Писмо до любимия 6: Предколедно на Хаваите

Писмо до любимия 6: Предколедно на Хаваите

от Анонимница

Редактор:
Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Здравей, любими!
Съвсем ненадейно се озовах на един от Хавайските острови месец преди Коледа.
Не, не ме отнесе цунами там, макар че общо взето така се чувствах, когато пристигнах.
Ден преди да замина се разболях от някакъв тихоокеански грип, който беше в разгара си точно, когато трябваше да сменя два полета, за да стигна до островите.
Носът ми беше изцяло запушен, а от налягането в самолета положението стана още по-зле.
Освен силните болки в носа и главата при всяко кацане, едното ми ухо заглъхна напълно и останах да чувам само с другото.
Мислех, че така ще си остане завинаги(Слава Богу се оправих след няколко дни).
Докато не чувах нищо с едното ухо, когато си духах носа по летищата, хората подскачаха от ужас от неистовия шум, който произвеждах ( бях нещо като бай Ганьо тръгнал за Хаваите).
Аз самата не го възприемах чак толкова драматично и се секнех с все сила, само и само да започна да дишам по нормалния начин.
Пътят до Хаваите беше по-кратък от това, което по принцип съм свикнала да прелитам ( само пет часа и половина от западното северноамериканско крайбрежие), но на мен ми се стори безкраен и ужасно тягостен, благодарение на гадния вирус, който се беше настанил в мен!
Но нека първо да ти обясня защо се озовах на това далечно място.
Докато чичо ми е служил в американската армия, е работил на много места по света, едно от които е хавайският град Хонолулу на остров Оаху.
Затова, когато се ожениха с леля ми той често се шегуваше, че ще отидат до Хаваите с влак ( то всъщност все още няма такъв).
Преди две години, малко след като чичо ми се пенсионира, решихме да си направим семейно пътуване до островите.
Плануването на пътуването се падна на мен, разбира се.
Чичо ми искаше да посети остров Мауи (където често отсядат много от холивудските звезди), защото когато е бил в армията, е тичал там из тръстиковите поля и искаше да ги види отново.
На мен Мауи ми се стори прекалено скучен като остров и затова реших част от семейната почивка да се състои и на Големият остров ( който се казва Хавай), където се намира един от най-активите вулкани в света Килауеа.
Прекарахме седмица и на двата острова, като посетихме почти всички интересни места.
На Големият остров ( който се нарича така, защото е най-големият по площ от Хавайските острови) видяхме известния черен плаж със зелените морски костенурки, най-запазеното хавайско светилище с хавайските идоли-богове тикитата, най-южната точка на САЩ ( Хаваите всъщност са един от американските щати, макар и това да не се харесва на хавайците), както и Национален парк Вулканите, където се намира активния вулкан.
Това беше, може би, най-опасното нещо, което можехме да направим тъй като се разхождахме върху втвърдена лава и дишахме отровни вулканични изпарения, докато наблюдавахме светещия в червено кратер пълен с лава.
Е, след това изживяване ми казаха, че повече аз няма да планирам семейните почивки.
Не знам за останалите, но на мен пътуването много ми хареса!
А и оцеляхме, нищо че подписахме декларации, че няма да съдим никой, ако умрем.
В сравнение с Големият остров, Мауи беше голяма скука.
Вулканите там бяха застинали преди хиляди години, т.е. течна лава нямаше, имаше единствено много захарна тръстика ( както чичо ми очакваше), много хотели ( като тези в България – гадните на плажа) и много плажове.
Там прекарвах по-голямата част от времето във водата, където пък се запалих по гмуркането.
Даже организирах и семейно гмуркане на кораб навътре в океана, което отново не бе прието радушно от членовете на семейството, които ако ги беше страх, че ще се опекат живи на вулкана, сега ги беше страх, че ще се удавят.
Но тъй като оцеляха след първата хавайска семейна почивка, ми възложиха да организирам втора преди да настъпи края на света, т.е. този декември.
Чичо ми искаше да е на остров Оаху, където се намира Пърл Харбър, за да почете паметта на неговите братовчеди, които са загинали при атаката.
Затова започнах да търся места за настаняване на острова.
Това се оказа нелека задача, защото това е най-посещавания от всички острови и почти всички самостоятелни къщи и квартири бяха заети.
Оставаха единствено хотелите, които бяха в центъра на Хонолулу и плажовете около тях щяха да бъдат претъпкани.
В последния момент намерих обява на един човек, който даваше апартамент под наем.
Свързах се с него и се оказа, че е свободен, като цената даже беше по-ниска от тази, която искаха хотелите.
Беше на сравнително отдалечено място от повечето атракции, но пък в близост до него беше един от най-хубавите плажове. (то на Хаваите, ако питаш мен, няма лоши плажове).
И така, в една много ранна сутрин (по-скоро нощ), потеглихме към Хаваите с песен на уста ( Beach Boys - Hawaii).



В полета от Сан Франциско до Хонолулу имаше проблем с местата в самолета и ми предложиха да се преместя на по-заден ред.
Аз вече се бях настанила на мястото си и ми беше толкова лошо, че и дума не ставаше да се местя.
Ако бях станала сигурно щях да колабирам.
Затова категорично отказах и се наложи едната от двете жени на моя ред да се премести назад, за да може едно многолюдно семейство с малки деца да седне заедно ( не стига, че раждат много деца ами имат и претенции после кой къде ще седи).
Докато летяхме, попаднахме на турболенция, която не беше силна, а в рамките на нормалното.
Въпреки това ни предупредиха да не ставаме от местата си.
Точно тогава на един от пътниците на задните редове му стана зле и поиска помощ от стюардесите.
По високоговорителя дадоха на човека следния отговор: "Разбрахме, че имате нужда от помощ, но ще трябва да изчакате докато турболенцията свърши, преди стюардесите да стигнат до вас".
Колко мило!
Обикновено, когато човек умира и има нужда от незабавна помощ не може да си позволи да чака турболенцията да отмине.
И ето къде се намеси съдбата.
Жената, която се премести вместо мен на задните редове се оказа доктор и оказа първа помощ на човека.
Един път да има полза и от моя инат.
Ако се бях съгласила да се преместя какво щях да направя?!
Така, че косвено спасих един човешки живот
Преди да кацнем ни дадоха да попълним декларации ( ама разбира се, нали ще кацнем на американска почва, трябва всичко да се знае!).
Първият въпрос беше каква е целта на посещението ми и едни опциите за отговор бяха: "меден месец", "сватбено тържество" (т.е. отиване с цел сключване на брак), и т.н.
С неохота избрах опцията "почивка" и си пожелах следващия път да отговоря с някой от горните отговори.
След това последва кръстосан разпит за това какви храни и субстанции внасям на островите, където фигурираха и любимите ми охлюви!
Е, най-накрая ще си взема с мен едни охлюви, писна ми да ги игнорирам в декларациите.
Кацнахме благополучно на летището в Хонолулу и веднага щом слязох от самолета усетих хавайския климат.
Беше топло и влажно, ветровито и леко мрачно.
Май се канеше да вали.
Все пак беше зима, макар и температурите да бяха малко по-ниски от обичайните летни в България.
То разликата между зимните и летните температури на Хаваите е има - няма 5 градуса.
Около 30 през летните месеци и 25 през зимните.
Ех, защо нямаме такава зима и по нашите географски ширини?!
Може да изглежда еднообразно, но всъщност Хавай притежава 11 от 13-те климатични зони в света.
Релефът на осемте основни острова е много разнообразен.
На Големият остров, например, се намира върхът Мауна Кеа, който е висок 4207м. и зимата върху него има толкова много сняг, че хавайците отиват да карат ски, а в края на деня карат сърф в океана.
Хаваите са едно от най-зелените места на земята.
Всеки ден на някой от островите вали дъжд, понякога обилно, понякога за кратко.
Затова не се учудих, когато докато чакахме буса за рент-а-кара започна да ръми.
Все пак беше зимния сезон, когато времето не би трябвало да е само слънчево.
Шофьорът на буса беше един дебел, шумен и симпатичен хаваец, който слушаше виетнамска коледна музика ( представи си американските коледни песни, само че на виетнамски) и с гордост разправяше, че дядо му е виетнамец.
Хавайците като раса се водят полинезийци, които изглеждат като смесена раса между азиатци и чернокожи.
Резултатът е доста мургави и пълнички човечета с дръпнати очи.
Всички хавайци посрещат новодошлите с усмивка и "Алоха!".
"Алоха" е може би най-популярната дума, която може да се чуе на островите и има хиляди значения.
Дори самите хавайци не знаят точно всичките й значения.
Най-простото значение е 'Здравей", но може да значи също и любов и обич или казано с други думи "Алоха е да чуеш това, което не е било изречено, да видиш това, което не може да се види и да опознаеш непознатото".
Мога съвсем искрено да заявя, че хавайският език е сложно нещо.
01Той е един от най-трудните езици, които съм се опитвала да говоря.
Добре, че официалният език в момента там е английският, иначе щях да го закъсам.
Нищо чудно, че думите са толкова сложни за произнасяне и запомняне, като се има предвид, че хавайската азбука е съставена само от дванайсет букви ( ние сме много по-напреднали от хавайците в това отношение).
Пет от буквите са гласни,а седем са съгласни.
Почти всички хавайски думи съдържат в себе си множество определения на самата дума, за да стане ясно за какво всъщност иде реч.
Например: хумухумунукунукуапуа’а.
Това ми е любимата хавайска дума.
В превод означава: рибата, която грухти като прасе.
Не е ли възхитително колко образно се изразяват хавайците.
Представяш ли си някой хаваец, който лови риба и зърне въпросния вид, и докато извика "Я, виж, Хумухумунукунукуапуа’а!" и рибата вече е отплувала.
Затова й викат накратко Хуму.
Хуму всъщност е официалната риба на щата Хавай.
Едно време мислели, че я има само там, но се оказало, че и други острови в океана могат да се похвалят с нея, та всъщност не е толкова уникална хавайска риба.
Въпреки това и до ден днешен си остава официалната хавайска риба.
Другите са неофициални.
Ох, отплеснах се аз за хавайския език, но определено е много интересен и си заслужава мъките да се научи.
След като се настанихме в икономичната кола под наем ( която беше огромна, между другото – представям си какви са неикономичните...), потеглихме с джипиес в ръка в търсене на квартирата.
Излязохме от пренаселения и огромен метрополис Хонолулу и продължихме да караме по магистралата, която водеше на запад.
За разлика от миналата семейна почивка, този път бях съобразила да взема навигация, различна от картите.
Тъй като вече споменах сложността и дължината на хавайските думи, можеш да си представиш, че ако търсиш улица Крал Камехамеха Трети и докато прочетеш името на табелата вече си я подминал ( както многократно ми се случваше на мен).
Затова няма нищо по-добро от джипиес навигацията.
Казва ти кога и къде точно трябва да завиеш, стига да се ориентираш с хавайското произношение на навигационната система.
Дори на мен, която съм учила хавайски, ми се струваха неразбираеми някои думи, които навигацията произнасяше с чист хавайски акцент.
Докато пътувахме покрай нас се откриваха страхотни гледки към океана, плажовете и палмите.
След по-малко от час стигнахме до където трябва – долината Макаха, в Западната част на острова.
Това е едно от най-сухите места в Оаху, където се издигат страшни назъбени вулканични планини и почти никаква растителност.
В превод името Макаха означава "жесток".
Пейзажът напълно отговаряше на смисъла на думата.
В древността тук са бродели кръвожадни разбойници, които са се укривали в планините и са плячкосвали всичко живо, което видят.
След това тук е имало плантация, която заради сушата не е оцеляла дълго и сега на мястото й имаше няколко жилищни комплекса.
Нашият беше с охрана и скоро разбрахме, че това е един от най-престъпните райони на острова.
Хазяинът ни посрещна и ни настани в апартамента, който за моя изненада беше огромен!
Бях се настроила да спя на дивана в хола, но се оказа, че си имам собствена стая.
Беше обзаведен в островитянски стил, както повечето места на Хаваите.
Най-много ми хареса, че имаше няколко красиви корали и други океански артефакти.
Хазяинът беше много любезен и ни донесе бинокъл, книги за историята и забележителностите на Оаху, както и телескоп, който така и не ползвах, защото времето вечер беше облачно.
Из комплекса се разхождаха множество пауни, които спяха на дърветата.
Чудех се няма ли кой да ги изяде?!
Не че имам нещо против пауните, просто всяко животно си има естествени врагове в природата, а тези пауни се разхождаха съвсем свободно.
Оказа се, че в комплекса има два басейна, паркинг, маси за пикник, игрища и други екстри за свободно ползване.
Попитах колко струва един тристаен апартамент като нашия и хазяинът каза, че го е купил за 75 000 долара.
Че то в София вървят по толкова тристайните.
Направих си сметката, че ще си избия парите само за няколко години от отоплението и зимните дрехи, които няма да са ми нужни на Хаваите!
Само на километър от комплекса се намира вторият в класацията плаж на Оаху – Макаха бийч парк.
Плажът е достатъчно голям, за да няма почти никакви хора на него, освен сърфистите, които прекарват времето си основно във водата.
Четох, че е едно от популярните за гмуркане места и се бях настроила още първия ден да го пробвам, но се оказа, че зимата океанът съвсем не е толкова спокоен и не става за гмуркане.
Затова прекарвах времето си в съзерцание на сърфистите и дебнене на раците.
На плажа живеят едни много нервозни раци, които се крият в пясъка веднага щом видят опасност.
След това надничат от дупките и гледат дали врагът си е заминал.
Аз се изхитрих и им застанах в гръб, като те не ме виждаха като се показваха.
Успях да направя цял късометражен филм за ежедневието на хавайските раци!
Хаваите са рай за сърфистите!
Никъде другаде не бях виждала толкова много!
Стоят в океана с часове и непрекъснато гонят някакви вълни, които обикновено изпускат.
Доста скучна работа ми се вижда това да се мориш да пазиш баланс на някаква дъска, но щом някои ги влече ..
Тъй като идвах от студеното западно американско крайбрежие, зимата на Хаваите ми се стори доста гореща, даже по-гореща от лятото, когато бях там.
Хрумна ми да легна под някоя от палмите на сянка.
Голяма грешка!
Още щом като първият кокосов орех падна до главата ми усетих накъде върви работата и набързо се изнесох.
Другото досадно нещо, освен жегата, което пречеше на пълния ми кеф, бяха досадните сърфистчета.
Не ми пречеха, когато са във водата, но излязат ли на брега се чувстваха длъжни да ми досаждат с въпроси от типа "Здрасти, как си?", "К'во става", "Харесва ли ти тук?", "Откъде си?", "Какво снимаш?" и т.н.
Много ми е досадно, когато съм отишла на почивка и съм се размазала на някой тропически плаж да ме заговарят непознати хора.
Изобщо не ги интересува как съм, откъде съм и какво става.
Не е тяхна работа!
Да хранят акулите във водата и да не ме занимават!
В такива моменти оценявам необщителността на българите и това, че ние имаме възпитанието да не досаждаме на непознати хора по плажовете.
Освен да се излежавам на плажа, обичах и да си търся някакви съкровища във водата.
Естествено, и тогава не бях оставена на спокойствие.
По принцип изнасянето на каквото и да е от Хавайските острови и най-вече внасянето му в континентална Америка е престъпление.
Много се пазят американците да не би да им се внесе някой екзотичен организъм или вредител.
Хавайците пък се пазят да не би някой да си вземе сувенир от природата, вместо да купи китайските в магазина.
Затова, докато си събирах корали във водата, някакъв негър, който се появи на балкона на къщата си ме попита "Загубили ли сте нещо?".
Аман от агенти бе?!
Разбирам какво им е било на нормалните хора по времето на комунизма в България, когато зад всеки ъгъл те дебне някой да те наклепа на властта.
Казах му, че съм си изгубила, без да му давам обяснения какво.
Оставаше да продължи да нахалства с въпроси и вече щях да започна да му отговарям цветущо на Балкански език.
Клюкарят позяпа още малко и се прибра вкъщи.
Успях да си намеря, каквото търсех и да го вмъкна контрабандно заедно с доза хавайски пясък не само в Америка, но и в Европа.
Искаше ми да си взема и много други неща, като например някоя екзотична хавайска птичка или цветен храст, но нямаше как.
Всичко на Хаваите е много шарено!
Дрехите на хавайците, птичките, рибите, растенията, плодовете, дори номерата на колите.
Всичко е в духа на "Алоха!"( духът на "Алоха!" не може да се опише с думи, човек попада в това състояние веднага щом стъпи на хавайска почва и се оправя чак, когато се завърне отново в сивия и скучен стар континент).
Беше ми трудно да се отърва единствено от предразсъдъците ми свързани с Коледа и най-вече с това, че не е възможно да има Коледа на място, където средната дневна температура е 30 градуса и няма и помен от сняг.
Да, обаче ходи го обясни това на хавайците.
Като украсили едни огромни елхи, като сложили един дядо Коледа по бански, като посадили едни коледни звезди, като сложили едни подаръци навсякъде ...
Седя си в мола, гледам си елхата, а отгоре слънце я пече и птички пеят.
Странна работа е това Коледа на Хаваите.
Елени нямат, вместо това сложили едни огромни костенурки да разнасят подаръците.
Не е много практично, като се има предвид, че въпросните костенурки живеят във водата и ще измокрят подаръците, ако наистина им се наложи да ги доставят?
Въпросните зелени морски костенурки са един от символите на Хаваите, защото са били там още преди първите полинезийци да заселят островите.
Може да се каже, че са коренните им жители.
Въпреки това, броят им е доведен до някакъв критичен минимум, за да бъдат обявени за застрашен вид и да са под закрила на федералния и щатски закон.
Има определено разстояние, което трябва да се спазва, когато човек се сблъска с костенурки на плажа.
Така и не го научих това разстояние, защото е във футове, които не са ми много ясни.
Все пак съм европейка, тук боравим с метри.
Костенурките нямат право да се пипат, да се безпокоят, да се хранят, да се хвърлят въдици около тях и т.н.
Във водата обаче, ако решат да плуват около теб можеш да ги наблюдаваш и по-отблизо.
Винаги съм се мечтала да плувам със зелените морски костенурки, но досега не съм имала тази възможност.
Виждала съм ги само как се излежават на плажа или как се хранят във водата с алгии по камъните.
Другото, още по-опазвано и критично застрашено животно, което се среща по хавайските географски ширини е тюленът монах.
Преди няколко века се е срещал и в нашето Черно море, в района около Тюленово ( оттам идва и името на селото), но благодарение на усилията на местните рибари отдавна е изчезнал.
В света са останалите само около 1100 екземпляра, повечето от които се срещат в района на Хавайските острови.
Срещата ми с този симпатичен гигант беше повече от изненадваща.
Наслаждавах се на подводния свят в кораловия риф и тъкмо излязох на брега да си почина, преди да са ми поникнали перки от дългото стоене във водата, и близо до мен изскочи едно огромно туловище.
Настана голяма паника, за секунди се събраха хора, които обградиха и мен и туловището, а спасителят крещеше "Отдръпнете се" и свиреше нервно със свирката.
Реших, че е някакъв удавник, изхвърлен на брега.
Като се загледах, видях, че огромното туловище мърда и се движи и съвсем не е удавено.
Започна да подскача по пясъка и да се примъква все по-близо до мен.
Аз до последно реших да браня територията си и да не се давам на някакво си морско чудовище.
Спасителят обаче каза, че е по-добре да се преместя, защото не е добре да ядосвам тюлен монах, който е пет пъти по-тежък от мен.
Преместих се малко по-встрани, а спасителят домъкна конуси, с които огради мястото, след което заби и колчета в пясъка с табели, които гласяха, че това е хавайски тюлен монах, който е защитен от федерален и щатски закон и не трябва да се притеснява.
Хората обаче никак не изглеждаха трогнати от табелите и се опитваха да се приближат все по-близо.
Накрая спасителя донесе и лента, с която опаса всичко в радиус 5 метра от тюлена.
Последният се оказа стар познайник на спасителите, които ми казаха, че се казва Ирма и е на петнайсет години.
Преди няколко години я хванали с ужасен зъбобол и инфектиран зъб, който трябвало да се извади.
Най-сложно било упояването и транспортирането й до болницата, но след като посетила стоматолога, вече била добре и можела да доживее спокойни старини.
На Ирма явно плажът й беше любимо място, защото спасителят каза, че често идва тук да си почине и да се попече на слънце.
Като се загледах в муцуната й, тюленката ми стана доста по-симпатична, отколкото когато изскочи от водата.
Имаше дълги мустаци и чип нос и приличаше по-скоро на някое куче, отколкото на тюлен.
Много ми се прииска да я нагушкам, но знаех, че дори да се промъкна незабелязано от спасителя, тя няма да хареса идеята.
Най-много ме впечатли това, че тюлена-монах живее винаги сам, с изключение на периода на възпроизвеждане.
Оттам идва и името му монах – толкова е вглъбен в себе си, че не общува със света около него.
Помислих си, че аз никога не бих могла да живея така, би ми било ужасно самотно.
Но след като погледнах доволната и спокойна физиономия на Ирма, видях, че тя е постигнала мир със себе си и се чувства добре в своя собствен свят ...
Мястото, където срещнах Ирма е едно от най-добрите места за гмуркане в света.
Това е заливът Ханаума, който е резерват и посещенията в него са ограничени.
Борбата за достъп започва още от ранни зори, когато всички гмуркачи се състезават за паркинг място – няма ли паркинг място, няма достъп до резервата.
Затова отидохме много рано сутринта, към 08:00 ч., за да сме сигурни, че ще си осигурим място сред малцината щастливци.
Платихме входна такса за резервата и натоварени с всички такъми ( най-вече аз, защото аз съм единствения гмуркач в семейството) се запътихме към входа.
Преди да ни пуснат в резервата трябваше да изгледаме образователно филмче за историята на залива.
Ханаума се е сформирал в продължение на милиони години, като преди това е бил кратер на вулкан.
Постепенно водата е проникнала вътре и се е образувал красив коралов риф.
За съжаление, поради експлоатацията на туристите, този риф днес има вид на умрял, но всъщност коралите все още са живи и дават храна на рибите.
Това е и причината тук да могат да се наблюдават над 450 вида тропически риби, които нямат никакъв страх от хората и плуват буквално в краката им.
Предупредиха ни, че не можем да ги пипаме, нито да ги храним, а пък стъпването върху коралите и вземането им е абсолютно забранено.
Разбрахме правилата и тръгнахме да слизаме към плажа.
От всички плажове, на които съм била на Хаваите, този беше най-претъпкан от хора, най-вече азиатци.
Явно те са най-големите гмуркачи.
Аз бях един от малкото представители на европеидната раса.
В момента, в който се потопих във водата, попаднах в един съвършено различен свят.
В първия момент си беше шок да видя стотици огромни риби да плуват край мен.
Рибите наистина бяха огромни! ( без да преувеличавам като рибарите!).
Имаше и такива по 3 педи.
Даже ме хвана малко страх, защото някоя от тези риби спокойно можеше да закуси с мен.
Предупредиха ни, ако видим внезапно пасаж от риби да бяга в определена посока, да бягаме от водата, защото най-вероятно наблизо има акула.
Ех, тези акули, откога ги чакам да ги срещна и срещата ни все се отлага!
Рибите около мен бяха в най-различни цветове!
Толкова шарени риби не бях виждала никога!
Взех си една ламинирана карта с хавайските и английски наименования на рибите, за да се запознавам с тях.
Видях риба еднорог, коледна риба, риба папагал, рибата на Пикасо, че дори и Хуму, който беше най-бърз и пъргав от всички риби и доста енергия изхабих, докато го гонех да го снимам.
Въпреки, че много ми се искаше да ги пипна, не посмях, заради забраната.
Спазвах и строго забраната да не стъпвам върху коралите, макар, че повечето азиатци ги газеха и изобщо не се съобразяваха!
Затова и горките корали изглеждаха толкова умрели и скучни, но тук там се забелязваше и по някой в по-добра форма.
Можех цял ден да прекарам при рибите, ако нямах резервация за Пърл Харбър след това.
Реших го – искам в следващия си живот да съм русалка!
Ще си плувам сред коралите, ще си играя с тропическите рибки, ще се возя на гърба на зелените морски костенурки и ще живея в много по-приятна среда, от тази, в която живея в момента.
Никакви хора не ми трябват!
Ако ги няма в океаните и моретата ще бъде най-добре!
След срещата с Ирма и разноцветните тропически риби, продължихме към Пърл Харбър, което всъщност е най-посещаваната хавайска забележителност.
Точно затова бяхме си резервирали билети два дни предварително.
Експозициите са огромни и за да се посетят всички са нужни поне няколко дни.
Чичо ми искаше да посети само една – мемориалът "Аризона".
На 7 декември 1941г., по време на Втората световна война, японците правят светкавична атака на американската база Пърл Харбър.
Те атакуват със 353 бойни самолета и бомбандировачи, рано сутринта, когато повечето от американските военнослужещи все още спят.
Атакуващите са засечени от радарите, но американците мислят, че са техни самолети, завръщащи се от бойно учение и не предприемат нищо, за да ги спрат.
Резултатът – 2403 жертви, 1178 ранени, 12 потънали кораба, 9 повредени кораба, 164 унищожени самолета и 159 повредени.
Това е най-големият погром, който американската армия е преживявала дотогава.
Съществува теория на конспирацията, че президентът Рузвелт е знаел за планираната атака на японците срещу базата Пърл Харбър, но умишлено не е предприел нищо, за да даде повод на страната си да се включи във войната.
Каквато и да е причината, резултатът е ясен.
Повечето от потопените бойни кораби са извадени на повърхността и жертвите в тях са погребани.
Но има един, който и до ден днешен пази телата на убитите във водите на Пърл Харбър – корабът Аризона.
В него загиват 1120 души, намерили смъртта си в момента на атаката, а спасилите се техни колеги от екипажа,които умират всяка година биват полагани да почиват редом до своите приятели в кораба.
Последният ветеран беше погребан там през септември тази година.
Върху кораба е построен мемориал, в който са изписани имената на всички загинали.
Преди да стигнем до него обаче, трябваше да изгледаме 20-минутен филм за атаката с документални кадри.
Един от тях никога няма да забравя.
Звукът от взривяването на кораба Аризона се запечата дълбоко в съзнанието ми и никога няма да го забравя.
Филмът "Пърл Харбър" с Бен Афлек е бледо подобие на това, което се случва наистина.
Пролях не една и две сълзи и когато свърши филма поехме към корабчето, което щеше да ни транспортира до мемориала.
По пътя чичо ми показа военната болница, в която е работил.
Тя се издигаше гордо на хълма, цялата в ... розово!
Чичо каза, че винаги е била розова и недоумяваше защо една военна болница трябва да е в този цвят.
Прилича по-скоро на къщата на Барби, отколкото на военна сграда.
Може би за заблуда на противника, знам ли ...
Стоварихме се върху мемориала, който от своя страна беше върху кораба.
Предварително ни бяха инструктирали, че не трябва да говорим, да пишем смс-и, да се смеем или по друг начин да показваме неуважение към умрелите.
Все пак това си беше гробище.
Стояхме буквално върху труповете на над хиляда американски момчета.
Пред нас се откри стената с имената на починалите.
Имената бяха толкова много, че не можех да ги прочета всичките.
Единствената друга стена с толкова много имена, която бях виждала е тази на мемориала на загиналите във Виетнамската война във Вашингтон.
Причината, поради която чичо ми толкова държеше да посети Аризона, е че има лична драма, свързана с мястото.
Под краката ни почиваха двама негови братовчеди – единият на 17, а другият на 18 години.
Единствени деца на неговата леля.
Той никога не ги беше познавал, защото е бил на годинка, когато са загинали, но искаше преди края на живота си да им отдаде почитта си.
Намерихме имената им на стената, бяха изписани едно след друго.
Обстановката беше тягостна и никой не си позволи да каже нищо.
Във водата наоколо се виждаха корозирали части от кораба и черни петна гориво, което все още изтича от потъналия ковчег, вече повече от 70 години след атаката.
На местата на унищожените кораби имаше само малки бели плочки с имената им.
На такива трагични места често се питам защо?!
Защо хората си причиняват всичко това?!
Заслужава ли си?!
Животът им става ли по-добър за тях и техните деца след като разрушават живота на други?!
Защо хората воюват срещу себе си?!
Нима Земята е толкова малка, че няма място за всички?!
Какво постигат и доволни ли са след това?!
Едва ли някой ще може да ми отговори на тези въпроси.
Всяка година в деня на годишнината от атаката над Пърл Харбър се организира церемония, в която на случайните посетители се раздават произволни имена на загиналите и цветя, които да поставят на мемориала.
Така хиляди хора почитат паметта на други хиляди хора, които никога не са познавали.
На остров Оаху съществува едно приказно и духовно място, наречено Долината на храмовете.
Намира се на източната част на острова, между няколко зелени планини с тропическа растителност.
Там, освен множеството храмове и гробища на най-различни религии, се намира и будисткият храм Byodo-In.
Той е построен през 1968г. в чест на първите японски заселници на Хаваите.
Храмът е точно копие на 900-годишен будистки храм в Япония и е построен изцяло без употребата на гвоздеи.
Първото нещо, което всеки посетител прави преди да влезе в храма е да удари свещената камбана, за да разпръсне мъдростта на Буда.
Звукът, който тритонната месингова камбана произвежда е много приятен и аз я ударих няколко пъти!
Преди да влезе в храма всеки трябва да събуе обувките и чорапите си в знак на уважение.
Главното помещение, в което всеки има достъп е скромно на размери и по-голямата част от него е заета от огромна позлатена фигура на Буда.
Това всъщност е най-голямата фигура на Буда правена от древни времена насам.
С мен имаше едни индийци, които направиха някакъв странен ритуал със свещи пред Буда, но така и не го разбрах, затова реших да не го повтарям.
Около храма има огромна градина с езеро, в което плуват стотици риби кой.
Това бяха най-гигантските риби кой, който бях виждала дотогава.
Имах чувството, че се хранят с черните лебеди, които плуват във водата.
За първи път виждах черни лебеди и ми се сториха ужасно красиви!
Освен лебедите, наоколо се разхождаха пауни и чапли.
Времето беше влажно и мъгливо и създаваше една особена атмосфера на мистицизъм.
На източната страна на острова се намира и Полинезийският културен център.
Това е втората най-популярна атракция след Пърл Харбър.
Центърът представлява автентична селищна система от шест острова в Тихия океан – Тонга, Таити, Хавай, Фиджи, Аотеароа и Самоа.
Във всяка едно от селищата целодневно текат презентации и демонстрации на типични за всеки от островите ритуали и традиции.
Прекарах целия ден в центъра и взех участие в почти дейности!
На остров Аотеароа ( дн. Нова Зеландия) ме посрещнаха много свирепи воини, с които преминах военна подготовка.
Тя се изразяваше в следното.
Аз и един друг воин заставаме един срещу друг с бамбукова пръчка в ръка.
Командирът ( с случая чичо ми) казва "ляво" или 'дясно", като ние трябва да пуснем пръчките и всеки да тича в съответната посока и да улови пръчката на противника, преди тя да е паднала на земята.
Всичко изглежда много лесно на пръв поглед.
Обаче след всеки успешен опит, разстоянието между воините става все по-голямо.
Накрая бяхме на разстояние около шест метра един от друг и трябваше, след като заема правилната посока, да тичам колкото се може по-бързо, за да докопам бамбуковата пръчка на моя съперник новозеландския воин.
Смея да кажа, че добре се справих, преди да объркам посоките и да се сблъскам с него!
След това присъствах на представление от типични новозеландски песни и бойни танци.
Продължих към следващия остров Хавай, където видях как се прави каша от най-популярното хавайско растение таро.
Това е нещо като ряпа, което се стрива и се слага в почти всяко хавайско ядене.
Доста е безвкусно, но е много хранително.
Хавайската кухня по традиция е еднообразна, тъй като местните не са имали особено разнообразие от агро-култури на островите.
Най-отглежданата култура и до днес си остава ананасът.
Аз бях много изненадана, когато пътувахме с колата покрай ананасовите плантации и видях, че всъщност той расте в земята, откъде се подават само листата му.
Не знам защо си мислех, че расте по дърветата!?!
Другата най-отглеждана култура е кафето.
Големият остров е известен с качественото и вкусно кафе, което произвежда.
След като идват европейските заселници, начело с капитан Кук ( който отначало кръстил островите Сандвичови, на някакъв си граф на Сандвич в Англия?), храната на хавайците се разнообразява до толкова, че започват да садят ядките макадамия и да правят най-вкусните шоколадови бонбони с тях.
Днес ядките и бонбоните с тях са запазена марка на хавайците.
Като цяло в хавайската кухня се забелязва силно влияние на азиатците, най-вече индонезийци, корейци и японци, но въпреки това, тя е уникална, тъй като в нея се използват освен много плодове (най-вече ананас), така и ядки и много подправки.
Затова смело мога да заявя, че това е една от любимите ми кухни, заедно с италианската и тайландската.
След като си похапнах от тарото, взех уроци по хула танци.
Хула танците са традиционните хавайски танци, където жените танцуват като изразяват различни настроения и чувства чрез танца си.
Вкъщи имам ДВД със самоучител и мога да се похваля, че доста съм напреднала с хавайските танци!
Докато жените танцуват, мъжете им акомпанират с т.нар. укуеле, което е най-популярният музикален инструмент на островите.
Представлява нещо като умален вариант на китарата и издава почти същия звук ( поне за мен).
След като потанцувах и посвирих, се поизморих и реших да се разходя с кану из селищата.
Точно след като свърши разходката, започна кану конкурса.
Последователно във водата на канута дефилираха различните островитяни, като показваха завидни умения да танцуват върху движещо се кану.
На остров Таити изгледах много вълнуваща постановка на традиционна сватба, където вождът на племето успя да венчае и хора от публиката.
Но най-интересното шоу направиха на остров Самоа, където видях как се бере кокосов орех от палма и как се разфасова.
Сега ще ти обясня, любими.
Първо се покатерваш високо на палмовото дърво, като си помагаш с ръце и крака.
Няма нужда от стълба, след няколко падания ще свикнеш да го правиш сам и то за минимално време!
Награбваш колкото можеш кокосови орехи и ги сваляш на земята, след което се заемаш да ги разфасоваш.
Кокосовия орех първо се обелва, след което обелката му може да се използва за подпалки ( гори много добре).
Твърдата част, която остава, всъщност е черупката на ореха.
Тя трябва да се отстрани с остър предмет ( например кол, защото на острова не разполагаш с нож!).
След това остава личицето на кокосовия орех (както ще видиш, той си има и очички и устенца).
Разполовяваш го и изпиваш кокосовия сок вътре, след което на някакъв странен уред започваш да го стържеш, за да падат кокосовото мляко и стърготини(месото на кокосовия орех).
Накрая можеш да нахраниш или себе си или домашните животни с разфасования орех.
Доста е сложна операцията, затова на остров Самоа само мъжете се занимават с набавянето и приготвянето на храната, жените не правят нищо!
Започвам да се замислям дали да не пусна обява, че си търся съпруг от Самоа.
На тръгване от селищата се отбих да отдам почит на хавайските идоли-божества тики, които по традиция имат много свирепи и страшни физиономии.
Нали все пак са божества и олицетворяват природните стихии, не се очаква да са много миловидни.
Вкъщи имам умалено копие на тики божество и мога да кажа, че ми носи доста късмет.
Последното нещо, което исках да направя преди да си тръгна от Оаху е да изкача кратера Даймънд Хед.
Това е вулканичен кратер ( то на Хаваите всичко е вулканично), от който се разкрива страхотна гледка към всички посоки на острова и града Хонолулу с небезизвестния плаж Уайкики.
Прочетох всички предупредителни инструкции преди да тръгна на похода, взех си много вода, слънцезащитни мазила, дрехи, шапки и какви ли още не неща, които пишеше, че са задължителни, за да се извърши едночасовия преход до върха.
Дадоха ми дори карта, да не би да се загубя катерейки кратера по единствения възможен маршрут.
Минах покрай множество предупредителни табели с карти на района, въпроси от типа "Готови ли сте за прехода" и други малоумни забележки и заредена с много енергия и хъс поех нагоре по пътеката.
Първото ми разочарование беше, че пътеката всъщност не беше както си я представях, а беше асфалтирана като път.
След известно време, Слава Богу, заприлича повече на пътека за катерене и аз се поуспокоих, докато не видях следващата табела, която ме предупреждаваше за падащи камъни.
По принцип и това го има в планината, но не се слагат табели.
Друго е да ти нарисуват образно как върху главата ти се посипват огромни камъни.
Мен, като опитен планинар, не можаха да ме уплашат, игнорирах табелата и продължих нагоре.
Колкото по-високо се изкачвах, толкова по-красиви гледки се откриваха пред мен.
Видях първата си хавайска дъга!
Пред всяка бездна дебнеха табели от типа "Край на пътеката, не продължавайте напред!" ( по принцип не бих си и помислила да продължа напред в дерето, но щом казват ... ).
Дойде последният и най-труден участък с многото стълби.
След стълбите следваше тунел и после още стълби.
За пръв път виждах стълби на планински маршрут.
После ми стана ясно защо са там.
Пак работа на американските военни.
Тъй като от върха се открива 360 градусова гледка, военните са избрали това място, за да държат вражеските набези към острова под око.
Макар и днес това да е най-популярния туристически маршрут, в миналото достъпът до кратера е бил строго ограничен.
Вече на върха, погледах часовника и се оказа, че съм извършила голямото катерене само за 20 минути.
Нищо работа.
Ако на това хавайците му викат катерене, да дойдат да качат нашия Мусала.
Направих страхотни панорамни снимки на цялата околия, взех си довиждане с острова и се запътих към летището, за да се прибера вкъщи за Коледа.
Меле Каликимака ( Весела Коледа на хавайски!)!

Christmas Video Card Mele Kalikimaka

тоалетните в Хавай - само за хавайки :)

докато прочета името на улицата и светофарът сменя няколко цвята :)

долината Макаха : най-суровото място на остров Оаху

нашето апартаментче

част от декорацията

комплексът в долината Макаха

един от постоянните жители в комплекса

хавайска птичка

един от разноцветните хавайски храсти

гмуркачи

плажът Макаха

Макаха бийч

обичам така да няма никой :)

а някои бяха дошли до тук с кану

пътят към дома

залез на Макаха бийч

симпатичните палмови дървета

които обаче плюят кокосови орехи по хората...

какво му трябва на човек - къща на хавайски плаж:)

залез над пасифика

дървото плумеа, което цъфти с огромни ароматни бели цветове

Бразилски червеноглав кардинал

джава врабчета

луди сърфисти :)

и сърфистки

това се казва да уловиш момента

един от нервозните раци, издебнат :)

бурен океан и щастливи сърфисти, но нещастни гмуркачи

залез от терасата

паднал плумеа цвят

дъждовната част на острова

източното крайбрежие на Оаху

чудя се колко ли пъти годишно този път става подводен :)

грамофонче

ехоо, има ли някой?!

я-я-я, един човек!

типичен хавайски двор и къща на подпори ( защото къщите там все още не са се научили да плуват)

хм, църквата не е с подпори, за разлика от къщата...нея Господ я пази :)

недоволни хавайци от американския режим. За справка гледайте филма "Princess Kaiulani"

я-я-я какво си намерих

в Хаваи и пощенските кутии са в духа на "Алоха"!

залез на източното крайбрежие

заливът Ханаума - най-доброто място за гмуркане на остров Оаху!

тюленът монах Ирма

как може да изплува и веднага да заспи?!

Ирма ни държи "под око"

Внимание:  Не пип, че пляс!

айде сега на другата страна

няма по-сладка муцуна!

уф, май напече...

плажът с костенурките

зелена морска костенурка

нищо, че е облачно, пак става за мързел на плажа

тази костенурка сигурно е по-мъдра и от мен :)

този явно се беше навечерял, докато другарите му пируваха в океана с алгии

животът в океана не е лек

чудя се кой е по-сладък: тюленът монах или зелената морска костенурка?!

е на това американците викат икономична кола...явно не са се возили в Трабант или Мини Купър..

хавайски цветове

жълт хибискус

дядо Коледа явно посещава и Хаваите

така трябва да изглеждат жилищните комплекси и в България

магистрала Likelike - mmm, I like it!:)

незнам защо ама нещо не ми е коледно...може би заради 30-те градуса над нулата?!

елените са земестени от костенурки ( защо ли си мисля, че децата няма да си получат навреме подаръците..)

на гости на тропическите рибки

тази май носи оранжево червило

а този гигант едва не се блъсна в мен

този корал изглеждаше в по-добра форма от останалите

тази ми беше една от любимите риби - от вида папагалови

един умен рибок с камуфлаж

тази май свети в тъмното :)

зъбите на това същество ги видях чак като преглеждах снимките, иначе нямаше да се занимавам да го фотографирам изобщо!

зъбатия звяр

Хухумунукунукуапуа'а - абе Хуму :)

Хуму е най-бързият от всички риби и ужасно труден за гонене и снимане...

Ханаума биич

риба папагал

много риби, много нещо

с тези се познаваме отдавна - още от Големият остров преди 2 години :)

много ми харесва този воден свят!

и неговите пъстроцветни обитатели

коледната риба-а-а

личи си, че идва Коледа - щом и коледната риба се показа

хо хо-хо - Весела Коледа-а-а :)))

тази пък е с лилав грим

би трябвало такъв да бъде цвета на всички корали, ако туристите не се разхождаха върху тях!

друг вид от папагалените риби

тази гледа сърдито и целеустремено

това е рибата на Пикасо

тя е роднина на Хуму

обаче е с по-различна украска и доста остри шипове на опашката

какво ядене пада

мултикултурно рибно общество :)

този участваше в "Търсене на Немо" и му помогна да избяга от аквариума :)

как не си закача воала по камъните незнам

документални кадри от атаката на японците

мемориалът върху кораба Аризона

в далечината се вижда военната болница

която няма как да не се забележи с този крещящо розов цвят!

имената на загиналите в Аризона

:(

братовчедите от семейство Jackson

това са имената на погребаните тук оцелели след атаката, които искат да почиват вечно до своите спътници

горивото, което и до ден днешен изтича от кораба Аризона

горните части на кораба

след всичките тези години корабът стои почти непокътнат

местата на останалите унищожени кораби при атаката

част от USS Arizona

коръбът Вестал - или там, където е намерил гибелта си

оставяме момчетата да почиват в мир

базата Пърл Харбър

към Долината на храмовете

гробове на хавайски заселници

към будисткият храм

храмът Byodo- In

свещената камбана, с която всеки посетител трябва да предизвести посещението си в храма

събуваме се

големият златен Буда

част от декорацията на храма

езерото с рибите около храма

атмосфера на мир и спокойствие

черните лебеди и огромните риби

винаги съм се чудела как са на вкус "кой рибите"

други обитатели на храмовото пространство

този лебед май нещо ми се усмихва

това мисля, че е жасмин, но не съм сигурна :)

пищна хавайска растителност

хавайският вариант на бяла чапла

някой ден ще посетя и оригинала на храма в Япония

а този приятел нарочно влезе в кадър, за да го снимам с храма

и се пораздходи напред-назад, за да го снимам от всички страни :)

Полинезийският културен център

хибускусът - цветето символ на Хавайските острови

в островното село

с такива канута са пристигнали първите заселници на островите

островът на Аотеароа или Нова Зеландия

такива физиономии правят и маорските воини по време на бойния си танц :)

приветствие на специални гости ( мен тоест)

традиционни новозеландски танци

остров Фиджи

къщата на вожда

къщата на вожда

това е нещо като църква

розово дърво плумеа

таро - традиционно хавайско растение за похапване

тук е в разфасован вид

и тук вече като краен продукт - не е особено вкусно само по себе си

разходка с кану

нашият човек трябваше да се навежда под всеки мост - добро упражнение

роднините на симпатягите от Великденския остров

патето ли ще яде рибите или те него?!

неее, всички ядат храна за риби :)

божествата от Великденските острови

какви сериозни физиономии

така се готви по самуански

мирише вкусно-о

начало на танцовия парад

хавайките

ако някой има илюзия, че хавайките са слаби и красиви - да спре да гледа американски филми и да отиде да ги види!

красавица от Таити

тези бяха най-грациозни

моите фаворити от Аотеароа

Самоа

добро настроение и много усмивки

хавайският цар Камехамеха

най-хубавите островитянки

водни проекции:)

в Рая

на остров Таити

седянка

булката и младоженецът се запознават

и се сгодяват

вождът идва за венчавката

свидетелите

в храма

свиреп воин

младоженците

щастливо женени

туристки завладяни от духа на алоха

катерене за кокосови орехи

използване на кокосовия орех за подпалки

тук самоецът имитира Рамбо :)

изваждане на кокосовия орех от черупката

всеки кокосов орех си има личице :)

терминатора на кокосови орехи!

изваждане на кокосовото месо

и на кокосовото мляко

и накрая - хранене на кокошките

едно сърдито тики

едно още по-сърдито тики

това е тикито на любовта (ауч)

щурмуване на кратера Даймънд Хед

да, готова съм за катеренето!

то по тая пътечка не ще катеря, ами ще тичам

интересно предупреждение...много мотивиращо!

дъга!

не знам на кой би му хрумнало да продължи натам...на мен, може би?!

многото стълби

които водят до тъмен тунел

и още повече стълби

фар на южната страна на острова

гледка към кратера

гледка към Хонолулу

многобройните квартали на Хонолулу

Уайкики бийч

тези май не ги е страх от цунами

добре, че не отседнах в тая лудница

пу-у-у-у, точно натам смятах да продължа!

кратера Даймънд Хед

пътечката, която води към изхода

тук много прилича на Вазовата екопътека на Искърското дефиле

без перчем

с перчем :)

една панорамка

24.12.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!