Писмо до любимата 5: Проблеми!

Писмо до любимата 5: Проблеми!

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Здравей,любима!
Днес отново сядам да ти пиша.
Преживях толкова много неща през последната година,че няма да ми стигне цял един живот да ти ги разкажа.
Много тъжни неща ми се случиха,дори и сега докато ти пиша тези думи ми е мъчно отвътре.

Едно

Ще започна както винаги отдалеко.
Миналото лято(на 2011 г.) се запознах с двама музикални изпълнители - композитора Валди Събев и един български диджей,който живее и работи в Лондон.
Запознах се с Валди Събев,защото много харесах песните,които той композира и му предложих да ги сглобявам с подходящи видеа и да ги качвам в Ютюб - за моя огромна изненада той се съгласи.
Запознанството ми с диджея се случи не по мое желание,качих една негова песен и той ме намери във Фейсбук,за да ми търси сметка за това.
След като видя,че от мен пари няма да може да изкара и като разбра,че имам профил в Ютюб ме накара да му кача две песни в сайта.
След това поиска да заключа едната,защото лейбъла(продуцентите) му така казали.
Е,когато се сети,че трябва да отключим клипа хората вече не искаха да го слушат.
Както и да е.
През декември 2011 година ми каза,че ще ми даде още песни за качване,но аз не го изчаках и сам реших да кача любителски запис на една негова песен.
Когато след месец(през януари 2012 г.) се свързах с него той започна да ме заплашва,че ще ме съди,че му дължа пари за щетите,които съм му нанесъл,че ще си платя ... всичко това беше заради записа,които качих.
В резултат на това изтрих всичките му клипове,които бях качил в Ютюб и Вбокс7 и си приключих взаимоотношенията с него.
Изобщо не ми е приятно да ме заплашват - да живееш в непрекъснат страх е нещо ужасно.
Не бива да се сближавам с такива алчни хора.
Много по-важно е да се отнасяш човешки с човеците наоколо,а не да им търсиш сметка за неизвършени престъпления.
Но ... това,което ми се случи до тук беше нищо,а аз си мислех,че през последните двайсет години съм преживял много тежки неща.
Ако знаех още какво ме очаква ...
През същия този декември 2011 г. главният moderator на Вбокс7 ми предложи да стана модератор за един месец на Официалната група на носителите на значки.
Аз помислих задълбочено за цели пет минути и побързах да кажа "Да".
Между 10 декември 2011 г. и 10 януари 2012 г. бях модератор.
Не,че имаше какво толкова да се прави - наглеждах групата,говорех си с потребителите,отговарях на въпросите,които ми задаваха с лични съобщения,изобщо помагах с каквото мога.
Единственият недостатък на модераторството беше,че добих някаква съмнителна слава и всички хора със странни отклонения ми пишеха вкупом проблемите си,все едно аз можех да ги реша.
За зла беда на 30 декември 2011 година един мой клип влезе в класацията на сайта Топ 40 и застана на първо място.
За 48 часа профила ми беше погледнат от над 600 потребители,а колко са ми гледали профила анонимно(без да са си влезли в акаунтите) един Господ знае.
Страшна работа!
Около мен настъпи някакъв страшен фурор,все едно бях рок звезда,а десетки фенки искаха да разкъсат блузките си и да правят секс с мен.
Това беше едно от най-ужасните преживявания в живота ми!
Не искам да се повтаря никога повече.
Почувствах се разголен,уязвим,за няколко дни станах популярен,но това не ми хареса.
Тогава си активирах профила във Фейсбук и изтрих всичката лична информация за мен.
Не исках(и все още не искам) никой да знае кой съм,как изглеждам,от къде съм,къде живея.
След това си дадох сметка,че никой и не се интересува истински от мен,просто хората са любопитни кой стои зад профила ми във Вбокс7.
Не разбирам тези,които искат да станат известни - мисля,че да търсенето на известността е някаква форма на ексхибиционизъм.
След това moderator,който беше в отпуска за месец се върна и ме освободи от служба,но интереса към мен не изчезна напълно както аз очаквах.
Явно любопитството на хората вече беше раздразнено и те искаха да знаят кой точно е biggeorge.
Най-важното,което запомних от модераторството си е,че това е отговорност - един път пред този,който ти е поставил задачата,втори път пред потребителите,които трябва да контролираш,трети път пред екипа на сайта.
През този един месец бях толкова напрегнат да не сбъркам нещо,че направо ме присвиваше стомаха от ужас.
Пак през декември си купихме готварска печка - време беше за това.
Това беше един хубав момент,за който сега си спомням с умиление.
...
Знаеш ли,любима,ще оставя настрана глупостите,които искам да ти напиша и ще ти разкажа нещо лично,от което малко се срамувам.
Моля те,замълчи за малко и ме изслушай,без да ме прекъсваш и да задаваш въпросите,които напират на езика ти.
Трябва да ти призная нещо - от 1995 година насам ние(аз и родителите ми) не се отопляваме през зимата.
Да,имаме дървена печка,но тя има нужда от дърва и въглища,за да гори,а те са доста скъпи.
Електричеството също е скъпо и не го ползваме за отопление.
През зимата у нас става малко студено ... например ако навън е 0 градуса по Целзий в нас е + 12 градуса.
Проблемно става в края на зимата - януари или февруари,когато температурите на въздуха падат доста под нулата.
Когато навън е от - 10 до - 20 градуса в нас температурата е от + 5 до 0 градуса по Целзий.
Да,знам,че това е доста студено.
Да,знам,че не се стои на студ,но нямаме друг избор - при ниските доходи,които имаме е радостно,че изобщо можем да си плащаме сметките и да си купуваме храна,какво остава да се топлим.
Топленето става с помощта на една руска ютия - загряваш я малко и си топлиш ръцете,загряваш я повече и си топлиш краката.
Ако е много студено лягаш под завивките и чакаш зимата да мине.
До тази зима си мислех,че най-студено е било през януари 2006 година - тогава температурите навън паднаха до - 25 градуса по Целзий,а в нас ударихме нулата.
Тогава имах изпит по Електрически апарати - 1 част и имах да науча 63 въпроса за 7 дни.
Питай ме как съм ги учил при тези температури.
Не,по-добре не ме питай нищо.
На изпита получих петица.
Професор Трифонов каза,че шестица пише само на Господ,а петица пише на себе си,така че аз приемам оценката си като пълно шест.
Но зимата на 2012 година ми разказа играта.
Не,че беше много студено - просто комбинацията проблеми със студ ме съсипа.
Ако ще ме питаш как се поддържа хигиена при толкова ниски температури ще ти кажа директно - много трудно.
През зимата се къпя веднъж седмично - в неделя.
През останалите дни се подмивам.
Каква дума - подмивам.
А как се къпя,когато температурата в банята е + 5 градуса е сложен въпрос - къпя се с гореща вода,стискам зъби и търпя,докато дойде пролетта.
Като бях малък ми беше адски трудно да оцелявам през зимата - все мрънках за топлина,все ми беше студено.
То и сега ми е студено,но вече не мрънкам.
Любима,исках да ти разкажа за живота ми през зимата,защото в някаква степен това ме измъчва вътрешно и исках да го споделя с теб.
Сигурно ще ме попиташ как се оцелява при такива условия на живот ... питай ме,де.
Трудно е,но не е невъзможно.
Обличам всички дрехи,които имам - два чифта дебели панталони,пет чифта чорапи с вълнени терлици отгоре,четири блузи с елече и задължително яке или шуба,три-четири шапки,ръкавици и шал.
Завивам се със следните завивки с този ред - най-отдолу до тялото ми слагам едно одеяло,отгоре е юргана,отгоре са останалите одеяла.
Ако стана много студено слагам всички завивки,които мога да намеря и се пъхвам най-отдолу,свивам се на кълбенце и чакам да мине нощта и цялата зима.
Когато преди четири години се запознах с Умницата я поканих да ми дойде на гости,но щом разбра какъв студ е в нас набързо ми отказа.
След нея не посмях да поканя никого повече.
Всяка зима,когато температурата в нас стигне нулата се шегувам,че трябва да влезем в хладилника,за да се стоплим.
Странно,но тази шега никога не омръзва.
Студът е страшен бич - една зима пръстите на краката ми измръзнаха и като ги стоплих ме боляха адски.
Най-страшно става,когато замръзнат прозорците и вратите или когато в супата ми плуват бучки лед,или когато нощно време усещаш как студа изсмуква цялата топлина от белите ти дробове,или когато не можеш да заспиш,защото ти е твърде студено отвътре,или когато отидеш някъде на топло и не можеш да се стоплиш с часове.
Да,зимата ме плаши,това е причината щом дойде първият студен фронт през септември на мен да ми се доревава от ужас - знам какво ме чака цяла зима и затова не искам лятото да свършва,но то винаги има край и идва студа.
Но това,което се случи тази зима ме съсипа като самолет с терористи Световен търговски център.
Всъщност всичко започна преди много повече време и корените на злото са в мен и нещата,които казвам и върша.
Надявам се си спомняш нещата,които ти писах в предните си писма.
През декември 2010 година пътувах до един град,но преди да направя това пътуване в началото на ноември 2010 година казах на родителите си,че искам да отида до този град.
С цялата си простотия им го казах точно на рождения ден на майка ми,в един щастлив и мирен за тях ден,по начин,по който прозвуча така все едно искам да избягам от тях.
Изобщо не си премерих думите,казах каквото си мислех и те се травматизираха малко или повече.
След като видяха,че няма да се откажа от идеята си те ми казаха:"Прави каквото си решил!",но травмата в тях остана.
Всъщност аз нямах лоши намерения,но както винаги пътят ми към ада е постлан с добри намерения,а с каквото се захвана отива на кучето в гъза.
Не знам защо става така,вероятно е генетично-психологично-характерен проблем,който действа като атомна бомба в милионен град - поразява всички.
След като се завърнах от моето пътешествие аз се умълчах ... по-голямата част от 2011 година я прекарах в мълчание.
Дори и сега не ми се говори много.
Осъзнаването,че думите са безсмислени и не могат да променят нищо ме накара да загубя желание за разговори.
Но това ми мълчание е травматизирало още повече родителите ми.
Те са свикнали да говоря много повече ... но аз нямах желание за това и съответно те са изпаднали в депресия.
Жалко,че не го усетих по-рано.
През лятото на 2011 година баща ми започна да проявява странни симптоми - умора,безсъние,забравяне.
Той имаше проблем,но задълбочен в собственото си нещастие аз не забелязвах нищо.
Явно всичкия този стрес и напрежение са повишили кръвното му налягане и това е дало лоши резултати.
Все пак той е на петдесетина години и емоционалното напрежение му се отразява по-зле,отколкото на мен.
Не,и аз имам нарушения - от април 2010 година от време на време,когато си мисля за "някого" получавам аритмия,но след това,когато не мисля за нищо сърцето ми си бие в съвсем нормален синусов ритъм.
Лекарите наричат това състояние "Синдром на разбитото сърце".
Кофти,много кофти!
Знам как да си нормализирам сърдечния ритъм,знам и как да пазя ритъма си постоянен.
Вече на плача нощем или денем,сутрин или вечер,вече не плача изобщо,нямам сили за това.
Единствено слушам сърцето си как бие - чувам го,докато заспивам,докато се движа или докато почивам.
За сега бие нормално.
Успях да намаля нивата си на стрес до минимум,като изолирах основните канали - mIRC,форумите,Фейсбук и Скайп.
Ако усетя,че Интернет ме натоварва психически ще подам молба в доставчика си и ще го спра завинаги.
Когато се наспя добре и не се натоварвам физически или психически се чувствам добре.
Не съм получавал аритмия от месеци.
Странното е,че съм станал по-устойчив към стреса - когато би трябвало да съм под напрежение аз съм спокоен,а сърцето ми бие все едно съм легнал и си почивам.
Всичко се получава от мислите - ако те са спокойни и тялото е спокойно.
Колко проста истина,но никой не ти я казва,нали?
Както и да е.
Баща ми явно е бил под силен стрес,тревожейки се за мен.
Един ден,на 12 септември 2011 година се събудих и майка ми каза,че баща ми не може да изговаря някои думи - т.е. има проблем с говора.
Аз не съм идиот,макар успешно да се стремя към тази титла.
Веднага разбрах,че става дума за проблем с мозъка - най-вероятно инсулт.
Казах на майка ми,че трябва да отиде на лекар и то веднага.
Да,ама баща ми отказа.
Магаре на мост виждала ли си?
Любима,ако си мислиш,че аз съм инатлив,значи нищо не си видяла.
За баща ми важи поговорката:"Криво дърво се оправя,крив човек не се оправя!".
Не можеш да му промениш мнението,след като вече е взел решение.
Убеждавах го да отиде на лекар в продължение на почти шест месеца.
През това време той прояви куп други симптоми - забравяне,разсеяност,главоболие.
Нямаше двигателни нарушения и това го лъжеше,че е добре.
До 22 януари 2012 година.
Един от най-ужасните дни в живота ми.
Събудих се в 14:45 часа след обяд,когато майка ми влетя като хвърковатата чета на Бенковски в стаята ми и ми каза:"Жорко,бързо,баща ти получи инсулт!".
А,не,бе,той нямал инсулт и нямал нужда от лечение.
Така става,когато никой не слуша гласа на разума,т.е. мен.
Парадоксално е,че точно аз съм гласа на разума,но такива са фактите.
Отидох за 0.00001 секунди до кухнята и там видях баща ми да стои на стола си,но левия му крак и лявата му рака се огъваха по неестествен начин.
С помощта на майка ми и с моя помощ го завлякохме до северната стая и го поставихме да си легне.
След това му казах,че трябва да повикаме линейка и спешно да го закараме в болницата.
Преди години бях гледал по едно здравно предаване един лекар - невролог,който обясняваше как трябва да се действа при получаване на инсулт.
Тогава той каза,че ако се реагира бързо е възможно да не останат никакви инвалидизации и дефекти в болните от инсулт хора.
Но още щом споменах за линейка и болница баща ми каза "Не искам!" и аз започнах да си гоня опашката в търсене на изход.
След два часа спорове най-накрая извиках линейка.
Казах му,че не ми пука за мнението му и се обадих на 112.
Ебаси и човека!
Дойдоха за десетина минути,прегледаха го,той отказа да отиде в болница,казаха му какъв лекар да потърси,какви лекарства да пие първоначално и си тръгнаха.
Няма само с него да се занимават,я!
Отидох и му купих лекарствата,а след няколко месеца една лекарка ни каза,че били безполезни и трябвало веднага да го заведем в болницата.
Да дойде тя в къщи да го убеждава да влезе в болница да видим колко ще успее.
Както и да е.
Върнах се в нас и прекарах една кошмарна нощ.
На другия ден повиках най-добрия невролог в града да го прегледа - той му каза,че е получил инсулт и препоръча влизане в болница.
Е,не отидохме в болница,предписаха ни домашно лечение с подходящите лекарства.
Пи ги в продължение на три месеца,смениха му няколко пъти лекарствата с по-добри и по-силни.
Баща ми беше получил частична лява хемипареза(на лява ръка и ляв крак),но какви са пораженията можеше да се установи само с изследвания,които той нямаше как да направи къщи.
Не искам и не мога да ти разкажа за всичко,което преживях през тези три месеца.
Сега изпълнявам не само моите задачи,но и всички онези неща,които преди вършеше баща ми.
На моменти дори аз перях,готвех,миех чиниите,чистех къщата,докато майка ми се занимаваше с него.
Имаше дни,в които не ми се ставаше от леглото,знаейки какво ме очаква.
Слава Богу,от трудноподвижно легнало положение аз и майка ми успяхме да го изправим на крака,да се движи самостоятелно,да изминава по 2-3 километра на ден и това за по-малко от сто дни.
Всеки ден го рехабилитирах със специално измислени от мен упражнения,за да не атрофират мускулите му.
Майка ми пък го масажираше на определени точки от тялото,които стимулираха мозъка му да се възстановява.
Не ме питай как и къде е извършвал основните си жизнени функции.
Не ме питай как се е хранил и как сме се опитвали да го забавляваме,за да не му е скучно и да не мисли колко е болен.
Не ме питай колко пъти ходих по лекари и аптеки и на колко опашки чаках,докато получа това,което искам.
Не ме питай как началото на разболяването му съвпадна с най-студената част от зимата и как издържахме при нула градуса с болен от инсулт човек.
За да не усети лекаря колко е студено в къщи,когато идваше на консултация се налагаше да включваме електрическата печка да позатопли въздуха в стаята - не,че доктора повярва на номера,но поне направихме някакви опити да замажем положението.
Всичко това,което се случи беше нечовешко и за съжаление вината е моя.
Един път,че подложих родителите си на излишен стрес с моите емоционални глупости и втори път,че не реагирах навреме още при първите симптоми.
Нали се мисля за много умен?
Е,явно не съм толкова умен,след като оставих баща ми да стигне до тук.
Разбира се,има и косвени виновници за разболяването му - например на работата на баща ми го караха да работи по 10-15 часа на денонощие.
Той не е на двайсет години,на петдесет е и не заслужаваше такова робско отношение,още повече,че имаше времена,в които отказваха да му изплатят заплатата и той работеше буквално за нищо.
Затова сега след като се разболя всичко онези,които се държаха лошо с него напуснаха работата си и избягаха - ако се чудиш от къде знам ... бях на работното му място,за да предам инструментите му и видях с кого и в каква отровна среда е работил.
При последното ми отиване там видях,че колегите му ги няма - вместо тях работят някакви чисто нови хора.
Подозирам,че докато баща ми се върне обратно на работа цялото предприятие ще е напълно променено.
Дори и да иска няма да може да докаже в какъв ад е работил.
Много хитро,не мислиш ли?
Първите два месеца получаваше нормално болничен,но в средата на април лекарят,който трябваше да го прегледа се заинати и отказа да му продължи болничния,докато не влезе в болница.
Личното ми предположение е,че нашия лекуващ лекар е накарал колегата си да му откаже болничния,за да го принуди да влезе в болница,но без доказателства това си остава само една теория на конспирацията.
И така баща ми влезе в болницата - една седмица лечение с лекарства,ядене на болнична храна и срещи с тежко болни хора той разбра,че изобщо не е толкова зле,колкото си мислеше.
В началото му направиха скенер,рентген,кардиограма,изследвания на кръвта и урината.
Всички показания се оказаха в нормалните граници с изключение на кръвното му налягане и факта,че имаше инсулт.
Всеки ден,сутрин,обед и вечер,аз и майка ми бяхме в болницата на свиждане,екипирани с храна,дрехи и интересни истории от света и у нас.
Той през цялото време искаше да се прибира в къщи,защото там изобщо не му харесваше.
На седмия ден го изписаха,радостни,че се отървават от него,с надеждата никога повече да не се връща и му предписаха една шепа лекарства.
Едно леко лирично отклонение от историята ... в болницата имаше една много красива медицинска сестра.
Много ми приличаше на някого,но на кого не мога да ти кажа.
Не съм й се свалял,спокойно,тя сигурно е женена и с деца,аз с женени жени не флиртувам,но лицето й ми направи впечатление.
Сега с месеци ще се чудя на кого ми прилича.
Та ... продължавам по същество.
След като баща ми се прибра в къщи постепенно започна да се раздвижва,да си възвръща ритъма на живот от преди болницата.
Все още страда,че е болен и че не може да е напълно здрав,но се опитваме да го убедим,че всичко ще се оправи - аз вярвам в това.
А ти,какво мислиш,любима?
Най-важното е,че баща ми е жив и се лекува.
Надавам се,че до края на лятото ще е напълно оздравял.
Обещавам ти,че тогава ще ти се похваля как е възвърнал предишното си здраве и жизненост.
Разказах ти всичко това,защото ми тежеше на душата,а тази тежест е пагубна за мен.
Любима,благодаря ти,че ме изслуша,точно от това имах нужда.
Прегръщам те силно и топло,защото те обичам,а те обичам,защото ти ме разбираш най-добре.

Две

Освен важните неща има и други не толкова интересни,за които исках да ти пиша.
Онзи ден си купих нов колан за 1,80 лв. от един магазин за дрехи втора употреба.
Колана е страхотен - не си бях купувал нищо ново от 2008 година насам.
Повечето ми дрехи вече са се износили до тази степен,че се разпадат на парчета.

Три

Преди няколко седмици яйцата бяха стигнали баснословни цени и една позната от Вбокс ме попита дали за Великден сме си боядисали яйца.
Ха-ха-ха,като й казах,че не сме се разочарова и каза,че Великден без яйца и козунак не е Великден.
Според мен по-важното е,че Исус Христос е възкръснал,а не това дали имаме боядисания яйца и козунак.
Последно ядох яйца миналата година - лятото или есента,не помня.
Скоро ще дойдат имения и рождения ми ден и пак ще ме питат как съм изкарал празниците,което ще ме постави в ситуация да се чудя какво да излъжа.
А истината винаги звучи кофти!
За последен път ядох истинска торта през 2003 година.
Тогава завърших средното си образование и си купихме цяла торта - изядохме я за три дни.
Още помня вкуса й.

Четири

Като казах завършване на средно образование искам да ти се оплача,че идва сезонът на абитуриентските балове.
След зимата това е вторият период от годината,който бих искал да пропусна.
Това ме натъжава допълнително - всяка година по това време мрънкам наум за всичко пропуснато в живота ми.
Всъщност имам напредък - преди години мрънках на глас с дни,докато сега цялата тирада преминава безмълвно в ума ми.
Обещавам ти,че в някое писмо по-нататък ще ти разкажа защо толкова страдам за абитуриентския си бал.

Пет

Друго,за което искам да ти се оплача е,че на 6 май е имения ми ден,а на 9 май е рождения ми ден.
Ставам на двайсет и седем години.
Не знам защо,но от десетина години рождения ми ден е по-скоро повод за тъга,отколкото за радост и забавления.
Глупости не знам,знам аз,ама не ми се говори вече за това.
И за това ще ти разкажа някой друг път.
Тъй ... остарявам.
Старост - нерадост.
Помня как навърших една годинка,а сега съм на двайсет и седем.
Направо не знам как мина всичкото това време.
Колко много видях,колко много научих,колко много хора срещнах,какво ли не преживях.
Шантава работа!
Ще цитирам себе си:"Животът е странна поредица от обстоятелства с неизвестен край".
Не съм ли прав,любима?

Шест

На 10 април 2012 година леко сгафих в сайта Вбокс7 и изгубих значките си.
Повече по темата можеш да прочетеш тук.
За мое оправдание ще кажа само,че аз нямам вина - виновна е погрешната ми преценка за нещата.
Подозирам,че цял живот съм имал погрешна преценка за всичко около мен и това е причината за повечето мои проблеми.
Може би ако имах по-правилна преценка,ако не правех непрекъснато грешки живота ми щеше да е по-лесен.
Но аз съм просто един човек и греша,не мога да избягам от себе си,не мога и да се променя.
Такъв съм се родил,такъв ще си и умра.
Дано от тук нататък по-рядко да греша.

Седем

Срещам съучениците си,но кой знае защо те не ме поздравяват - може би защото съм никой,безработен глупак без минало,настояще и бъдеще.
Виж ако бях "нещо",а не "нищо" щяха да ме забележат,но така ... аз съм просто отражение в едно криво огледало.
Преди няколко дни бях в поликлиниката и видях едно момиче,което много харесвах,когато бях ученик.
Тя имаше прекрасна коса,дълга до кръста и аз всеки ден я гледах с нямо обожание.
Един ден на нея й писна и ми се разкрещя да спра да я зяпам - докато завърша повече не я погледнах.
Но онзи ден я видях с бебе на ръце да излиза от входа на ДКЦ-то и да се качва на едно такси.
Разбира се,тя не ме видя и естествено аз също се направих,че не я виждам.
Срещнах и други съученици и съученички от различните класове,в които съм бил - имат си семейства,деца,живот.
Да,завиждам им,аз също искам да си имам семейство,деца,живот,но нямам нищо,т.е. имам това,което имам ... което не е много.
Не е честно другите да имат,а аз да нямам,нали? Но по-страшно ще стане,когато с години по-малките от мен започнат да имат неща,които аз нямам.
Нямам думи просто!
Според moderator не трябва да се сравнявам с никого,защото живеем различен живот и имаме различни съдби.
Прав е,но ми е трудно да не си правя равносметка за живота си,при положение,че същите тези хора години наред ми повтаряха:"Отличникът в училище не е отличник и в живота!" и "Георги,ти никога няма да завършиш висше,да се ожениш и за цял живот ще си останеш един прост готвач!".
Когато ти кажат такива неща неизбежно започваш да си даваш сметка от къде си тръгнал,през какво си преминал и как след всичко постиженията биват омаловажавани и неглижирани,на фона на прекрасния живот на всички останали.
Е,да,Глория е права,че на пръв поглед живота на другите изглежда подреден,но всъщност може да не е така,т.е. всичко това може да е поза.
За съжаление аз не позирам,аз съм себе си и не мога(и не искам) да се направя на нещо повече от това,което съм.
Поне знам кой съм,какъв съм и какво имам,а ако някой е нещо повече от мен - браво и дано наистина да е така.

Осем

От няколко седмици bTV премахват клипове,които уж са с нарушени авторски права и ... за съжаление махнаха и няколко мои.
Те си знаят какви ги вършат,но това,което правят е голяма грешка - само дразнят хората и губят зрители вместо да ги печелят.
Жалко за тях е,че започнах война с всички,които толкова много ги харесваха.
Сега ще остана съвсем сами и никой няма да ги подкрепи,ако някога имат нужда.

Девет

Забелязах нещо странно.
През последните петнайсет години,когато се запозная с някое момиче,което е на възраст между 14 и 18 години то разсъждава сравнително нормално и има правилна преценка за нещата.
Но ... в една определена възраст малко преди пълнолетието момичетата нещо се повреждат и стават много странни.
Първо,започват да се държат неестествено,странно,откачено.
Второ,говорят пълни глупости от вида:"Аз съм лошо момиче,аз съм зла,аз съм кучка,аз съм откачалка!".
Трето,започват да реализират на практика всички онези неща,които са казали преди това - стават лоши момичета,зли,кучки,пълни откачалки.
Питал съм момичета защо става така,но всички отричат това явление.
Аз обаче не съм малоумен и имам очи и уши и виждам какво става.
Мисля,че всичко това се дължи на факта,че в една определена възраст момичетата започват да правят безразборен секс и това противоречие между консервативно възпитание и свободомислие(безразборен секс) наложено от медиите и обществото довеждат до този емоционално-психически конфликт.
Този проблем си има своето логично решение,но не е моя работа аз да предлагам решения за чужди проблеми.
И въпреки това е дразнещо за мен,защото както добре си общувам с някое момиче и си водим нормални разговори,така изведнъж тя откача и познанството ни приключва завинаги.
Имам една позната,която я накарах д ами обещае,че няма да се променя като порасне.
Накарах я да ми обещае,че ако се промени ще ми каже защо се е променила и тези й "свидетелски показания" ще използвам за да докажа теорията си!
Не съм ли умен,а,любима,какво ще кажеш?!? Ама как съм го измислил!
Знам,че рано или късно и тя ще изтрещи като всички останали,но този път ще получа някаква вътрешна информация защо се е стигнало до това отклонение в поведението.

Десет

Наскоро се подстригах нула номер - много хубава прическа се получи.
Направих го,защото установих,че оплешивявам.
От тук нататък ще се подстригвам възможно най-късо,така няма да си личи много колко съм оплешивял.
Старостта чука на вратата ми,мамка му!
Единствения начин,по който мога да прикрия плешивостта си е като се остригвам напълно всеки месец.
Така не си личи с колко малко коса съм останал.
А,бе,пак си личи,но не толкова много,колкото ако си оставя по-дълга коса.
Тогава изгледам като плешив зализан глупак.
Е,не си бръсна главата,това ми се струва излишно.
Едно остригване нула номер е достатъчно.
А и така не ми се налага да се сресвам,когато излизам от къщи.
Скоро ще започна да си пея "Дъртака" на Деян Неделчев.
Нямам мустак,но схващаш идеята,любима.
"Дъртака,дъртака ..."

Единайсет

От известно време насам си говоря с една националистка,с която се запознах във Вбокс7.
Странното е,че тя мрази всички и всичко.
Единственото,което обича е ПФК "Левски".
Опитах се да я убедя,че не всички хора са лоши,че не всички цигани са зли,че Турция не ни е виновна за проблемите,че света не е такъв какъвто на нея й изглежда.
Тя не е много убедена в моите думи.
Все ми дава като лоши примери Цар Киро и Ахмед Доган,все мечтае да натика лошите на кучето в гъза,все се ядосва и не може да се контролира.
Разбирам защо толкова много хора участваха в палежите в Катуница - тези хора нямат самоконтрол,нямат ясни критерии за добро и зло.
На "моята" националистка един скинар й казал кое е добро и кое е зло.
А къде са били майка й и баща й? А къде са били учителите й?
А къде са били роднините й,които да коригират поведението и начина й на мислене?
Къде?
Никъде!
Никакви ги е нямало!
Липсата на възпитание води до подивяване на съзнанието,до пълна анархия в умовете на децата.
Започвам да си мисля,че това е целенасочено,защото същите симптоми,които има тя ги имат и децата в моя град.
А къде са органите в тази държава,които трябва да вземат мерки по проблема?
Или е може би не знаят,че съществува този проблем?
Децата са подложени на опасни влияния от много и различни страни и това води до много лоши резултати.
Някой ден,любима,ще ти разкажа малко истински истории за циганите и турците - така както ги разказах на моята националистка и я накарах да осъзнае,че циганите и турците в България са същите като нас,със същите проблеми,със същата бедност и нищета.
Може би следващия път,какво ще кажеш?

Дванайсет

В първия вариант на писмото ми до теб,любима написах малко разсъждения,предлагам ти да ги прочетеш сега :
----------------------------------------------------------------
Защо вече не мечтаем?
Защо вече никой не мечтае?
Защо мислим само за пари?
Не спирам да си задавам тези въпроси.
Непрекъснато мисля дали утре ще имам пари да си купя храна и да си платя сметките.
Животът ми се превърна в една непрекъсната тревога дали ще оцелея още един ден,още една седмица,още един месец,още една година.
Виждам,че не само аз съм така - всички са истерясали на тема пари.
Само че за разлика от мен другите хора не се тревожат как ще оцелеят - те мислят как да намерят пари,за да си гледат кефа.
Най - странното е,че накрая,когато успеят и постигнат така мечтаното богатство,те не са щастливи.
Това е въпросът ми:защо не съм щастлив?
Да,в момента нямам пари,но знам,че и да имам много пари пак няма да съм щастлив.
Щастието не се определя от парите.
Още един въпрос - какво кара хората да се чувстват щастливи?
Виждам,че някои са наистина доволни от живота си - или поне изглеждат така.
Но знам,че само се правят на щастливи,а всъщност вътрешно са нещастни,но се крият зад маската на лицемерието и лъжите.
Аз не лъжа - знам,че не съм щастлив и искам да разбера защо се чувствам така.
Мисля,че причината за моето нещастие се дължи на липсата на обич.
Когато бях малък и дядо беше жив всеки ден се чувствах обичан.
Знаех,че там някъде,дори и много далече има хора,които ме обичат и дори някой да се държеше гадно с мен имах вътрешната увереност,че някой ден ще дойде краят на страданието и обичта ще дойде при мен.
А сега ... сега знам,че това няма да има край.
Че никой няма да дойде.
Че никой няма да ми каже,че ме обича.
Точно това е,което ме кара да се чувствам нещастен - чувството за безнадеждност и обреченост,усещането за безкрайна мъка и страдание.
Години наред си мислех,че нещо ще се промени,но виждам,че това няма да стане.
Имах надежда!
Да,имах надежда.
Но надеждата за промяна умря.
И затова сега като нямам любов,мисля за пари.
Ха,парите не могат да заменят нищо и глупак е този,който мисли обратното.
Те не могат да ми купят приятелство.
Могат да ми купят компания за маса.
Те не могат да ми купят любов.
Могат да ми купят секс.
Те не могат да ми купят здраве.
Могат да ми купят медицински работници.
Те не могат да ми купят живот.
Могат да ми купят гроб.
Парите са безполезни,ако няма за кого да ги похарчиш,ако няма за какво да ги похарчиш.
Парите не трябва да са цел,парите трябва да средство за постигане на целите.
Виждам обаче,че са обществена фикс идея номер едно.
Забелязвам,че всички мислят,говорят и търсят пари.
Затова не е за учудване,че и аз ти говоря за пари,любима.
Поне на теб пари не ти трябват.
На мен също не са ми нужни.
Знаеш ли,че не съм си купувал "нови" дрехи от 2008 година?
Вярно е,ха-ха-ха.
Ако се чудиш защо съм сложил думата "нови" в кавички,то е защото моите нови дрехи са купени от магазини за дрехи втора употреба.
Затова и се засмях - страшна шега ... "нови дрехи".
Ако всичките ми дрехи са чисто нови ще трябва да имам един панталон,едни дънки,една блуза,една фланелка,един чифт чорапи,едни гащи,една шапка,едно яке,едни обувки.
Ще нося едни и същи дрехи непрекъснато.
Пазаруването не ми липсва.
Всъщност знаеш ли какво ми липсва наистина?
Липсва ми човешкото в човека,липсва ми човешкото отношение на хората,липсва ми човечността.
Това е,което ми липсва адски много.
Виждам само лицемери,само лъжци,само позьори.
Хора,които са забравили кои са всъщност,хора,които не помнят миналото си,хора,които не се интересуват от нищо друго освен от себе си.
Те са си самодостатъчни и са щастливи в самотата си,в алчността си,в безгрижието си.
Живея в едно общество,в един цял свят,в една вселена изградена от такива хора.
И след това се чудя защо съм нещастен ... по - правилния въпрос е "Има ли за какво да съм щастлив?".
Може би трябва да съм щастлив,че съм жив,но след като не знам за какво съм се родил на тази земя самото ми съществуване става малко безсмислено.
Може би съществувам,за да задавам въпроси,ха-ха-ха.
И все пак съм нещастен - първо,защото няма кой да ме обича и второ,защото нямам цел в живота.
От известно време насам си задавам този въпрос:"Каква е глобалната цел на всичко?" и започвам да си мисля,че такава цел няма.
Раждаш се,живееш и умираш - това ли е целта ... да умреш,да изживееш живота си,да бъдеш просто статистика.
Не е ли по - важно да оставиш своята следа в света?
Каква следа обаче?!? Да убиеш колкото можеш повече хора?
Да съсипеш колкото може по - голяма част от планетата?
Да натрупаш колкото можеш повече пари?
Да имаш колкото можеш повече деца?
Да правиш колкото можеш повече безразборен секс?
Да превземеш колкото можеш повече власт?
Според мен следата трябва да е положителна,да е градивна,не разрушителна.
Една добра следа е много по - важна от много лоши следи.
Но добрата следа изисква постоянство,изисква упоритост,изисква съзнателно усилие.
А да си лош е много лесно.
Забелязвам,че хората около мен,хората,които срещам и съм срещал през живота си се опитват да изкарат най - лошото от мен.
Държат се гадно с цел и аз да стана като тях.
Няма място,където да съм отишъл и да не съм събрал всичката лошотия на хората.
Аз съм като магнит за злоба и омраза.
Човешки злобо-магнит,ха-ха-ха.
Сигурно и на Луната да ида,и там някое зло извънземно ще ме подгони.
В момента се опитвам да се сетя за някой човек,които през цялото време на познанството ни да се е държал добре с мен.
Хрумват ми едно - две имена обаче това са хора,които познавам твърде отскоро - ако им дам време и те ще покажат злата си страна.
Времето,което е нужно е от три до шест месеца непрекъснати контакти.
Понякога е само месец,понякога е цяла година.
Но неизменно накрая нещата завършат зле.
Вероятно причината е в мен - аз съм зъл човек,който кара и хората да са зли,му-ха-ха(това е зловещият ми смях)!
Не знам къде е причината,но се чувствам уморен от всичката тази злоба.
Казано простичко - писна ми!
Виждам как към някои се отнасят добре и ми се иска и с мен да се държат така - но не се получава.
Или може би трябва да се примиря,че така ще премине живота ми.
Ха,супер.
В крайна сметка животът ми е гаден и съм нещастен.
Но все още съм жив и съществувам,напук на всички и всичко.
Може никой да не ме обича и да нямам цел в живота,но поне имам себе си.
Някои нямат и това.
Е,имам и теб,любима.
----------------------------------------------------------------
Интересни разсъждения,не мислиш ли?
Писани са на 17.12.2011 година.
Тези мои мисли странно резонират със събитията,които се случиха в последствие.

Тринайсет

Сигурно се чудиш защо не ти писах по-рано? Причината е,че не ми се говореше с никого за проблемите,които имам през последните три месеца и през последните три и половина години.
Не,говори ми се,но с точния човек,не с всеки.
Освен това имах нужда от преосмисляне.
Сега всичко в живота ми през последните няколко години ми се струва като някакъв сън,като че ли съм се събудил след кома и реалността ми се струва странно изкривена.
Явно изкривеният съм аз,а не реалността.
Кривият аз!
Любима,това е за сега от мен,Кривчо Кривчев!
Скоро пак ще ти пиша!

П.п.:Ще добавя само още нещо ...

Четиринайсет

Откакто баща ми се разболя,доходите ни рязко намаляха и казах на жената от частната агенция за търсене на работа спешно да ми намери каквато и да е работа,но ... за сега няма нищо.
Кандидатствах за водещ на телевизионно предаване и за инженер по качеството - извикаха ме на интервю в телевизията,но не ми се обадиха повторно.
Явно нямат нужда от мен.
Кандидатствам за всяка обява,която се появи,но никой не ми се обажда.
Ходих на интервю за готвач,но ми казаха,че нямам достатъчно опит и да си потърся сезонна работа по морето,защото там не иска много опит.
Няма смисъл на ходя на морето ако ще работя като готвач - ако ще ходя в друг град по-добре да работя по специалността си и да трупам професионален опит като електроинженер,не като готвач.
Надявам се,че до няколко седмици ще започна активно да работя,защото липсата на текущи пари тревожи и трима ни.
Е,не сме го закъсали съвсем,но и не трябва да стигаме до там.
За сметка на това наблягаме на здравето си.
Майка ми отиде на ушен лекар,за да й почистят ушите и сега чува мухите бръмчащи на 10 км. от нас.
Лекарят й оправи и гърлото,защото я болеше нетърпимо.
Тогава ни хрумна,че и тримата имаме очни проблеми и решихме да идем на очен лекар.
Междувременно след като казах на жената от частната агенция за търсене на работа,че трябва да ми намери каква да е работа тя ми намери място като тапицер на мебели и каза,че друго не може да ми предложи.
Най-шантавото е,че интервюто ми за работа като тапицер беше на 08.05.2012 г. - 24 часа преди рождения ми ден.
Лудост!
Отидох на интервюто и собственика ми каза,че трябва да започна да работя същия ден.
Любима,имай предвид,че ставайки от сън аз не закусих,а директно заминах за събеседването с мисълта,че след час-два ще се върна в нас.
Вместо това ме накараха цял ден да помагам на един друг работник,с тайната цел да му намаля производството за деня като му се пречкам непрекъснато.
Е,аз гледах да не му се пречкам много-много,а помагах с каквото мога.
След цял ден работа и две табуретки,които сам самичък успях да тапицирам ми казаха,че за деня нищо не ми дължат,защото "цял ден съм се учил на занаят".
Попитах ги дали ще ми превеждат заплатата по банков път,а те ми отговориха,че парите се дават на ръка,т.е. може и никакви пари да не видя на края на месеца.
Докато работех през деня забелязах,че работниците не носят маски и защитни очила въпреки,че използват лепила и разредители,както и пръскалки за лепилото и пистолети за забиване на скоби.
Момчето,на което помагах през целия ден повтаряше:"Работи по-бързо,времето е пари",но накрая на деня не беше успяло да си направи нормата.
Страхотия! Тези 350 лева,за които ми говореха са всъщност лъжа.
Никой в това предприятие не получава повече от минималната заплата.
Гадове мръсни! След няколко часово обмисляне реших да не започвам работа точно там.
Те искаха да си подготвя документите и да започвам да се уча на занаят(което означава,че няма да ми плащат заплата поне един-два месеца,докато се обучавам) още на следващия ден в 08:10 сутринта(работното време е от 08:10 до 18:00 от понеделник до събота),но аз ги излъгах,че ще го направя,тръгнах си от цеха и реших никога повече да не се върна там.
Вечерта проверих на сайта на Агенцията по заетостта какви са работните места в Бюрото по труда и реших,че на другия ден ще отида да си търся работа там.
Докато ровех на сайта открих,че има място за работа в една държавна администрация в моя град.
На следващия(рождения ми 09.05.2012 г.) ден станах рано-рано и отидох до Бюрото.
Попитах за всички места и те ми дадоха направление за интервю като готвач.
Е,това поне съм го завършил и знам как се работи.
Поне съм наясно как да се предпазя,ако стане трудов инцидент на работното ми място като готвач.
А като тапицер нямах никакви трудови умения - непрекъснато се блъсках в шкафовете и се оклепах целия с лепило,но поне не си заковах ръката с някоя скоба.
Като разказах на жените от Бюрото какви са условията на работа в мебелната фирма те казаха,че трябва да сигнализирам в Инспекцията по труда за тези ненормални условия на работа.
В Бюрото по труда също ми казаха,че за да кандидатствам за мястото на административен експерт трябва да отида до Бургас.
От там нататък се върнах в нас и заедно с родителите ми отидохме до поликлиниката,където и тримата минахме през очен лекар.
Оказа се,че всичките ми симптоми се дължат на сухота в очите и умора от прекалената работа с компютър.
Предписаха ми специални очила и капки за очи.
Майка ми се озова с диоптрични очила за близко и далечно виждане,а баща ми с очила за четене и капки за очи,заради раздразнение на околоочната тъкан.
От там се прибрахме в нас,хапнахме и отидохме до оптиката.
За два часа тримата си избрахме очила и уточнихме какви стъкла да си сложим.
Моите очила са 210 лева(скъпи са заради единствената рамка,която стана на широкото ми лице и струваща 140 лева,а заради стъклата по 35 лева едното),очилата на майка ми са 199 лева(скъпи са заради рамката от 89 лева и специалните стъкла по 55 лева едното),а очилата на баща ми са 89 лева - комплект,които е с фиксирана цена.
И така общо всички струваха 498 лева.
Имам тези пари благодарение на работата ми миналото лято,които за последната една година аз не изхабих,слава богу.
Чудех се за какво полезно нещо да ги изхарча и ето за това си струваше да ги дам - за да можем и тримата да виждаме нормално.
И всичко това на връх рождения ми ден.
Платих половината от сумата,като другата половина я дадох при получаването на очилата.
Като си тръгнахме баща ми каза,че на рождения си ден аз съм им направил подарък,а не те на мен.
Е,специално да го бях планирал нямаше да стане по този начин.
Ебаси и случайността,но подаръка е страшен и не съжалявам за него!
Прибрахме се,хапнахме сладки и аз започнах да се подготвям за пътуването до Бургас на другия ден.
Взех си банските,една кърпа,малко хляб,документите,които ми бяха нужни и натиках всичко в раницата.
След това си легнах да спя.
На сутринта станах,хапнах и хукнах към жп гарата.
Там се метнах на влака и след два часа се озовах в Бургас.
Видях строежа на АМ "Тракия",както и рехабилитацията на първокласните пътища,и на жп линията.
Е,не мога да отрека,че Бойко Борисов строи с размах ... използвайки нашите пари!
До мен във влака седеше едно момченце и с една кибритена клечка си бъркаше в ушите.
Казах му:Стига си си бъркал в ушите,ще ги разраниш!",а то кимна и изхвърли клечката.
Още във влака ми се ходеше до тоалетната,но ме беше гнус да отида - реших да се изпразня пикочния си мехур като стигна до Бургас.
Опитах се да си купя карта на града,но около гарата бяха скъпи - по 6 лева.
Тръгнах по центъра и жената продаваща на една будка за вестници ме посъветва да си купя карта от книжарница - щяла да ми излезе по-евтина.
Минах покрай съда и запраших нагоре из квартала.
Стигнах до едно кръстовище,а още не се бях намерил тоалетна и вече мехурът ми щеше да се пръсне.
Питах една жена дали знае къде наблизо има книжарница.
Те ме упъти,а аз се чудех как да не се напикая.
Купих си карта за 2 лева и 30 стотинки и така реших проблема с ориентацията,но пикането си остана.
Запраших към стадиона с надежда да си намеря някое ъгълче,но за моя изненада нямаше едно място подходящо за пикане.
Най-накрая зад една къща си свърших работата,без никой да ме види.
От там отидох до администрацията и си подадох документите,а след това се изнесох навън и хукнах към морето.
Влязох в Приморския парк и за моя огромна изненада видях два огромни пилона с българското и европейското знаме.
Прекрасни са!
Това са най-високите пилони на Балканския полуостров и в Черноморския басейн (42.9 метра) и най-големите знамена (9 х 15 метра).



След това видях морето и онемях,защото то както винаги беше прекрасно.
Но усетих,че имам нужда от тоалетна и то спешно.
Да се чуди човек как като видя морето и всичките ми отделителни процеси започват да се активизират!?!
Хукнах в посока към моста - преди десет години там имаше подходящи храсти,които ставаха за импровизирана тоалетна.
Но ... сега са осекли всичко.
Е,поне да бяха сложили по една химическа тоалетна,мамка му.
Седнах на една скамейка и си изядох хляба.
Станах и реших да използвам една от съблекалните на плажа за тоалетна.
Така или иначе от хляба ми остана една хартия,поставена в една торбичка - защо да не ги използвам като един вид "походна тоалетна".
Лоша идея - всеки град си има маниаци и откачалки,които кой знае защо се лепват все за мен.
Докато се оправях на една скамейка един тип се замота наоколо да види какво точно правя.
Изчаках го да се махне,но той стоеше на петдесетина метра и ме зяпаше любопитно.
Накрая ми писна и влязох в кабинката.
Докато се събуя онзи дойде да наднича какви ги върша.
Направо се смразих - ебаси нахалника.
Изправям се аз и му викам:"К'во прай'ш,бе?Я се разкарай!",а онзи като хукна все едно мечка го е подгонила.
Така на спокойствие си довърших заниманието,смених си гащите с банските,изхвърлих торбичката с "отпадъците" в коша за боклук и спокойно се отправих към плажа.
Там си струпах дрехите и раницата на купчинка,свалих си тениската,очилата,шапката и сребърната верижка и се втурнах към морето.
Любима,тюлен на сухо виждала ли си?
Е,аз съм нещо такова - беше ми много забавно.
Двайсетина минути се мятах във водата,докато не си натиках вода в носа и ушите.
Поне не глътнах мръсната морска вода.
Излязох на брега,опитах се да си изтръскам ушите,но лявото беше напълно запушено.
Изсуших се,сложих си отново бельото(което беше сложна операция,защото използвах кърпана като набедрена препаска под която смених банския със слиповете си),облякох се,взех си раницата и маратонките и хукнах бос към терасата:



Там се обух,изкарах си картата и хукнах към жп гарата.
Стигнах навреме за влака,купих си билет,качих се в последното купе и затърсих подходящо място.
Докато обикалях влака видях едно момиче с особено красиви очи.
Жалко,че беше малка,но и голяма да беше аз пак нямаше да посмея да й се свалям.
Намерих си място,седнах и задрямах. На Карнобат повечето пътници слязоха,а аз станах прав да зяпам навън през прозореца.
Влака пристигна с 5 минути по-рано на гарата.
Слязох и хукнах към нас.
Прибрах се,изкъпах се,хапнах,погледах телевизия,поговорих малко в Интернет и легнах да спя,за да приключи този иначе безкраен ден.
На другия ден(11.05.2012 г.) отидох на ушен лекар,защото от морската вода ми се беше запушило дясното ухо.
Той ми проми лявото ухо и ми предписа капки за другото ухо,които си слагах от петък до понеделник(14.05.2012 г.),когато ми го проми.
Същия ден след лекаря се опитах да намеря работодателя,при когото ме пратиха от Бюрото по труда да ставам готвач,но него никакъв го нямаше.
Наложи се да му звъня и той ми каза,че вече си е намерил човек.
Отидох при него лично,само за да ми напише отказа си на насочващото ми писмо.
Явно няма да стана готвач.
Междувременно във вторник(15.05.2012 г.) ми се обадиха да отида на второ интервю за позицията инженер по качеството.
Остава сега да ми звъннат и за позицията водещ на телевизионно предаване ... и ще избия рибата.
Е,отидох на интервюто,но ме наваля такъв як дъжд,че в усилията да не се намокря много ... се намокрих много.
Успях и да си навехна левия глезен,който не спира да ме боли.
Казаха ми,че до няколко седмици ще ми се обадят да ми кажат какво ще стане и дали ще ме вземат на работа.
Е,в края на март ми казаха,че ще ми звъннат до две седмици,а ми се обадиха месец и половина по-късно.
Вероятно ще ме потърсят чак след месец-два ... евентуално.
Всеки ден имам нещо за вършене - вчера в сряда(16.05.2012 г.) плащах сметките,днес в четвъртък(17.05.2012 г.) купувах храна,утре в петък(18.05.2012 г.) ще пазарувам перилни препарати.
Чувствам се като доброто малко магаренце - нося всичко на гръб наляво-надясно и направо не знам какво ще стане,когато парите ни свършат.
Харченето на пари започна да става един от най-неприятните моменти в ежедневието ми.
Знам колко трудно се изкарват парите,а виждам с каква лекота изтичат през пръстите ми.
Тук лев,там два и накрая нищо не остава.
Всичко се изяжда и отива в канализацията.
Аз толкова не харесвам парите и не ми пука за тях,а сега живота ме поставя в позиция да треперя за всяка една стотинка,за всеки един лев.
Шибана работа! А през това време в Бургас направили класиране по документи и решили да ме допуснат да се явя на теста и интервюто за работата като административен експерт.
На 21.05.2012 г. си видях името на списъка с одобрените кандидати(общо тринайсет на брой),които имат право да се явят на конкурса за позицията.
Нямам си и идея дали ще взема изпита и дали ако ме изберат ще мога да я върша,но поне мога да опитам - ако не ставам за работата сам ще се махна,няма да чакам да ме гонят те.
Сега уча усилено - прочетох няколко закона и ми бръмна главата.
Ще прочета и останалите наредби и каквото стане - това ще е!
В понеделник,21.05.2012 г.,баща ми пък отиде на лекар,за да го прегледат и да му кажат какво му е здравословното състояние.
Да,ама ... лекарката същия ден излязла в отпуска,а нашия любим личен лекар "случайно" забравил да ни каже,че трябва да си вземем направление и тогава да ходим при невролога.
Както и да е - направлението е взето,прегледа е осъществен,баща ми оздравява,болничния му ще бъде продължен,той е вече спокоен,ние също.
Във вторник,22.05.2012 г.,ми се обадиха за позицията "Инженер по качеството" - казах ми,че са избрали друг човек и няма да започна работа при тях,но ще ми запазят документите и ако им дотрябва човек ще ме повикат.
Я стане,я не стане - вятър работа!
Сега ми остава да уча за административната работа и да се надявам да ме вземат ... което е малко вероятно,защото другите кандидати за длъжността имат опит и юридически знания,както и секси външност(поне жените,де!).
Ако се чудиш от къде знам - проверих им имената в Гугъл и им видях биографиите и снимките.
А като напиша моето име нищо не излиза - преди няколко години поне излизаше решението на ТУ - София да получа сребърен и златен медал за отличен успех,а сега дори и това не се появява ... явно университета са махнали тези стари документи от базата си данни.
За 24 май направих клипче(нали този ден ми е нещо като професионален празник!),но не стана популярно.
Прочетох си книгите от библиотеката - най-накрая дочетох и петата книга от поредицата "Песен за огън и лед".
Чакам с нетърпение следващите книги на Джордж Р. Р. Мартин.
Междувременно на 22 май край Перник стана земетресение от 5.6 по Рихтер.
Откакто се разтресе земята в цялата страна властва истерията и страха.
Всички треперят да не умрат,а не осъзнават,че с всичкия този страх само си вредят.
Мен не ме е страх,защото съм преживявал няколко силни земетръса.
В помощ на уплашените хора написах в блога си какъв е реда за действие при земетресение.
На 25,26 и 27 май си почивах,защото ме боляха краката от ходенето предната седмица,но на 28 и 29 май компенсирах с целодневно обикаляне насам-натам.
Опитвам се да редувам тичане по лекари,аптеки и магазини с почивка и така да си давам време да се възстановя.
Ходих и на библиотека - взех си нови книги,но за разлика от друг път беше пълно с хора.
И не само в заемната - в читалнята нямаше свободно място.
Оказа се,че ползването на компютрите вече е безплатно - преди се плащаше по 1 лев на час и нямаше никой,а сега са човек до човек.
Така и така съм се разписал,ще ти кажа още нещо.
На 29 май е рождения ден на Хубавицата.
Спокойно,нито съм й писал,нито нищо друго.
Споменавам го,защото на рождения й ден си мислех какво бих й пожелал,ако можех да го направя ... най-важното е тя и близките й да живи и здрави,да бъде умна и разумна,да има много късмет и да сбъдне мечтите си - сега има тази възможност и ако не направи компромис с ценностите си,докато се мъчи да постигне целите си един ден с гордо вдигната глава ще може да каже,че е успяла.
Ако направи компромис и пропадне или пък успее,няма да бъде доволна от постиженията си,защото ще е платила твърде висока цена.
Не знам какво ще стане,но й пожелавам успех ... пък каквото сабя покаже.
На 30.05.2012 г. е изпита ми и целия ден ще съм в Бургас.
Любима,моля те,стискай ми палци всичко да мине добре!
Дай ми кураж,защото на мен леко не ми стига!
Поздравявам те с тази песен:
Calvin Harris ft. Ne-yo - Let's Go



Любима,ще ти пиша пак,обещавам ти!
До скоро!

17.12.2011 г. - 29.05.2012 г.

Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!