biggeorge Party Zone

понеделник, 10 ноември 2014 г.

Спомени за комунизма

Спомени за комунизма
Преди и сега!

Бях дете, но помня туй-онуй.
Помня как обичах да ям котешки езичета.
Бяха много вкусни.
Събирах си стотинки от майка ми и баща ми и ходех тайно на бараката пред нас да си ги купувам.
След това вместо да се прибера в къщи ги изяждах сам самичък.
Много съм лаком от малък.
Помня как ме пращаха с пари на тази барака и от там купувах хляб(който беше добре опипан от всички бабички в квартала), сирене и лютеница.
И магазинерът все ме лъжеше със стотинките.
Помня как се чувствах, докато бях в детската градина.
Нямах право да ходя никъде - като в затвор.
Тогава си обещах, че като порасна ще си правя каквото си искам.
Обаче дори и след като станах ученик, студент, работник и администратор се чувствах като в затвор.
Все се намираше някой, който да ме командва и да ми казва как да си живея живота.
И в крайна сметка или успяват да ти пречупят волята, или изхвърчаш.
Затова знам, че комунизма не си е тръгнал от България.
Помня, че преди 1989 г. всичко беше сиво, износено, второ качество.
А сега всичко е ново и лъскаво.
Само че сега хората станаха второ качество.
Помня, че като бях малък имахме кола - Вартбург.
Спомням си миризмата на автомобилните газове.
И досега като мине покрай мен Вартбург миризмата ме кара да настръхвам.
Помня как миришеше задната седалка, докато с майка ми и баща ми пътувахме насам-натам по пустите пътища.
Спомням си колко трудно беше да напуснеш граничната зона.
Минавахме през иглено ухо, само докато стигнем Петолъчката.
Помня как за пръв път видях морето и как не исках да се събличам чисто гол.
Ха-ха-ха!
Събрах погледите на всички чужденци на плажа.
Не бяха виждали толкова диво хлапе.
Помня колко твърд беше шоколада.
Не като сегашния, който се топи още щом го докоснеш.
Онзи не можеше да се счупи и се дъвчеше трудно.
А и рядко можеше да се яде.
Помня как на Нова година увивахме орехи със станиол и с карфици и конец ги закачахме на елхата.
С родителите ми правехме гирлянди от цветна хартия.
Помня как Дядо Мраз всяка година идваше и ми носеше подаръци, но кой знае защо не се качваше до горе, а все оставяше подаръците в ръцете на баща ми на входната врата.
На 5 годинки се усетих, че няма Дядо Мраз.
Тъжно ми стана, когато разкрих истината.
Но не казах на нашите още няколко години, защото те така искрено се забавляваха.
Явно и те си бяха деца.
Помня как Тодор Живков си отиде, но комунизма остана.
Мечтаехме за свобода, а получихме комунизъм обвит в псевдодемокрация.
Помня, че на центъра на града имаше демонстрации.
Но символът на псевдодемокрацията за мен си остава изгорялата ни улична крушка.
Тя е точно срещу моята тераса и за двайсет и пет години и един ден не е светила.
Угасна на 10 ноември и повече не светна.
От Общината се мъчиха да я оправят, но така и не се получи.
Това е еманацията на нашия преход - една изгоряла, неработеща крушка, която няма да се оправи колкото и време да мине.
И ако искам светлина трябва да отида на друга улица, където е светло и на никого не му пука кой съм и какъв съм, чий син и внук съм.
Единственото хубаво на тъй наречения ни преход е, че през последните двайсет и пет години много комунисти умряха, но и много други останаха.
За съжаление много повече свободомислещи хора си заминаха, затова сега комунистите са мнозинство, а нормалните хора се броят на пръстите на едната ми ръка.
През всичките години упорито спорех с родителите си, че в България има демокрация и живеем в държава, в която сме напълно свободни.
Те ме оставиха сам да разбера истината.
Днес с огромно съжаление признавам, че са били прави.
Лошото е, че в България нищо не се променя - само комунизма се пренася от старите към по-младите.
Сега пиша тези думи и осъзнавам, че след още четвърт век пак нищо няма да се е променило.
Комунистите се адаптираха към новия свят, към новото време.
Не можем да ги лустрираме, защото това зависи от тях.
Не можем да уволним, защото не сме им началници.
Не можем да ги арестуваме, защото уж никакво престъпление не са извършили.
Не можем да ги убием, защото не е хуманно.
Не можем да ги обедним, защото парите са в тях.
Но те могат да правят всички тези неща с нас, защото всичко е в техни ръце.
Комунистите си имат държава и тя се казва България.
За тези думи преди 1989 г. се ходеше или в затвора, или в гроба.
То и сега е така.
Общо взето всичко си е същото.
Само дето си мислим, че е различно.
А това е грешка!

1 коментар:

  1. Хем преди 1989 всичко било "сиво, износено, второ качество", хем пък едва след 1989 хората станали второ качество. Изглежда до 1989 - в оная сивата, износена, второ качество България, хората са били първо качество. А след 1989 - о, чудо - изведнъж станали второкачествени.

    В главата ти е пълна каша. И няма да се оправи. :-)

    ОтговорИзтриване