беше страх от топлината.
Като минах покрай квартал "Надежда" с изненада установих, че общината е построила чисто нова детска градинка.
После с навлизане в града видях, че и на други места е правен ремонт и реконструкция.
Примерно жп гарата е ремонтирана, както и района около нея.
Реших да не ходя директно към автогарата, а да обиколя любимите си места от студентските години.
Най-напред тръгнах към университета.
Един колега казваше, че университета, в който е учил е неговата "Алма матер".
Днес осъзнах, че моя университет е моята "Алма матер" и много го обичам, защото като студент преживях едни от най-хубавите години в живота си.
Като се приближих до университета видях, че сградата и района около нея е ремонтиран основно.
Седнах на една скамейка до входа и ми се доплака.
Спомних си с каква надежда за добро бъдеще ходех на лекции и осъзнах, че университета се е променил, но в моя живот нищо не се е променило.
Аз съм си все там, където бях и преди 15 години.
След като постоях малко на скамейката (без да плача!) реших да вляза вътре в сградата, за да си припомня старите дни.
Отворено беше, но нямаше никой друг освен охраната и мен.
Много глупаво попитах охранителя защо няма никого, а той каза, че сега е август и затова университета е празен.
Не съм очаквал топло посрещане или почести, това би било абсурдно.
Просто ми се искаше пак да видя преподавателите си, към които изпитвам огромен респект и уважение.
Разходих се из фоайето, погледнах разписа, прочетох едно съобщение на таблото за информация и после си тръгнах.
Не исках да досаждам на човека.
Интересното беше, че в университета се влизаше през специална машинка подобна на тази в метрото.
Като излязох навън седнах на скамейката до входа, за да си почина малко от емоционалното преживяване, а не за да плача за миналото, разбира се.
Не съм пролял и една сълза, любима, заклевам се, въображаемата ми котка да пукне, ако лъжа!
Но се чувствах много носталгично.
Беше ми мъчно за изминалото време.
След известно време станах и тръгнах към стадиона.
Наложи ми се да заобикалям доста, докато стигна до парк "Юнак".
А колко хора имаше там - майки с деца, младежи, стари хора.
Направо не можех да се размина от народ.
Там са направили спортна зала за борба, наречена на "Станка Златева".
Като видях какво са направили с хълма до спортната зала много се изненадах.
На върха на хълма строят нещо подобно на църква.
След като поседях известно време горе реших да отида до хипермаркета в съседство.
Като влязох вътре се изненадах колко прилича на хипермаркета в Моя град.
Имах нереалното усещане, че като изляза през изхода ще се озова на някое друго място.
Разбира се не стана точно така, но усещането за дежавю не изчезна през цялото време.
След като се изнесох от хипермаркета тръгнах по бул. "Георги Данчев" към кръстовище "Розова градина".
Видях една чешмичка и реших да пия вода от нея.
После седнах на скамейката до чешмичката и започнах да гледам как живота тече около мен.
Минаваха автомобили, хора, майки с деца, момчета, момичета, велосипедисти, стари хора, спортуващи деца.
Стоейки там започнах да усещам как в Сливен живота тече, а в Моя град живота е спрял.
Защо?
Защо Моя град бавно умира?
Защо се случва това?
Защо Сливен не умира по същия начин?
Защо в другите градове има живот, а в Моя град няма?
Стана ми много мъчно за всички нас, които живеем в умиращите градове на България.
Постоях 10-20 минути и си тръгнах.
Просто не можех да гледам как хората си гледат кефа, а аз се чудех кой път да хващам.
След като отново стигнах до стадион "Хаджи Димитър" реших да отида до любимото си дърво.
Самият стадион е основно ремонтиран и изглежда много добре отвън и отвътре.
Видях спортуващи деца и много се изненадах.
Точно срещу западния вход на стадиона има един паметник и до него се намира любимото ми дърво.
Любима, изпитах желание да го прегърна, но разбира се не го направих, защото не исках да съм "откачалката, която прегръща дървета".
Докато си стоях до дървото си мислех за всичките безбройни пъти, в които съм стоял под него през шестте години на студентството ми.
Ние, хората, сме преходни същества, но камъните, дърветата и природата като цяло са вечни и ще си останат там където са и след 1000 години, когато нас отдавна няма да ни има.
Не съм плакал, но ми се искаше.
Едни хора ме зяпаха как си стоя до дървото, но на мен не ми пукаше особено, защото аз и без това си се излагам непрекъснато, какво е за мен още една излагация.
После си тръгнах.
Нямаше как да стоя там до края на живота си.
Продължих по бул. "Георги Данчев" към кръстовище "Розова градина".
Като стигнах до градския парк видях, че на една бивша тоалетна е написано стихотворението на Иван Вазов - "Аз съм българче":

Аз съм българче и силна
майка мене е родила;
с хубости, блага обилна
мойта родина е мила.

Аз съм българче. Обичам
наште планини зелени,
българин да се наричам -
първа радост е за мене.

Аз съм българче свободно,
в край свободен аз живея,
всичко българско и родно
любя, тача и милея.

Аз съм българче и расна
в дни велики, в славно време,
син съм на земя прекрасна,
син съм на юнашко племе.

После забелязах един паметник поставен в памет на загиналите във Втората световна война.
Като цяло Сливен е пълен с паметници.
Преди нямаше толкова много паметници.
Реших да седна на любимата си скамейка в градския парк, но тя беше заета от една жена, затова седнах на съседната скамейка.
Спомних си хилядите пъти, в които съм стоял на тази алея, докато бях студент.
Само че тогава бях наивно, глупаво момче, което си мечтаеше за по-добър живот.
Плачеше ми се, но около мен имаше твърде много хора и ако бях започнал да рева хората щяха да се стреснат.
Стоях си и гледах минаващите майки с деца, ученици, възрастни хора, автомобили, автобуси.
Животът си течеше с пълна сила.
Чувствах се все едно съм попаднал в друга България, в друг свят.
Разбира се, около мен нямаше само богати и успели хора.
Имаше и клошари, и бездомници, и безработни, и неграмотни хора.
Повечето бяха цигани и на никой не му пукаше за тях.
Хората ги игнорираха все едно са невидими.
Циганите са невидимите хора на България.
Любима, това е много унизително, обидно и уронващо човешкото достойнство.
Понякога и аз се чувствам като циганин, но бял.
По едно време жената стана от любимата ми скамейка и си тръгна, а аз се преместих на нейното място.
Постоях още малко, но на съседната скамейка седнаха две момичета и започнаха да ме гледат нагло, като натрапник, затова усетих, че е време и аз да си ходя.
Минах през кръстовище "Розова градина", което е напълно ремонтирано.
Най-интересното е, че автомобилите изобщо не дават път на пешеходците, дори и не намаляват.
Аз и една жена се опитахме да пресечем заедно.
Като стигнахме до другия тротоар видях нещо странно.
В земята имаше забити 11 черни обелиска, поставени под лек наклон и насочени напред.
Обърнах се към жената, с която пресякохме и я попитах:
- Извинете, госпожо, какво е това? Някакъв паметник ли е? Или е сложено за красота? Преди години това го нямаше!
Тя се почувства леко неудобно.
Погледна ме, усмихна се леко и каза:
- Ние, сливенци, му викаме "Берлинската стена на Сливен". Може би тези колони са сложени, за да пречат на автомобилите да преминават към пешеходната зона, а може би са за красота. Никой не знае! Но ние им викаме "Берлинската стена на Сливен".
Аз й благодарих за информацията, полюбувах се малко на черните обелиски и после си продължих по централната улица.
Навсякъде имаше насядали хора - майки с деца, младежи, стари хора, млади хора.
Точно пред комплекс "Печ" видях, че фонтан "Кълбото" е ремонтиран и работи.
А на скамейките лежаха разни хора, не ми стана ясно дали са бездомни.
Когато продължих нагоре по централната улица едно момиче се приближи към мен и ми подаде листче напръскано с парфюм.
Каза, че мога да си купя парфюм No 580 от техния магазин - Martinez Perfume.
Аз, разбира се, нищо не си купих, но си прибрах листчето.
Миришеше хубаво, любима!
После се запътих към стария бряст и с неприятна изненада установих, че е напълно изсъхнал и дървото е мъртво.
Спомням си, че докато бях студент дървото си беше живо и здраво.
Помня го и като дете, че си играех под него.
А сега вече го няма.
Заприлича ми на мъртъв паметник на човешкото безхаберие.
Минах пред сградата на Община Сливен и видях фонтаните, които са направили там.
Явно местните власти в България имат някаква мания по водата, защото в Моя град също има фонтани в излишък.
Отидох да видя паметника на Хаджи Димитър.
После слязох на долу и влязох в Сити Център - Сливен.
Това си е Мол на няколко етажа.
Аз обаче не исках да си купувам нищо, просто търсех тоалетната.
Първо проверих в химермаркета в приземния етаж.
Едвам слязох по подвижната пътечка.
Движеше се толкова бързо, че щях да падна.
Обиколих магазина и не намерих тоалетна.
После се качих на горните етажи.
Видях две момичета, които седяха в масажиращи столове и се забавляваха.
Попитах един служител къде има тоалетна и той ми каза да отида на последния етаж.
А на последният етаж имаше ресторант, в които аз нахлух най-безцеремонно.
Като видях, че хората си гледат кефа побързах да се изнеса надолу.
Намерих тоалетна на втория етаж, но се оказа, че е само за клиенти на Сити Център - Сливен.
Всички други трябва да стискат.
Тръгнах си малко раздразнен, любима.
Със съжаление трябва да призная, че в Моя град Мол няма.
Върнах се към общината и от там надолу по бул. "Хаджи Димитър" се придвижих към автогарата.
Слава Богу, по пътя намерих тоалетна!
Стигнах навреме за автобуса, но се оказа, че шофьора мрази цигани.
Едни хора искаха да ги закара до Камен, но той отказа.
Каза, че щял да мине през други села.
Излъга най-нагло, защото мина точно през Камен, Жельо войвода и Кабиле.
После след като една пътничка му направи забележка да ги качи той каза, че не искал да му омиришат автобуса.
Един възрастен човек искаше да пътува до Кабиле и шофьора му каза, че и от там не минава.
Човекът отказа да слезе от автобуса и така успя да се уреди с превоз.
Добре, че съм бял (циганин), че ако бях по-мургав шофьора и мен щеше да свали от автобуса.
За съжаление той не ни даде билети.
Прибра си парите и потегли.
А аз с изненада установих, че в маршрутката има предпазни колани за пътниците.
Никой не си сложи колана, включително и шофьора.
Само аз се закопчах все едно съм най-големия параноик на света.
На края на Сливен, точно до кв. "Надежда" едно семейство цигани започнаха да махат на маршрутката.
Шофьорът спря с неудоволствие.
Когато хората се качиха - мъж, жена, две момчета и малко момиченце, което спеше на рамото на майка си, всички започнаха да се дърпат от тях сякаш са чумави.
Аз се преместих на вътрешната седалка, за да има къде да седне едното момче.
Иначе трябваше да стои право.
Шофьорът започна да им се кара още с качването.
Аз пак се закопчах с предпазния колан, но бях единствен в това.
Като стигнахме в Камен забелязах как точно до пътя едно чисто голо циганче си играе в прахта на два метра от преминаващите тирове и автомобили.
После на изхода на Камен видях три момчета-циганчета да карат ролери на асфалта.
Наложи се движението да спре, за да могат те са се махнат от пътя.
Дано докато трае блокадата в Крушаре да не загине някой невинен човек.
В Жельо войвода видях моторист без каска.
А когато пристигнах в Моя град с изненада установих, че улиците са пусти, че тук там има млади хора с деца, повечето пешеходци са възрастни, а уличното движение е рехаво.
Моят град умира ден след ден и на никого не му пука за това.
Прибрах се в нас много тъжен.
Не съм плакал, любима, заклевам се!
Когато се върнах в нас се почувствах съсипан от всичко, което преживях за един ден.
Чуждото щастие и успехи в живота са адски уморителни, когато самия аз съм неуспял в живота.
Както казваха съучениците ми:
- biggeorge, отличникът в училище не е отличник и в живота.
За съжаление те бяха прави, макар че тогава аз не бях съгласен с тях.
Мислех си, че ако съм умен и трудолюбив ще успея в живота, без да знам, че в България се изискват други качества - подмазвачество, послушание, раболепие, подлизурство, алчност, властолюбие, мания за величие, вродена омраза към всички различни хора и престъпни наклонности.
Това са качествата, които се изискват, за да си успял в живота в България.
За съжаление аз не притежавам нито едно от тях.
Любима, не знам как да завърша това писмо.
Животът ни е ужасен и не знам как стана така.
Не мога да си обясня как успяхме да заменим лявата диктатура с дясна диктатура и как поривът ни към свобода и демокрация беше прекършен и стъпкан.
Какво бъдеще ни очаква?
Какво ще стане с нас?
Имаме ли място да живеем в България или сме излишни?
Не очаквам да ми отговориш, но ти благодаря, че прочете размислите ми за пореден път.
До скоро, любима!

10.08.2019 г.

Забележка на автора: Внимание! Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно! Моля това да се има в предвид от всички читатели!