Писмо до любимата 4: Ново търсене!

Писмо до любимата 4: Ново търсене!

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

О,мацко,здрасти!
К'во ста'а?
Добре де,няма да се лигавя ... поне за малко!

Едно

Искам да ти се похваля - регистрирах се в бюрото по труда.
Не е нещо голямо,но в скучния ми живот това си е цяло събитие.
Отидох един септемврийски следобед да се регистрирам,носех си всички документи,самата регистрация отне по - малко от трийсет минути.
Определиха ми дата за подпис през октомври и ми казаха да проверявам на сайта на Агенцията по заетостта за подходящи работни места.
След месец отидох да се подпиша и жената накратко ми обясни как да започна собствен бизнес - да се регистрирам за стаж в някоя фирма,след три месеца(щом курса на обучение свърши) да изготвя собствен проект,да го защитя пред институциите на ЕС и да спечеля финансиране.
Едно не можах да разбера ... точно в кой момент ще фалира фирмата ми и под кой храст ще спя,когато загубя всичко,което имам,за да върна субсидията.
Жената ми обясни,че те работа няма да ми помогнат да си намеря,а аз сам трябва да си търся.
Каза ми накратко:"Действай,защото иначе работа няма.Ние можем да ти дадем информация за някое работно място,но активния си ти!".
Няма голяма разлика между състоянието ми преди и след като се регистрирах в бюрото по труда - все така безработен съм,само че сега веднъж месечно ходя да се подписвам и да се информирам за подходящите работни места в моя град.
Всъщност аз си се информирам през Интернет,но и на живо не е зле.
Да видим кога ще си намеря работа.
Любима,само те моля да не ми се сърдиш,че все още не работя.
Не съм мързелив,просто съм ... твърде интелигентен за тези обикновени и скучни работни места.
Вярвам,че един ден ... някой ден ... в близкото или далечно бъдеще ще започна да работя това,за която съм роден.
Имай ми доверие,поне ти,моля те!

Две

Искам пак да ти се похваля - поръчах си нова държачка за полускъпоценния ми камък ахат и вече съм горд собственик на сребърна верижка.
Историята на камъка ми е доста дълга - купих го през 2002 година в Бургас.
Бях там за една седмица и на площада пред сградата на Районния съд една жена продаваше полускъпоценни зодиакални камъни.
Тя ми каза:"Избери си камък!" и аз си взех един с лек дефект - исках да ми напомня,че в живота няма нищо идеално,а красотата е в несъвършенството.
Тогава като купих ахата държачката беше медна и залепена с моментно лепило.
След няколко години се наложи да я сменя,защото верижката постепенно изтърка и скъса пръстенчето на държачката.
Но бижутерията фалира,поради липса на клиенти и когато отново имах нужда от подмяна на медната детелинка държаща камъка,нямаше къде да го направя.
Обиколих половин България,докато най - накрая един бижутер във Варна ми каза,че тези камъни вече не се правят по този начин.
Не можеха ли да ми го кажат и в моя град?!?
Явно не ... пълен идиотизъм!
Попитах в една сребърна бижутерия дали могат да ми изработят държачка от сребро ... те казаха:"А не искате ли да е от злато?".
Прииска ми се да им кажа:"А не искате ли да е от платина,инкрустирано с диаманти,рубини и сапфири?!?".
Изработиха ми я за десет лева,а за още трийсет си купих една сребърна верижка.
От една книжарница си взех и малка тубичка моментно лепило.
Залепих и камъка за държачката и го закачих на верижката.
Всичко стана супер яко!
Не,изобщо не съм материалист.
Просто ... камъка ми напомня за едно хубаво,слънчево лято.
Всъщност това беше последния път,когато се къпах в Черно море.
Всеки път като погледна ахата и се сещам за пясъка и вълните,чайките и морето.
Ех,спомени.
Честно да си призная и верижката,и държачката си заслужаваха парите.
Сигурен съм,че ако ги видиш и ти ще ги харесаш.

Три

В града ни стават големи промени - ремонтират улици,градини,паркове.
По проект ремонтът трябваше да свърши в началото на ноември 2011 година,но като гледам ще им трябва поне още половин година,за да приключат с всичко.
Идеята не е лоша - от двайсет и пет години градската градина "плаче" за поддръжка,но общината все нямаше пари и желание.
Сега всички главни алеи са осветени и може съвсем спокойно да минеш през цялата градска градина.
Преди беше тъмно като в рог и беше много опасно да се минава през нея.
Асфалтират и улици ... ако Бойко дойде да реже ленти за откриването на обновените зони,ще ида с един плакат да протестирам.
На плаката ще напиша:"Не на Бойковизацията!".
Не е лошо да се обновява градската среда - лошо е,когато от това някои хора си правят лична реклама.
Много е дразнещо някой непрекъснато да се хвали колко е велик - историята определя кой е велик.
От позицията на изминалото време може да се прецени ефекта от действията на един човек - не е редно самия човек да се самоопределя какъв е.
Може би на Бойко му се иска да получи още сега похвалите,които един ден историята ще му даде,но не става така.
Още повече,че живеем в много странни времена - не се знае един ден как ще бъде оценено всичко,което става днес.
Ако Бойко беше малко по - скромен човек и се концентрираше повече в работата си,а не в самоизтъкване щеше да е по - добре за всички нас.
Само едно не разбирам - как ще възстанови инвестицията,която сега се прави.
Тези пари трябва да носят приходи,а не виждам как ще стане това.
Ще видим какво ще стане ...

Четири

Изтеглих си една програма за учене на чужди езици и сега ще започвам да уча езици на килограм.
Всъщност изкарах само първо ниво на Британски Английски и то до половината ... сега се мъча да се самоубедя да довърша първо ниво до край.
Изобщо не ми се учат езици - иска ми се просто да знам да говоря на всички езици на света и толкова.
Не ми се занимава с учене на чужд език.
Иначе да можеш да говориш друг език освен майчиния е много полезно - разбираш какво си говорят хората около теб,независимо къде се намираш.
Не знам какво да направя - искам да науча английски,но ме мързи ...
Пък и няма смисъл да уча чужди езици - кога ще отида в друга страна,че да си използвам знанията.
На куково лято в петък,събота и неделя.
Ако събера сили ще започна пак да уча език,ако ли не - програмата ще си остане неизползвана.

Пет

Напомпах си топката и един път ходих да играя баскетбол - сетих се накрая на лятото.
На следващият ден заваля дъжд и стана студено.
Всяко лято,откакто бях на четиринайсет години,ходя да играя баскетбол - понякога играя месеци наред,друг път само един - два дни.
Жалко е,че вече никой не ходи на игрището - когато бях малък имаше хора,които играеха футбол,тенис,баскетбол,волейбол.
А сега съм само аз.
Не е забавно да играя сам.
Обичам да спортувам,но ми се иска да има и други хора,с които да играя баскетбол.
Но няма!
Като няма - няма,ще си играя сам,докато свят светува.

Шест

В предишното писмо до теб ти разказах накратко последните три години,но този път ще ти ги разкажа с подробности,като този път ще прочетеш и за едно пътуване,което никога няма да забравя.
Може би на някои места малко ще се повторя,но ще ми простиш,че трябва да четеш същото като в предното писмо.

...

Много години исках да си имам компютър - мечтаех си за това от първи клас.
Колкото по - голям ставах и колкото повече напредваха технологиите,толкова повече се надявах,че родителите ми ще ми купят компютър,но просто нямахме пари за толкова скъпа "играчка".
Участвах във всякакви игри с надеждата поне да го спечеля,но в един момент разбрах,че единственият начин да имам компютър е като си го купя сам.
Започнахме да събираме пари - малко по малко,година след година.
Най - накрая парите бяха събрани.
Но аз вече не бях дете,а младеж на двайсет и три години.
По - голямата част от висшето ми беше преминало в обикаляне по компютърните зали и писане до сутринта сред цигарен дим и пиянски крясъци.
Затова се зарадвах адски много,когато решихме,че ще го купим.
Лошото беше,че години наред вярвах в заблудата,че Интернет е едно по - добро място,с потребители,който са различни от хората в реалния живот.
Тогава не разбирах,че постепенно виртуалното е станало като реалното и няма никаква разлика - хората,които можеш да срещнеш пияни на улицата,повръщащи до някоя кофа за боклук са и в Интернет и там могат да те оповръщат с мисловната си помия.
Но аз,глупака,вярвах,че нещата са различни.
И така през октомври 2008 година купихме компютъра.
Няма да ти разказвам за вълнението,с което влязох в магазина,нито за чувството,с което прегърнах кутията на компютъра,носейки я към нас.
Когато се прибрахме,сглобихме конфигурацията по схемата и го включихме очаквах,че веднага ще проработи,а той само си стоеше и мигаше.
Ха-ха-ха,почувствах се като маймуна в зоопарк,на която са дали атомна бомба - нямах си и идея какво да го правя,не знаех как да го инсталирам,нито как да го поддържам,още по - малко знаех какво ще намеря в Интернет,който все още не бяхме пуснали.
И така занесохме кутията на хората от сервиза и те инсталираха всичко.
Прекарахме си Интернет и разбира се още щом стартирах всичко ... си наръгах вируси.
Наложи се няколко пъти да го нося за преинсталация,защото непрекъснато го заразявах.
Накрая ме досрамя и потърсих в Гугъл информация какво да правя - така си сложих Мозила,научих се как се преинсталира Уиндоус,научих всичко,което сега знам.
Но първата ми и огромна грешка беше,че след като влязох в глобалната мрежа веднага започнах да търся с кого да си поговоря.
Душата ми беше закопняла за един нормален човешки разговор.
Тук ще направя едно леко отклонение ...
Спомняш си,че в предното писмо ти писах за две момичета.
За улеснение ще ги нарека Умницата и Хубавицата.
Разбира се,Умницата също е много хубава,а Хубавицата също е много умна,но все някак си трябва да ги нарека и това са най - подходящите думи,които ги описват.
Правя това уточнение,защото тези двете запълват с присъствието си по - голямата част от последните три години.
Няколко седмици след голямата покупка се запознах с Умницата.
Всъщност тя ми писа,не аз на нея.
Тя поиска да се запознае с мен,но нали съм прилепчив като досадна конска муха,веднага се вкопчих в нея и започнах да й досаждам.
Като някакво малко сладко кученце се въртях около нея и я молех за вниманието й.
А тя ... тя се чудеше какво да ме прави.
Не ме искаше.
Бях й излишен.
И сега е така.
Но да карам подред.
Запознахме се,говорихме,аз й разказах всичко,което ми тежеше на душата в онзи момент.
Тя показа към мен такова разбиране и доброта,че неизбежното се случи - харесах я.
С годините станах подозрителен към хората и към добронамереното отношение,защото ако някой се държи мило,то неизбежно иска нещо.
Но тя не искаше нищо от мен,просто се държеше добре.
И беше естествено да я харесам.
За съжаление,побързах да й го кажа,а тя напълно отрече чувствата ми.
Но аз не се отказах,защото я харесвах твърде много - Умницата събираше(сега също!) в себе си много от качествата,които харесвам в жените,тя е събирателен образ на онова,за което мечтая откакто станах на петнайсет години.
Написах й стихотворения,разказах й още неща за себе си,но дистанцията между нас си остана.
Тогава не разбирах защо е така,но откакто се запознах с един диджей,който учи в Лондон,всичко ми се изясни.
От нейната гледна точка двамата не сме равни.
Т.е. тя се смята за успяла в живота,докато аз съм ... обикновен български прошляк.
Когато се запознах с диджея той прояви към мен огромно високомерие:"Виж кой съм,а ти кой си?!?Аз затова избягах от България - за да се отърва от такива като теб!".
Аз му казах,че това е обидно,а той ми отговори,че така и трябва да бъде.
До това запознанство ми беше трудно да си отговоря какво точно означава поведението й,но сега съм малко по - наясно.
Тя е избягала от България и от хората(селяндури) като мен,затова никога няма да сме заедно,защото това означава да се върне обратно в тинята,в помията,заедно с другите прасета,а това просто няма да стане.
Груг-грух,ха-ха-ха!
Но аз не се спрях - продължих да си говоря с нея,но все по - рядко,докато един ден осъзнах,че тя няма нужда от мен.
Пише ми само,защото аз й пиша,затова спрях да й пиша,за да видя какво ще стане - не ми писа повече от година.
Прописа ми само,за да провери дали съм жив и докъде съм я докарал.
Но след отказа на Умницата,не се спрях до тук.
Бях решил,че ще намеря любов и приятели в Интернет и като неуправляема термоядрена ракета летях съм целта си - цел,която не съществуваше,затова и се разбих безславно в пустошта,далеч от всички хора.
След няколко седмици се запознах с Хубавицата.
Още в началото я попитах какво търси в Интернет - тя отговори,че си търси приятел,гадже.
Казах й,че и аз си търся приятелка,гадже.
Тогава разбрахме,че търсим едно и също.
Тя беше прекрасна - красива,умна,добра,тя беше,тя все още е момичето на мечтите ми.
Също като Умницата,Хубавицата събира в себе си всичко онова,което обожавам в жените - интелигентност,остроумие,характер,одухотвореност,вътрешна сила.
Този тип жени ме зареждат с енергия,със сила,те ме вдъхновяват,те ме карат да се чувствам истински жив.
Да си говоря с Хубавицата беше не просто удоволствие - всеки разговор с нея беше като един словесен оргазъм.
Ебати сравнението!
След като си поговорехме няколко (десетки) часа на денонощие се чувствах като дрогиран.
Няма наркотик на света,които да може да симулира това усещане - да чувстваш,да усещаш ума на другия,да го чуваш как и какво мисли.
Да,за това съм си мечтал толкова много години.
Беше ми хубаво,но за съжаление продължих да си търся приятели.
Запознах се с едно момиче,което ми каза,че името й е Гергана и е на шестнайсет години.
Две години и половина по - късно се оказа,че в момента на запознаването ни тя е била на дванайсет години и името й е съвсем друго.
Пролетта на 2011 година ми разказа истината - тя и нейна приятелка се обзаложили,че ще накарат някой от Интернет да се влюби в тях.
Приятелката й не успяла,но Гергана попаднала на мен и според нея ми разбила сърцето - непрекъснато ме караше да й повтарям,че я обичам и аз й го повтарях с надеждата,че ще ми даде снимката си и повече информация за себе си.
Е,накрая ми даде снимката си,но междувременно заради нея се случиха няколко други неща.
Дори и днес тя се държи леко откачено - не е луда,просто такъв й е темперамента,тя е холерик и само от една дума може да се ядоса.
След като си изяснихме всичко по между си я попитах:"Сега ние приятели ли сме?",а тя каза:"Не сме приятели!".
След това я попитах:"Познати ли сме?",а отговора й беше:"Не сме познати!".
"Какви сме тогава?" - продължих аз,а тя:"Ами ... никакви не сме!".
Тогава съвсем логично заключих:"Добре де,след като не сме нито приятели,нито познати,тогава защо си говорим?!?",на което тя отвърна:"Не знам защо си говорим!".
И така вече не си говорим - честитих й рождения ден и това беше всичко от мен.
Насила приятелство не става.
След това се запознах с едно Зайче.
Наричам я така както тя сама се наричаше - лошото е,че си имаше приятел.
Той беше много ревнив,беше против нашите разговори и неизбежно тя спря да ми пише,като изрично спомена,че не иска повече да поддържа каквито и да е контакти с мен.
След това се запознах с една Рокаджийка.
Още щом се заприказвахме разбрах,че нищо няма да се получи между нас,въпреки че и двамата бяхме свободни.
И досега сме приятели,и от време на време се чуваме,но вече си има приятел и не е много подходящо да си говорим - все пак човека може да започне да ревнува и не става да им преча.
След това се запознах с една Сериозница - в нито един от разговорите ни не можах да се излигавя,нейното поведение ме караше да се държа сериозно,дори и когато ми се простееше.
Въпреки че беше по - голяма от мен,да си говорим беше хубаво - понякога усещах леката й надменност,но тя не прекаляваше и всичко си беше наред.
Веднъж ми се похвали,че учи две висши наведнъж,а аз й отговорих,че също съм учил две висши наведнъж и вече съм ги завършил.
Никога повече не си позволи да доминира над мен - ето затова обичам да си говоря с умни жени,разбират ме от една дума,няма нужда да им повтарям или обяснявам,понякога се разбираме и без думи.
През този период от октомври 2008 година до февруари 2009 година се запознах с стотици момичета и момчета.
Не мога да ти разкажа за всички,а и няма смисъл.
Искам да ти разкажа само за Умницата и Хубавицата,но важно беше да разбереш,че въпреки разговорите ми с тях,не спрях да търся нови приятели.
След тримесечни разговори с Хубавицата реших да й кажа какво изпитвам към нея на 14 февруари 2009 година.
Е,казах й,че я харесвам адски много и тя също ми каза,че ме харесва.
Тогава реших да й напиша стихотворение.
Но за зла беда само три седмици по - рано бях написал любовно стихотворение на Гергана.
Гергана не го прочете,но Хубавицата - да.
Трябваше да й поискам телефона и да й отида на гости,не да пиша стихове.
Тъпо копеле съм аз!
След като го прочете Хубавицата се разплака(не ми го каза,аз го усетих,не съм чак такъв идиот!) и спря да ми отговаря на писанията ми.
След два дни ми писа в отговор на моите съобщения и отговора й беше страшен.
Държа се лошо,като наказателен отряд нахлу в сърцето ми и потроши всички мечти,които бях изградил.
Толкова не съм плакал откакто дядо умря.
Вече не празнувам четиринайсти февруари.
Всъщност за мен такъв празник няма.
Знам,че сам съм си виновен,но нищо не мога да направя - станалото станало!
Опитах се да й обясня,но тя не ме чуваше.
След това минаха много месеци и тя ми пишеше все по - рядко и по - рядко.
Аз плачех нощ след нощ - наистина от 14 февруари 2009 година насам плаках толкова много,колкото не съм плакал през целия си живот.
От ноември 2008 до февруари 2009 успях да направя дипломната си работа и да я защитя,но не се дипломирах,защото университета нямаше пари да отпечата дипломите.
Есента на 2009 спряхме Интернета - нямахме пари да го плащаме и за да не задлъжнеем го изключихме.
Като писах на Умницата,тя махна виртуално с ръка и каза:"Браво!Хайде чао,че имам работа!",а Хубавицата се засмя подигравателно и написа:"Пука ми!Чао-о-о!".
Нямах Интернет осем месеца.
Познай какво правех по цяла нощ.
Не е секс,не позна.
Всяка нощ гасях лампите,завивах се добре,плачех и мислех в тъмнината:"Къде сбърках?!?".
Понякога заспивах и сънувах кошмари,от които Стивън Кинг ще се ужаси.
Сутрин се събуждах и си мислех:"Жалко,пак съм жив и ме очаква още един ден,къде си Смърт,защо не идваш?!?".
Любима,защо мислиш,че ти разказвам всичко това - всичко,което се случи ми тежи на душата,дърпа ме надолу и не мога и крачка напред да направя.
Не сега не плача,не се тревожи,не плача,вярвай ми!
Защо не ми вярваш,не мога да разбера?!
Вече не будувам нощно време,всичко е наред,не се тревожи,нямам и кошмари!
Аз съм силен,ще се справя със всичко,няма страшно.
През тези осем месеца без Интернет никой не ми писа и ред.
Всичките ми "приятели от Интернет" забравиха за мен.
Написах три писма на мейла на Хубавицата,но тя не ми отговори.
Един ден през пролетта на 2010 година Умницата ми писа:"Как си,какво става с теб?".
Отговорих й естествено,аз съм като огледало,когато някой ми се усмихне и аз се усмихвам.
Но тя само искаше да разбере до къде съм стигнал,дали нещо съм постигнал или съм все същия мухльо,както когато се запознахме.
Е,същия си бях.
През май 2010 година най - накрая си получих дипломата за висше образование,както и златен медал за отличен успех - станах първенец на випуска.
А след почти година мълчание за именния и рождения ми ден Хубавицата ми написа по едно писмо.
След осем месеца на отчаяние тези две съобщения,изпълнени с обич и мили думи бяха като лъч светлина в пълна тъмнина - толкова се зарадвах,че дни наред бях в еуфория.
По същото време Умницата ми писа,че ще бъде в България и ще работи тук няколко месеца,за да си плати преместването в друг университет.
Явно беше оплескала работата,за да се наложи да се мести в друг град и сега й трябваха пари.
Покани ме да отида при нея,за да се видим на живо и да се опознаем по - добре.
Но аз имах други планове и изобщо не ми беше до нейните предложения.
А и помнех колко лични неща й разказах още в началото и ме беше срам да се изправя пред нея,и да я погледна в очите.
Похвалих й се,че съм се дипломирал и тогава за пръв път усетих недоверието й:"Как,по дяволите,тоя смотльо има диплома за висше,а аз,която съм хиляди пъти повече от него,нямам!".
Най - накрая си пуснахме отново Интернета и започнах да си говоря с Хубавицата.
Нямах търпение да й кажа,че я харесвам,че я обичам,че без нея не мога да живея,че тя е всичко за мен и когато не е наблизо,всеки миг е вечност.
Но тя имаше други планове.
Аз разбира се побързах да й кажа за чувствата си - трябваха ми три дни,докато й кажа.
Е,казах й,че я обичам,че съм влюбен в нея,че я харесвам от първия миг,в който сме се заприказвали.
Тя ми каза,че ме обича,но само като приятел,като брат,че сме сродни души,но не е влюбена в мен.
Този отговор ми нанесе страшен удар - дори и сега докато пиша това усещам как детето в мен се свива на кълбенце и започва да скимти ужасено.
Дни наред всичко ми беше като насън,не ядях,не спях,само стоях,мълчах и гледах монитора.
Разгледах профила й във Фейсбук - видях снимките й изпълнени с щастие и сексапил,забелязах,че се е забавлявала по заведенията,по градинки и поляни,осъзнах,че аз съм нищо за нея,просто един познат от някъде,едно голямо нищо в живота й,шепа прах пусната по вятъра,пясъка между пръстите й.
Много мъчно ми стана,но какво можех да направя.
Тогава се запознах с една от нейните приятелки - ще я нарека Приятелката.
Тя като разбра кой съм и какъв съм започна да ме убеждава да преследвам Хубавицата,да отстоявам правата си.
Освен това Приятелката имаше нужда от помощта ми,за да се сдобри с Интернет приятеля си - е,събраха се с "моя помощ".
Така се запознах и с Интернет приятеля на Приятелката.
Отстрани погледнато е интересно да се наблюдава тази манипулация,но когато си вътре е трудно да различиш кое е правилно и грешно.
Спокойно,Любима,не съм направил нищо лошо - просто чети и ще разбереш какво стана.
Мислих около месец и казах следното на Хубавицата:"Не мога да ти бъда приятел,защото не мога да те гледам отстрани как си живееш живота,а аз през това време да страдам за теб.Един ден ти ще се ожениш,ще си имаш деца,а аз ще продължавам да те чакам да ме обикнеш!"(наричам този момент "Моята сцена на ревност" и "Най - голямата грешка в живота ми").
Хубавицата каза:"Държиш се детински!Добре!Сбогом!".
Тогава не ми стана ясно защо използва думата "детински",но сега мисля,че разбирам малко по - добре.
Като цяло бях прав в разсъжденията си,но не отчетох очеизбождащия факт - обичах я!
Изкарах точно една седмица без нея - едно безкрайно страдание.
След като мина тази седмица,осъзнах,че ако продължавам така ще трябва да ида или в лудница,или в гробищата,или в болница за фронтална лоботомия.
Вместо тези крайни варианти,помолих Приятелката да ми помогне,като каже на Хубавицата една - две добри думи за мен.
И тя каза ... една - две "добри думи" за мен ...
Нямаше връщане назад - независимо от молбите ми Хубавицата не се смили.
Аз бях плевел в градината на живота й и тя беше готова на всичко,за да ме изкорени завинаги.
Когато попитах Приятелката какво си мисли Хубавицата за мен,тя каза следното:"Тя не харесва мъже като теб и затова никога няма да те хареса,колкото и да ти се иска това да стане реалност!".
В един разговор с Приятелката споменах,че ми се иска един ден да се оженя за нея.
След половин година разбрах,че всъщност съм казал:"Дори и насила ще се оженя за нея и ще я накарам да ми ражда деца!".
Интересно кога в живота си съм карал някого да направи нещо насила.
Ако Хубавицата още в началото ми беше казала истината,никога повече нямаше да й досадя.
Тогава в средата на август Приятелката започна да ме убеждава да отида в града им,като в агитацията се включи и Интернет приятеля на Приятелката.
Това продължи всеки ден от август до ноември 2010 година.
Излъгах Приятелката,че ще отида за рождения й ден през ноември и когато това не се случи,тя ми каза,че Хубавицата ме нарекла "психопат"(което ме обиди,но какво можех да направя) и след това спря да ми говори.
В резултат на тази обида отидох и се снимах в едно фото,а след това качих снимките във Фейсбук.
Интернет приятеля на Приятелката се похвали,че ще й отиде на гости за Нова година и започна да ме убеждава и аз да отида.
Отказах му,но тогава се замислих,че опитът за жива среща с Хубавицата ще ми покаже веднъж и завинаги истината - такава каквато е.
Изтраях точно един месец и в средата на декември разбрах,че все пак трябва да отида на живо,да се опитам да се срещна с Хубавицата и да видя какви ще ги свърши Приятелката.
Тази история нямаше край,беше безкрайна агония,в която се чувствах като червей,през когото пускат електрически ток,затова ден след ден обмислях какво да направя.
Накрая взех решение - ще отида до града на Хубавицата,но без да казвам на никого.
Предварително взех телефона на Приятелката и си затраях.
Приготвих си нещата ... денят преди да тръгна бях толкова уплашен,че едвам дишах - имах чувството,че страхът ... не,ужасът ме разяжда.
Ужасът от отхвърлянето,страхът от неизбежния край,болката от загубата на мечтите ми,на бляновете ми за щастие.
Но не се отказах,макар че бях на крачка от отказването.
Събудих се в пет часа следобяд на 29.12.2010 година.
Станах,наядох се,прегледах си компютъра,угасих го,приготвих си нещата и в полунощ се подкъртих към жп гарата.
Влакът ми беше през нощта.
Трябваше да отида до Родопите.
Никога не съм ходил в този район на България.
На жп гарата ме очакваше изненада - влака за Кърджали имаше час закъснение,защото предишния влак се повредил и това забавило целия график на БДЖ.
Купих си билет до Кърджали,но се наложи да го сменя в билет за по - ранния влак.
След Кърджали бях решил да пътувам с автобус.
Качих се на предния влак и с него стигнах до Стара Загора.
Там слязох,купих си билет до Димитровград и се качих на другия влак за Кърджали,но той чакаше втория влак с единия час закъснение.
Объркана работа!
Но това объркане ми позволи да видя няколко пристигащи влака и да наблюдавам отстрани как се държат пристигащите и заминаващите хора.
От един вагон слезе едно момче и едно момиче се втурна да го прегръща.
Помислих си:"Дали и мен ще ме посрещне някой,дали някой ще се зарадва,че съм пристигнал жив и здрав,дали на някого ТАМ ще му пука за мен,дали някой ще каже "Георги,радвам се,че дойде!",дали ще бъда приет като човек или ще бъда отритнат като бездомно куче?!?".
Изпитах лошо предчувствие - ТАМ не ме очакваше никой,бях сам,никой нямаше да ме прегърне,никой нямаше да ме посрещне,никой нямаше да се зарадва.
Явно отчаянието ми е било изписано на лицето ми,защото всички,които срещах по пътя си се отнасяха с мен по много човешки начин,помагаха ми,вместо да ме гаврят.
Странно колко човечност получавам от напълно непознати хора,отколкото от тези,които смятам за приятели.
Втория влак потегли и остави назад прегръщащите се хора.
Кондуктора дойде да ми провери билета и ме попита дали съм добре.
"Добре съм!" - казах аз,но си мислех,че ще е много хубаво вагона,в който се возя да падне в някоя бездънна пропаст.
Любима,спокойно,не плача,виж ако ти плачеш,това си е твой проблем!
След това легнах на седалките в празното купе,свих се на топка и се опитах да поспя.
Не мигнах до Димитровград.
Там отново смених влака с една новичка електрическа мотриса.
Кондукторката като видя,че билета ми не е директен за Кърджали ми каза,че след смяната на влака трябва да си купя билет от Димитровград до Кърджали и да платя глоба,но понеже видя,че гледам като пребито куче се смили над мен и ми продаде билет от следващата гара Узунджово.
Така избегнах глобата - добра жена,да е жива и здрава.
Легнах на седалката,но пак ме ми се спеше - толкова ме беше страх какво ме очаква,че не можах да мигна.
Сърцето ми биеше със сто и двайсет удара в минута.
Видях се в отражението на стъклото - бях бял като платно.
Толкова уплашено гледах,че останалите пътници се преместиха в другата част на влака,за да не ме гледат как се кокоря насреща им.
Мислите ми се гонеха из ума ми:"Къде отивам,какво правя,кого търся,какво ще намеря?!?".
На една малка гара точно на входа на същинските Източни Родопи спряхме и екипа от нашия влак се прехвърли на влака,който отиваше към Хасково,а на нашия влак се качи екипа дошъл от Кърджали,накъдето всички пътувахме.
Искам да ти разкажа за тези села в тази част на България - не можеш да си представих колко бедни са хората там.
В сравнение с тях аз с моите 75 кг. приличам на някакъв слон,на угоено прасе,бедняшките ми дрехи са като елегантен костюм сравнени с техните.
Засрамете се политици,засрамете се управляващи - защо не помислите за тези хора.
Ходил ли е някога политик в тези малки селца,виждал ли е как живеят там - в бедност и нищета.
Горките хора - няма кой да се погрижи за тях,няма кой да види страданията им.
На влака се качи един стар и отруден човек.
В сравнение с неговите проблеми,моите бяха нищожни.
Беше натоварен с една голяма торба и отиваше към Кърджали.
Мъчно ми стана за този човек,за тези хора,за тази прекрасна България изоставена от всички,забравена от всички.
Минахме през няколко тунела - направо се смразих от ужас,милионите тонове пръст над главата ми ме накараха да се чувствам като мравка.
А язовир Кърджали ме смая с мащабите си - не съм виждал до сега толкова голямо водно съоръжение.
Като наближихме водата се издигна мъгла,която скри нищетата на хората и опосканите нивички.
Добре,че този декември се падна сравнително топъл,иначе нямаше да мога да отида никъде.
Когато пристигнах в Кърджали се почувствах все едно съм попаднал в друг свят - града изглеждаше съсипан.
Може би така е само около жп гарата,но аз не видях нищо ново,само порутени сгради и разруха.
Веднага отидох на автогарата,видях в колко часа ми е автобуса,след това седнах на една скамейка до един блок и се нахраних.
Опитах се да си включа мобилния телефон,но той отказа да проработи.
Добре,че бях взел назаем телефона на баща ми,та само смених СИМ картата и си включих "новия телефон".
След като реших този комуникационен проблем усетих,че имам нужда от тоалетна.
Не намерих такава,затова зад едни гаражи си направих моя си.
В търсене къде да облекча потребностите си намерих една градска градина и едно куче едва не ме ухапа - ебаси и злото псе.
След като се почувствах "освободен от товара си" отидох на автогарата,качих се на автобуса ми,купих си билет и бях готов да стигна до крайната си дестинация.
Шофьора обаче имаше други намерения - първо реши да раздаде стенни календари на всички пътници,на мен ми даде два.
Аз не ги исках,но той каза,че ще го обидя ако не ги взема и аз за да не го обидя ги взех.
Сега единия съм го закачил на кухненската врата,а другия на вратата на северната стая.
След това се свих на седалката си и зачаках съдбата си.
Потеглихме от Кърджали на юг,пътят беше като след Втората световна война - не беше виждал нов асфалт от времето на комунизма.
Колкото по на юг отивахме,толкова повече се смразявах.
По едно време съм заспал.
След два часа стигнахме до града на Хубавицата.
В момента,в който влязохме в града се почувствах ни жив,ни умрял!
Слязох на автогарата и се запитах:"А сега накъде?".
Беше обед,но бях уморен и ми се спеше.
Тя беше някъде наблизо,но си нямах и идея къде е.
Е,скоро щях да науча къде е.
Попитах една жена къде е хотела,в който си бях избрал да нощувам.
Странно,че в този град всички си приличат - като братовчеди.
То и в нашия град всички си приличат ... но в този град всички са като клонинги.
Много е интересно да ги наблюдаваш отстрани,но като вървиш по улицата е все едно виждаш едно и също лице отново и отново.
С триста зора намерих хотела,едва не се нахлух в една къща ... сбърках едни стълби и се наръгах в един двор,е,простено ми е,бях смъртно уморен,а мозъка ми пулсираше - туп,туп,туп.
Наех си стая и легнах за малко ... след трийсет минути се надигнах,хапнах малко, и се обадих на Приятелката.
Като й казах,че съм в града й тя изкрещя ужасено:"ТИ СИ ТУ-У-У-УК!?!".
Поисках да се обади на Хубавицата и да й каже,че съм в града - ако тя поиска да се видим на живо,сега можем да го направим.
След петнайсет минути Приятелката се обади,каза ми да сляза пред хотела и да почакам.
Ръцете ми бяха изтръпнали.
Не си усещах тялото.
Студът ми се струваше като летен вятър - беше ми горещо,а температурата ми беше поне 38 градуса по Целзий.
Стоях,гледах планините и си мислех:"Красавице,тук съм,моля те,ела!".
Из зад ъгъла се зададоха две момчета на четиринайсет - петнайсет години.
Едното дойде при мен и ми каза:"Приятелката иска да говори с теб!" и ми подаде телефона си.
Взех го и я питах:"Приятелко,какви са тия двамата,къде си,къде е Хубавицата,какво,по дяволите,става?!?".
А тя ми обясни,че сега трябва да се помотам с тези момчета,докато тя съобщи на Хубавицата за мен.
Тук вече се вбесих сериозно - не изминах триста и петдесет километра,за да се мотам с някакви непознати пикльовци.
Затворих й,върнах им телефона и им казах да се разкарат.
След това се подпрях на стената на хотела и се умислих какво да правя.
Тогава си помислих,че трябва да ида в полицията - може би това трябваше да направя,но реших да не стигам до крайности,а просто да почакам и да видя какво ще стане.
След десет минути дойде Приятелката с една нейна братовчедка.
Гледаше ме като пепелянка малко мишленце.
От друга страна аз я гледах като лъв в овча кожа.
Най - накрая беше дошло време за истината,такава каквато е и исках да видя какво ще стане.
Приятелката каза,че е гладна и предложи да се поразходим из града.
Попитах я кога ще се срещнем с Хубавицата и тук тя се издаде,че момичето не иска да се срещне с мен.
Това беше страшен удар за мен!
Слязохме до една закусвалня и тя си купи хамбургер,а аз обмислях какъв да е следващия ми ход - не се наложи да правя каквото и да е,всичко беше режисирано и аз бях само зрител на една сцена,в която трябваше да бъда главно действащо лице.
Приятелката ми даде телефона си и ми каза да си поговоря с приятеля й.
Той започна да ме убеждава да направя нещо щуро и диво,с което да впечатля Хубавицата веднъж и завинаги.
Попитах го какво разбира под щуро и диво,а той ми предложи да отида пред дома на Хубавицата и да й направя серенада,или да крещя името й по улиците и колко много я обичам.
Тогава на мен ми хрумна една "чудесната идея",която реших да му предложа - аз да скоча в реката,която минава през града и така да привлека вниманието на Хубавицата.
Той одобри идеята и каза,че това е правилния ход за мен.
Съгласих се с него и му казах,че е адски прав,но за съжаление на всички не скочих в поточето.
В продължение на един дълъг час той ме убеждаваше да направя нещо щуро и диво,за да докажа любовта си,но на мен все ми се въртеше мисълта,че да идеш на сляпо на триста и петдесет километра в непознат град,заради непознато момиче е достатъчно щуро и диво и няма нужда от нищо повече.
Накрая той се умори,парите му свършиха и ми затвори с убеждението,че ще го послушам.
Тук се намеси Приятелката и ми разказа малко тайни за Хубавицата - какво пиянде е,каква курва е,как е направила опит за самоубийство,как по цели вечери купонясва по заведенията с пичовете,как още малко й остава до проституцията.
Накратко Хубавицата е най - долното същество на техния град,нещо като микробите по кучешките лайна,полепнали по обувките на минувачите.
Разбира се,нищо от тези неща не беше изречено директно,но с намеци и недомлъвки можеш да кажеш много неща.
За съжаление Приятелката не осъзнаваше,че съм влюбен и че нищо от нещата,които ми "споделя" не ме интересуваха.
Истината е,че дори и да беше вярно това,което ми каза за Хубавицата,на мен пак нямаше да ми пука,не се сещам за условие,при което да не искам да съм с нея.

...

За мен няма средно положение - или обичам,или не.
В един момент(някъде през април 2010 година) осъзнах,че бих направил абсолютно всичко за жената,в която съм влюбен - безусловно.
Винаги съм смятал,че безусловно влюбените хора са някакви откачалки,хора,които се самозаблуждават,които имат някакво странно необяснимо психическо отклонение.
Затова осъзнаването,че съществува безусловна любов ме кара да се чувствам като някакъв луд - все още си мисля дали да не се обадя в най - близката лудница и да ги помоля да изпратят двама санитари с усмирителна риза.
Преди пет - шест години поставях условия,пишех безсмислици,изисквах ... но тези времена отдавна отминаха,защото разбрах,че това са глупости.
За съжаление,Умницата знае какви ги ръсех преди(Хубавицата - не знае) и когато й казах,че вече не мисля така,тя не повярва(защо ли не съм изненадан!).
Ако Хубавицата разбере ще присвие очи и ще каже:"Не се учудвам,че си мислил тези глупости!Добре,че вече не ги мислиш ... нали?".
Наскоро разбрах какво точно чакам - знам как се държи жена,когато иска един мъж ... досега никоя не ме е искала по този директен начин,затова сега чакам някоя да ме поиска.
Единственото,което аз искам е да обичам и да бъда обичан!
И след всичко това,което написах току що очаквам санитарите да дойдат!
Може и секси санитарки,шегувам се,ха-ха-ха!
Опа,отклоних се от темата!

...

В онзи момент слушах внимателно Приятелката и запомнях внимателно всяка една нейна дума.
Усетих,че се стъмва - искаха да стане тъмно,за да не мога да запомня къде ходим и какво правим.
Като видяха,че няма да направя нищо психопатско,ме заведоха до един автомат за напитки и ми купиха един "Чай лимон".
Не пия нищо от такива машини,защото хигиената им е спорна - излях чая без никой да ме види,а чашката изхвърлих в един контейнер.
Изведнъж ни в клин,ни в ръкав Приятелката ми предложи да ме заведе до дома на Хубавицата - отидохме до там,а аз запомних къде точно живее(стига това да е истинския дом на Хубавицата).
Приятелката и братовчедка й очакваха да се разкрещя,да се развикам,но аз мълчах.
Любима,знаеш ли какво си мислех в онзи момент?!?
Мислех си какво би станало,ако аз бях в моята къща,а Хубавицата е отпред,доведена от някой мой "приятел".
Представих си как тя започва да крещи и тази фантазия изобщо не ми се получи.
За един миг осъзнах,че Хубавицата никога не би ме изложила по този начин,никога не би се държала като "психопатка",никога не би ме опозорила.
Обърнах се и си тръгнах.
Приятелката ме последва,но разбрах,че не съм запомнил добре точното място на къщата.
Обърнах се към нея и й казах:"Приятелко,хайде на бас,че мога да намеря къщата на Хубавицата от другата й страна!!!".
Тя се върза на номера - имам добра визуална памет и предварително бях запаметил картата на града,затова трябваше да видя друг път към къщата,за да получа триизмерна картина на квартала и да запомня точното местоположение на сградата.
Тръгнахме към съседната улица и заобиколихме,така видях и задния двор.
Къщата тъмнееше.
Или това не беше дома на Хубавицата,или тя и близките й не си бяха в тях.
И Приятелката,и братовчедката очакваха,че ще се държа като психопат,но бяха в жестока грешка.
Направихме още едно кръгче по центъра.
Показаха ми публичния дом и джамията - две сгради,построени една срещу друга.
Според Приятелката,когато джамията започне да функционира и публичния дом ще заработи.
Чудно кои ли момичета ще проституират вътре - дано там не се озоват и нейните деца.
След това Приятелката ме заведе в тяхната къща,където видях баба й.
Отидохме до края на града и тя ми предложи да отидем на язовирната стена - най - вероятно с цел да ме бутнат във водата и да се удавя.
Естествено отказах.
След това ми предложиха да ме заведат в една колиба в планината - най - вероятно с цел някоя мечка да ме изяде.
Разбира се,отказах.
Като видяха,че техните предложения не са ми по вкуса се сетиха да ме попитат какво искам - казах,че искам да се върнем в хотела.
Бях толкова уморен,спеше ми се и ми се плачеше едновременно.
Исках да седна някъде и да се превърна на камък.
Исках да стана птица и да полетя към Слънцето,където да се превърна в пепел.
Исках да се смаля като мравка и завинаги да се скрия в някоя пукнатина в земята.
Погледнах нагоре и небето ми се стори чуждо.
Горещината в мен се превърна на студ,който стана по - хапещ от околния въздух.
Заведоха ме до хотела,където се разделихме.
Прибрах се в стаята си и легнах на леглото.
Гледах,но не виждах.
Слушах,но не чувах.
Не усещах тялото си.
Нямах мисли,нямах чувства,в мен имаше само празнота.
Преоблякох се с други дрехи и легнах да поспя - някакви хора от горния етаж се караха и крещяха,а детето им плачеше.
По света има много ужасни семейства.
На моя етаж едни пияни студентчета блъскаха вратата на всеки две минути.
Толкова ми беше страшно,че ми се прииска никога да не се бях раждал.
Най - накрая след полунощ заспах за два часа и в три часа сутринта се събудих.
Още щом отворих очи разбрах,че повече няма да мога да заспя.
Станах,преоблякох се с външните дрехи,взех си раницата и излязох.
Не ме свърташе на едно място в стаята ми,а самотата беше смазваща.
Заключих си стаята,излязох от хотела и започнах да ходя.
Вървях по пустите улици,вървях по пустите тротоари,вървях покрай реката ... срещнах само една полицейска кола,ченгетата ме огледаха добре,видяха,че не съм опасен и си продължиха,а аз се заскитах из града.
Незнайно как се озовах зад къщата й.
Уж бях тръгнал на север,но краката ми вървяха в друга посока.
Гледах къщата и се чудех дали тя наистина живее там.
Един Господ знае!
Обърнах се и си тръгнах!
Отидох до Общината,седнах на една скамейка и се умълчах.
Мислите ми притихнаха - тишина отвън,тишина отвътре.
Страшно е да си там в този момент,а аз нямаше къде другаде да бъда.
Знаех,че Хубавицата е в този град,знаех,че мога да я намеря - имам си начини и то без помощта на някакви си "приятелки",но не исках по този начин.
Бях дошъл на гости,не като варварин!
Дядо ми казваше,че мирното решение е най - правилното,а той беше прав за всичко.
Реката шумеше зад гърба ми,а тишината на града ехтеше около мен.
Тогава ми стана ясно,че нямам място в този град,в нейния живот,че нежелан и непоканен не се ходи никъде.
Постоях още малко,за да затвърдя усещането си.
Обърнах се и погледнах към къщата й,а мисълта ми се обади:"Там ли си,душа моя,сърце мое,ум мой?Там ли си или те няма?Ако ме искаше,щеше да дойдеш при мен,щеше да ме прегърнеш и да ме поздравиш приятелски!Нямам работа тук!Твоят живот не е мой живот,твоята съдба не е моя съдба,твоето щастие не е моето щастие!".
Станах от скамейката и отидох обратно в хотела.
Там легнах на леглото и зачаках да стане сутрин.
Щом просветля се наядох,облякох се,върнах ключа и си тръгнах.
През целия път до автогарата ми се плачеше,едвам се сдържах да не ревна с глас.
Там видях,че има автобус за Пловдив - качих се,платих си билета и седнах.
След това си позволих да поплача едно хубаво.
Като се отдалечих на десетина километра се обадих на Приятелката и й казах,че съм си тръгнал - тя много "съжали",че съм си заминал без да се срещна с Хубавицата.
Когато се качихме на високото и погледнах назад осъзнах,че в там оставих част от себе си.
Душата,сърцето и умът ми останаха в този град,в тия Родопи,пусти да опустеят.

...

Понякога нощем сънувам,че от връх Снежанка до Смолян свирят една много позната родопска народна песен и се чува чак до нас.
Да,знам,че съм на триста и петдесет километра и че няма как да се чува,но въпреки това през планините и равнините ехти тази песен.
Не знам коя е песента,звучи ми като 100 Каба Гайди - Сос Ма Караш Майчинко или като Девойко мари хубава,но може и да е Валя Балканска - Излел е Дельо.
Гайдата се чува все едно е в съседния квартал,но не съм 100 % сигурен коя песен свири.
Много шантава работа!

...

След милиони завои стигнах до Смолян,а след това и до Рожен.
Ах,каква гледка се открива от там,в онзи миг,в който видях безкрайните планини разбрах колко обичам тази страна,моята си България.
Само след миг започнахме да се спускаме към Пловдив,завой след завой на мен започна да ми се вие свят от това люшкане наляво - надясно.
Спряхме на спирка Хвойна - там видях пияните студенти от предната нощ в хотела,бяха махмурлии.
След като шофьора си почина и междувременно провери дали съм добре(гледах като пребито куче и това явно го притесни),продължихме по пътя си.
На всеки десет секунди имаше по един завой,мислех си,че останем в планината завинаги.
И тъкмо си помислих,че вече е време да стигнем Асеновград и ... стигнахме до Нареченски бани.
След това бях сигурен,че ни остава малко до равнината и влязохме в Бачково.
Точно,когато се отчаях,че никога няма да излезем от Родопите пред нас се ширна тракийската равнина.
Щях да се разплача от щастие,но аз така или иначе вече си плачех,нямаше особена разлика.
Още щом излязохме от Асеновград шофьора даде газ и се изстреляхме със 120 км./ч. към Пловдив.
Тогава се замислих колко малка е България - като една човешка длан,можеш да я обиколиш за няколко дни.
И колко са седем милиона души - една даля народ.
Всеки познава всеки,знаем си кътните зъби,седем милиона братовчеди.
Сигурен съм в Китай има провинциални градове с повече население от нашето.
Чудно ми е как е възможно една такава малка група хора да създава толкова много проблеми?!?
Мисля,че е заради липсата на обич - мразим се,зъбим се,дърпаме се,никой не се групира,организира,събира,обединява.
Действаме на принципа:"И сам война е войн!".
Но понякога е нужно обединение,за да има успех,а разделението носи само загуби.
И така пристигнах на автогарата в Пловдив,като някакъв бежанец от Африка,понесъл раницата на гръб,все едно в нея са събрани проблемите на човечеството.
Минах през подлеза,влязох в жп гарата,видях в колко часа е влака,върнах се обратно от другата страна на гарата си потърсих тоалетна.
След като си намерих една,отидох до един хипермаркет и си купих пакет вафли - да има с какво да се утеша като се върна в къщи(не рева,докато ям сладки!).
Пак отидох в чакалнята,помотах се,излязох от другата страна на гарата ... бях сам.
И понеже и тук никой не ме чакаше се върнах на моя перон и задебнах за влака,който се появи след половин час.
Качих се скорострелно и след като се разположих се опитах да заспя.
Да,ама ... нъцки,ни сън,ни нищо!
Спеше ми се като на умряла къртица,но не можех да мигна.
По едно време във вагона се качи едно момче с фойерверки "свещ".
Непрекъснато бараше ракетите и се чудеше как да взриви някоя във влака без никой да го види.
След още половин час потеглихме - навън беше тъмно,скоро щеше да дойде новата година,оставаха само няколко часа от тъжната 2010.
Село след село,град след град се прибирах бавно към къщи.
Сигурен съм,че само осъдените на смърт биха били по - нещастни от мен в онзи момент.
Гледах навън и си мислех какво нещо е живота - ти си мислиш,че имаш лимони и чаша студена вода и се надяваш да си направиш лимонада,а се оказва,че имаш само студена вода и можеш да си направиш ... харакири,ако успееш да се удавиш в чашата.
Безуспешно се опитвах да си вкарам слюнка в трахеята и да се задуша до смърт,но нещо не ми се получаваше.
Мислех да помоля момчето - пироман да ми услужи с една ракетка,която да налапам,но знаех,че няма да иска да си хаби ценните военновременни запаси за моето унищожение.
Запитах се,дали ако помоля машиниста да спре влака,за да мога да легна на релсите ще се съгласи след това да мине през мен.
И тъкмо вече си представих как метеорит се забива с купето ми и аз умирам бързо и безболезнено и ... пристигнахме.
"Жалко!Все още съм жив!" - казах си аз.
Слязох от влака и се завлачих към нас.
Стори ми се,че един охлюв притича край мен,а една костенурка задминавайки ме изкрещя:"Разкарай се от пътя ми,мърда!".
Чувствах,че се разпадам,като някакво зомби части от мен падаха по пътя.
Двата километра от жп гарата до нас ми се сториха безкрайни.
"Крачка,втора,трета,ляв крак,десен крак,ляв крак,десен крак,пази равновесие,дишай,не забравяй да дишаш,опа,внимавай кола!".
Улиците бяха пусти,даже ченгета нямаше.
Само аз и ... аз,вървейки наникъде!
След милион години се прибрах,изкъпах се,казах:"Майната й на Новата година!" и легнах да спя.
Събудих се на другия ден и бях като стъпкан от стадо слонове.
Включих компютъра и реших да направя едно зло.
Седнах и за няколко часа написах едно писмо на Хубавицата,в което й разказах всичко случило се,откакто спряхме да си говорим през юли 2010 година.
В един файл от Докс й пратих и телефона си,за да знае,че аз не се крия и не съм психопата,за който ме мисли.
След това на 03 януари 2011 година й го пратих.
Не очаквах да ми отговори,просто исках Приятелката да не остане неразкрита.
Много съм подъл,злият гений на България,му-ха-ха(това ми е зловещия смях)!
След три дни на 06 януари 2011 година получих писмо от президента на републиката Хубавицата.
В това служебно писмо накратко се съдържаше обяснението,че за всичко е виновна Приятелката,че тя е съсипала живота ни,че тя(Хубавицата) няма никаква вина за случилото се и че няма да промени мнението си за нашите разговори.
Една от последните й думи е "сбогом".
Каква коренна промяна - при сравнение на писмата от рождения ми ден 2010 година и на това писмо никой не би повярвал,че са писани от един и същи човек.
Явно с писмото си Хубавицата не искаше да ми дава напразни надежди,че между нас все още има нещо.
На следващия ден се обадих на Приятелката и я чух как ревеше - явно Хубавицата се беше скарала с нея.
Това беше последния ми контакт с онзи град,с онези хора.
През февруари Рокаджийката,която сега е студентка ме помоли да й помогна да си вземе изпита по математика.
Помогнах й.
След това не ми се обади шест месеца.
През пролетта Гергана ми разказа за малката си машинация.
През месец април 2011 година предложих на Умницата да се видим на живо - тя първоначално се съгласи,но след две седмици,когато се прибра в България не ми се обади - явно и тя не искаше да ми дава напразни надежди,че между нас има нещо.
Пак пролетта се срещнах на живо с едно момче от Вбокса в Сливен - свестен е,малко го избива на национализъм,но всички хлапетии са така.
Пак през пролетта си намерих работа,едва не осакатях и след три месеца в ада я напуснах.
Сега съм пак без работа,без приятелка,без приятели,с един безполезен компютър,т.е. в изходна позиция.
Ходих до Варна,но там не се срещнах с никого.
Умницата прочете какво съм ти написал в предното писмо и ми каза,че почивката на Черно море й е малко и трябвало да я заведа на Средиземно море.
Тц-тц-тц,страшни претенции ... морето си е море навсякъде - Черно,Средиземно,все тая,важното е да сме заедно.
Каза,че не ми се сърди за нищо,че няма да спре да ми говори,но според нея не знам както точно изпитвам и това,че съм написал мислите си е добре за мен,намерил съм отдушник на нещата,които се въртят из главата ми,но обяснението й е,че всъщност аз не чувствам нищо към нея,просто съм си въобразил всички тези неща.
Тя не разбира ли,че аз наистина я харесвам,че това не е игра,не е самозаблуда,не е някаква детинска приумица.
Не разбирам защо всички имат такова снизходително отношение към емоциите,които изпитам - все едно аз не съм способен да съм влюбен и да обичам.
Но тя не ме иска и очевидно иронизира размишленията ми:"Георги,радвам се за всичко,което си саморазкрил,но не съм сигурна,че това е реалността!".
Умницата знае всичките ми тайни,казвал съм й неща,които не съм казвал на никоя друга.
Това,което й казах още щом се запознахме не посмях да го кажа дори на Хубавицата - беше ме страх,че ще ме помисли за луд,че ще се отврати от мен,а исках да ме харесва,не да избяга с писъци от мен.
Както и да е!
С други думи аз се самозаблуждавам какво точно изпитвам ... и накрая ме заби с репликата да не се вглеждам толкова много в себе си.
Е,в кого да се вгледам,мама му стара,в извънземните ли?!?
Аз не съм и очаквал друго,още в мига,в които се запознах с нея разбрах,че между нас никога няма да се получи нищо,то си беше ясно,още от самото начало.
Това е като да срещнеш ... ъ-ъ-ъ-ъ,Памела Андерсън(сравнението не е добро,но ми разбираш логиката!) и да си въобразиш,че може нещо да се получи.
Когато се запознах в Хубавицата усетих същото и колкото и да се напъвах да се получи,все нищо не ставаше както трябва.
Как пък веднъж не срещнах някоя,която да я харесвам и тя да ме харесва,и това да стане по едно и също време,на едно и също място ... а,не,чакай,имаше един такъв случай преди години,но аз преебах нещата.
Добре де,как не ми се случи втори път ... или може би аз искам прекалено много от живота.
Може би трябва да се радвам,че съм жив и все още мога да дишам,и да не се дразня толкова много от факта,че съм сам.
Може би ме дразни това,че обвързаните хора парадират с връзките си,може би им завиждам или просто смятам,че и аз имам право на щастие,дори и за един миг,дълъг колкото цял живот.
Та знаех,че нищо няма да се получи,нито с Умницата,нито с Хубавицата,но не се отказах,а продължих да опитвам отново и отново.
Като някакво откачено куче не спрях да си гоня опашката.
Бау-бау!
Накрая на писмото си Умницата ми пожела успех в новото търсене.
Това е като да намериш свободно място в претъпкан с хора автобус и в момента,в които се опиташ да седнеш,някой да дойде и да ти каже:"Извинявай,пич,ама мястото е заето,айде,успех с търсенето на ново свободно място.".
А в автобуса са се натъпкали милион човека и се всеки се чуди къде да седне,а свободните места(дори и осраните,и опиканите!) изчезват преди да успееш да ги забележиш,а ако намериш някое все се намира човек,които да те прецака ... ей,така по приятелски,по дружески,за здрасти,заради единия кеф да преебеш някого.
Това е типично българска черта,неразделна част от нашата народопсихология,от националното ни самосъзнание.
Ако не прецакаш някого,значи не си българин.
Ние за това живеем!
Да живее българщината!
Ох,стига с тая ирония,че ме заболя душата.
Та тъй ... друг въпрос е защо аз все харесвам момичета,с които е ясно от милион километра разстояние,че нищо няма да се получи.
Е,да не правя големи обобщения - имало е и други случаи,но тези с предварителния провал са мнозинство.
Не знам,може би аз все харесвам някакви супер красавици,които не харесват смотльовци(това прозвуча като скокльовци,ха-ха!),не,че съм смотан,просто съм обикновен човек,а те явно търсят Необикновения!
Е,дано го намерят!
Или харесвам някакви супер умници,които не харесват тъпчовци(това прозвуча като топчовци,ха-ха!),не,че съм тъп,но в сравнение с тях съм като някакъв първокласник - все нищо не знам,все нищо не разбирам,все те всичко знаят и могат,всичко са видели,а аз от наше село не съм излизал ... "Бе-е-е-е" - казало агнето и наш Гюро отишъл да го нахрани!
Мисля,че не е в това проблема.
Просто аз търся едно,а тези момичета търсят нещо друго.
Не ме питай какво си търся,аз сам ще ти кажа ... търся си другарка,с която да върша лудории през остатъка от живота си ... никой не е казал,че ще се женим още утре ... ето казах на Хубавицата,че ми се иска един ден да се оженя за нея,а тя го разбра като:"Омъжи се за мен тук и сега и ми роди петнайсет деца или ще взривя атомна бомба над главата ти!"
Понякога не е нужно да има брак,за да заедно два души ... прадядо ми и прабаба ми не са се оженили,а са живели петдесет години заедно ... просто са били толкова бедни,че не са можели да си платят да се оженят,но са се обичали и затова през цялото време са били заедно.
Струва ми се глупаво да се говорят приказки нахалос ... и някой да ми обяснява какво точно искам,мисля и чувствам.
Извини ме,любима,но аз най - добре си знам всичко,няма нужда да ми го обясняват хора,които не са преживели и една десета от това,през което аз съм преминал.
Не съм казал,че хората са безопитни,просто пътят е различен,но краят е винаги един и същ - гробищата.
Важно е как ще прекараме времето между раждането и смъртта.
А аз не искам да го прекарам в самота.
Но не мога да се хвана с първата срещната - пробвал съм го,лоши работи стават.
Не мога и да се запознавам с напълно непознати - и това съм го пробвал,отношението на момичетата е все едно избягал от лудницата ги е заприказвал.
Знам го и от личен опит,и от странични наблюдения.
Плюс това не мога да се хвърля ей така в неизвестността - трябва да познавам човека,а и не обичам да рискувам - вече рискувах да отида непоканен в един чужд град и да бъда изритан като бездомно куче на улицата.
Тук е много подходящ един цитат от стихотворението на Никола Вапцаров - "История" :

Живот ли бе – да го опишеш?
Живот ли бе – да го разровиш?
Разровиш ли го – ще мирише
и ще горчи като отрова.

Преди няколко дни писах на Умницата писмо.
Няма да ти копирам текста,само ще предам основния смисъл - попитах я защо не ми вярва,когато й кажа какво изпитвам към нея,попитах я защо ме намира за недорасъл,попитах я защо ме подценява и накрая я попитах завинаги ли ще ме смята за малко момченце и при какви условия би ме погледнала като мъж?
След няколко дни размисъл какво точно да ми отговори ми написа едно писмо,в което вместо да ми отговори директно на въпросите ми,накратко ми разясни,че нямам опит в комуникацията с хора и затова залитам в емоционални крайности,приема ме за недорасъл,за малкия й брат или нещо подобно.
Много ме заболя от думите й,в момента се чувствам в шок и не знам какво да кажа.
Половин час по - късно осъзнах,че и Хубавицата ме виждала по същия начин,както и всяка друга,която съм харесвал през последните десет години(с изключение на една,коя в момента няма значение,по - нататък може и да ти разкажа!).
Жалко,че тя не ми го каза така директно,както го направи Умницата(за което съм й благодарен!).
Ето затова всичките ми усилия през последните десет години отиват на вятъра - защото не съм мъж,а момченце.
Да,имам си недостатъци,да,понякога говоря глупости или се шегувам с неща,които не са смешни,но всичко е за точно определено време - не съм такъв по двайсет и четири часа,триста шейсет и пет дни в годината.
Обикновено се шегувам,когато съм щастлив,най - често се лигавя пред хора,които смятам за близки,хора пред които мога да бъда себе си и да се отпусна,да разкрия истинското си лице на малък сладък недорасляк.
През останалото време надявам маската на сериозността и с часове не се усмихвам,не говоря,а понякога дори и не мигам.
От всичките ми познанства,които завързах през последните три години разбрах едно нещо - никой не си направи труда ме опознае и да разбере що за човек съм.
Всеки възприема поведението ми така както си иска.
Когато се запознах с Зайчето,леля й каза,че аз съм многолик(в лошия смисъл на думата,примерно многолико чудовище).
Това е самата истина и в това няма нищо лошо - нормално е с едни хора да се държиш по един начин,а с други по друг.
Никой не е един и същ с всички.
Ако трябва да направя едно сравнение аз съм като торта - всяко парче е различен вид торта - шоколадова,сметанова,плодова,бисквитена,бишкотена торта и т.н.,и т.н.
В зависимост от човека на всеки давам да яде различен вид торта и те ме опознават по различен начин.
И ако трябва да сме честни единственото,което винаги съм искал от момичетата,които съм харесвал е да ме опознаят максимално добре.
Затова исках да отида на живо при Хубавицата,бях готов да остана да поживея в нейния град за няколко месеца,да се срещаме всеки ден,за да ме опознае в реалния живот,да ме види какъв съм лице в лице.
Затова исках да се срещна с Умницата,за да ме види на живо и да разбере,че не съм толкова лош човек,колкото изглеждам на пръв поглед.
Затова искам да се виждам с Интернет познатите си на живо,за да могат да си правят изводи от реални,а не от виртуални разговори.
Но каквото и да кажа ще е безсмислено - няма смисъл да защитавам една изгубена кауза,да доказвам какъв съм в действителност.
Вместо това предпочитам да направя нещо друго!
По едно радио имаше една реклама,в която едно момиченце казваше:"А,на мен хич не ми пука,ние с мама слушаме радио ...!".
Е,в момента се чувствам точно така - хич не ми пука коя какво мисли,че съм,аз знам какво съм и знам колко струвам,знам какви качества имам и знам през какво съм преминал.
Мисля,че всичко това,което са ми казвали момичетата през годините - че трябва да направя определени промени в себе си са просто купчина с глупости.
Или ме харесват такъв какъвто съм,или не.
Няма да се променям според изискванията на хората,няма да се нагаждам,защото угодия няма.
Нали съм правил промени в себе си - и какво от това,момичетата,заради които съм се променял пак не ме харесваха,дори ми намираха нови и нови кусури,заради които не искаха да с мен.
Виждам колко много мъже с фрапиращи недостатъци водят до себе си и жени,и деца.
Тази женска слепота няма да спре да ме изумява в следващите стотина години.
Пример за това е една моя съученичка,която харесвах,но тя се гнусеше от мен,защото окосмяването ми я отвращаваше - на завършване се ожени за един в сравнение,с който аз изглеждам като кьосе.
Мога да дам още много такива примери,но тук не му е мястото за това.
Простото обяснение на живота ми е,че още не съм срещнал тази,която ще види мъжа,който съм.
Жалкото е,че толкова години прекарани в тревоги защо не ме искат са отишли напразно - ако още първата ми беше казала какво си мисли за мен щях да си гледам кефа,а не да се терзая къде е проблема.
Всъщност знам как хората се уреждат да не са сами - разбрах го чрез разпитване на познатите ми и най - накрая едно момиче издаде дълбоко пазената тайна ... някой(приятел,роднина,съученик,познат,колега) ги запознава в някого,като преди това казва една - две добри думи за човека.
Та така ... умря циганката дето ме хвалеше,затова сега ще си седя сам,му-ха-ха!
Поне вече знам истината - няма да се заяждам,само ще кажа,че е време да си лягам в бебешкото кошче с биберона ми,гу-гу-гу-гу!
Черен хумор!
Понякога съм много жесток към самия себе си!
Продължавам нататък с писмото си,защото тази тема вече леко ми омръзна.
Повече не искам да пиша нито за красавици,нито за умници.
Всеки да си живее живота както си може,а аз ще си карам по моя си начин.
Накрая ще се видим на финала.
Чудиш ли се защо завършвам размислите си по този начин?
През последните няколко десетилетия се запознах с много хора и което е по - важното имах възможността да ги наблюдавам.
Срещал съм много жени,които воюват с мъжкия род години наред,но след като срещнат точния мъж стават хрисими като ангелчета.
Сега и Умницата,и Хубавицата са като опърничави котки - дори насила да ги тикам към купчината с котешка храна,те няма да я опитат.
Явно аз не съм мъжът за тях,колкото и да ми се струваше в различни периоди от време,че те са жените за мен.
Сигурно си прочела как съм озаглавил писмото си("ново търсене") - в него има доста скрит смисъл,не мислиш ли?
Знам,че ще ме попиташ няколко неща - ето какви са въпросите и отговорите:
"Все още ли обичаш Хубавицата?" - "Да!"
"Все още ли харесваш Умницата?" - "Да!"
"Все още ли приемаш всичките си познати от Интернет за приятели?" - "Да!"
"Завинаги ли ще си останеш глупак и наивник?" - "Да!"
Но си признавам,че се срамувам - срамувам се,че допуснах всичко това да се случи.
Иска ми се животът ми да се беше подредил по друг начин и поне част от мечтите ми да се сбъднат.
Сега поне знам,че това няма да се случи.
След като съм наясно с този факт се чудя защо,по дяволите,съм се родил на този свят?
Надали е,за да досаждам на хората,едва ли е,за да пиша простотии по форумите.
Все още не мога да разбера глобалната цел на моето съществуване.
Ако един ден намеря отговора на този въпрос,ще ти го напиша.
Накрая ми се иска да се извиня на Хубавицата за всички глупости,които й казах ... нямам тази възможност,затова ще го напиша тук.
Съжалявам адски много за това,което й казах през лятото на 2010 година ... иска ми се да си глътна обратно думите,но това е невъзможно.
Не бях прав,че без нея ще съм по - добре.
Тогава осъзнавах,че бъркам,но не се спрях ... все още сънувам всичко,което се случи,не спирам да я сънувам,отново и отново,сякаш чувствам някаква вина,сякаш камък е паднал на душата ми и не мога да го отместя.
Явно ще трябва да се науча да живея с този товар,под който съм се изгърбил.
За съжаление "Когато колата се счупи,пътища много" ... но ми се струва,че път напред няма,има само една неясна пътека в тъмната и страшна гора.
Единственото,което ми се иска да направя е да й благодаря(а и на останалите ми познати от Интернет),че ми даде възможността поне за малко да стана част от живота й.
Това е повече отколкото повечето хора са правили за мен.
Ще се постарая да запомня всеки подарен миг приятелство и сърдечност,всяка усмивка,всяка добра дума - тези спомени са безценни.

...

Любима,имам една молба към теб - след като прочетеш всичко,което съм написал ... моля те,не обиждай никого от героите в историята,защото каквото кажеш срещу тях,ще важи и за мен.
Никой не заслужава обиди,независимо от действията или бездействията си.
Благодаря ти предварително.

Седем

Между другото тук искам да спомена отвращението си от истерията,която се създава около 2012 година.
Ако чуя още нещо за предстоящия Апокалипсис лично аз ще го предизвикам,за да унищожа това малоумно човечество,което вместо да пази собствената си планета се чуди как да я съсипе,а през това време всички са седнали да се тревожат,че предсказанията на маите и Нострадамус щели да ни довършат.
Ако това,което ни е предсказано ни се размине със сигурност десетата планета Нибиру ще ни ебе майката.
А,бе я сиктир!
Ако бяха верни предсказанията още 2000 година щяхме да умрем ... ама не умряхме.
Лазят ми по нервите с тая апокалиптична истерия и усещам,че започвам да се моля края на света да дойде колкото може по - скоро,за да се сложи край на мъките ни(ми) и да спрем да се тревожим кога ще свърши света.
Знаеш ли,че в годините преди и след 1000 година е имало подобни истерии.
Ако се чудиш от къде го знам - прочетох го в една историческа книга.
Е,да,ама края на света не е дошъл преди хилядолетие,не дойде и преди единайсет години,няма да дойде и сега.
Защо всички не се успокоят и да спрат да мислят за шибания край.
Така или иначе всичко сме смъртни и ще умрем ... неизбежно е,затова няма какво да се тревожим кога точно ще се случи това ...
И българските телевизии ми лазят по нервите с техните истерясали репортажи ... що не си заврат предсказанието на маите там дето слънце не огрява и да не ме занимават с глупости.
Да видим кой ще се смее последен на 21.12.2012 г.
Му-ха-ха!
Между другото гледах филма "2012" - поредната холивудска повърня с елементарен сценарий и смешни визуални ефекти.
Едно нещо не разбрах - как така главния герой оцеля?
Нали всички други умряха,а той се спаси а косъм - нереалистично е.

...

Ето какво щеше да се случи във филма "2012" в различните държави по света:
Ако филма беше английски главния герой щеше да спаси всички англичани в името на кралицата,а другите да мрат ...
Ако филма беше френски главния герой щеше да се е самоубил още в първата сцена,а в остатъка от филма щяхме да разберем защо го е направил ...
Ако филма беше немски главния герой щеше да поеме командването на света и превръщайки всички ни в немци да ни спаси от неизбежния край,като построим един нов свят върху руините на стария ...
Ако филма беше руски главния герой щеше да ни разкрие дълбоката си душевност и целия апокалипсис щеше да е нищожен на фона на апокалипсиса във вътрешния му свят ...
Ако филма беше азиатски главния герой(в ролята Джеки Чан) и екип добре обучени нинджи щяха да бъдат изпратени миналото с машина на времето,там щяха да избият всички нинджи - маи и така те нямаше да правят шантави предсказания ...
Ако филма беше арабски главният герой щеше да се помоли на Аллах за помощ,а той щеше да му изпрати една вълшебна лампа,от която при потъркване излизат джин,вълшебно килимче,маймунка,папагал и секси принцеса - разбира се,джина щеше да спаси всички(само мюсюлманите,другите да духат супата!) с едно щракване на пръстите,а предсказанията на маите щяха да отидат на кучето с гъза ...
Ако филма беше български главният герой щеше да отиде при маите и да сключи сделка с тях - те официално отлагат края на света с двайсет години(но всъщност го отменят изобщо),а през това време той да направи няколко далавери с правителствата по света,като накрая си делнат наполовина печалбата ...

...

Как така никой не осъзнава,че края на света е индивидуално занимание - както ада е тук на земята,така и апокалипсиса е право на личен избор.
Всеки ден милиони хора по целия свят се самоунищожават със зависимости,рискувайки безсмислено живота си или неправейки нищо за собственото си еволюиране.
Затова стига с тая простотия,че става вече досадно.
На който му се умира - да умира ... аз смятам да живея вечно,ха-ха-ха.

Осем

Карат ме да заживея сам - ако го направя,никога повече няма да поискам да живея с някой друг човек,включително със съпруга и деца.
За шест години в университета разбрах,че ми харесва да съм сам ... ако заживея самостоятелно няма да ми се иска да си развалям подредения живот като се събирам да живея с друг човек.
Преди време в репортаж по телевизията видях един четирсет годишен софиянец,който имаше хубава работа със страхотна кариера,собствена къща,две кучета и ... беше абсолютно сам,но той каза,че този живот му харесва ... не искам да ставам като него ... искам да си имам семейство,дом,където да се прибирам и хора,заради които да го правя ... няма да се занимавам с кучета вместо с деца.
Децата накрая на първата година ще ми проговорят,докато кучетата и цял живот да ги чакам само ще си лаят.
Наистина не искам да ставам като този човек!
Ходих в един хипермакет - там на един щанд продават сготвена храна.
Видях едно момиче,горе-долу на моята възраст,която си купи една порция грах с месо и си го занесе в дома си да си го яде.
Забележи,че си купи ЕДНА порция - значи живее сама,иначе щеше да купи две или повече порции или щеше да си купи продукти и да го сготви сама или с чужда помощ ... но тя беше толкова самотна ... и нагла в самотата си ... изгледа ме с презрение,с което искаше да каже:"К'во гледаш,бе,прошляк!?!Аз съм Великата Пичка от Намайкасивгъза и съм напълно независима,а не съм мамино детенце като теб!Чупка,пикльо!".
Естествено,аз се разкарах на мига - не бива да преча с присъствието си на такива велики и независими личности.
Съжалих я,защото тя не осъзнава какъв ужасен живот живее - това е най - лошото нещо ... да не разбираш собствената си недостатъчност.
Дано да проумее истината преди да е станало прекалено късно.
Не искам да бъда и като това момиче!
Искам да има с кого да си говоря ... лице в лице,очи в очи ... но явно това ще бъде още една неосъществена мечта.
Що ли не съм изненадан!

Девет

Подадох документи за зелена карта за САЩ ... за седми пореден път.
От 2004 година подавам документи за зелена карта и все не печеля.
Взе да ми омръзва.
Мисля,че продължавам да подавам документи ей така напук на американската система.
Подозирам,че американците ме мислят за терорист ,защото не е нормално седем години да подаваш документи и поне веднъж да не спечелиш.
Познавам хора,които са спечелили още на първото изпращане.
Да се надяваме,че няма да стана на 126 години и все още да подавам документи за зелена карта!
Не,че искам да ходя за постоянно в Америка,но ако спечеля Зелена карта ще мога да попътувам из Съединените щати и ще разгледам всичко онези неща,за които знам само от книгите и филмите.
Много ми се иска да видя Статуята на свободата,Манхатън,Белият дом,Космическият център "Джон Ф. Кенеди",Ниагарския водопад,Скалистите планини,Холивуд,Хаваи ... а,бе,искам да разгледам цялата страна.
Ама ... нъцки!
Съединените щати ще ги видя през крив макарон на куково пято в петък,събота и неделя!
Ще видим какво ще стане ... най - вероятно нищо,но надеждата умира последна!

Да живее безсмислена,безпочвена надежда!

Десет

Имам една позната от Вбокс7.ком,за която искам да ти пиша.

Тя забавна,понякога ме разсмива,дори когато изобщо,ама изобщо не ми е до смях.
Жалко,че е малка(на 17 години е!) - ако беше малко по - голяма със сигурност щях да я сваля и любовта между нас щеше да пламне,и за нас щяха да се пишат любовни романи.
Му-ха-ха!
Говоря ти за нея,защото в момента е болна и ми е леко тревожно за нея - не ми се иска да й се случи нещо лошо,като резултат от собственото й безхаберие.
Казва,че пие лекарства с шепите,но не й вярвам.
Дано да оздравее по - скоро,да си болен не е приятно.
Написа ми,че била в тежест за родителите си - днешните деца само дрънкат глупости.
Как й хрумват подобни неща ... не знам!
Всяко дете е обичано от родителите си,дори и тези,които са изоставени в дом за сираци пак са обичани от някого,иначе нямаше да бъдат създадени и родени,щяха да ги абортират и никога нямаше да се появят на белия свят.
Децата са най - прекрасното нещо,което тази Вселена е измислила и когато някое шматоче изтърси,че е в тежест за родителите си,започвам да се чудя на коя планета живея.
Ако майка й и баща й я чуят какви ги дрънка,ще й се разсърдят сериозно.
Между другото тя каза да не ти пиша за нея,но няма пък ... пиша ти!
Вика ми "маймунчо" ... нямам си и идея защо ме нарича така,но звучи някак си по животински мило и любвеобилно.
Много е миличка и си казва директно мислите,без да ме лъже и мами - това много ме радва,защото се уморих да гадая кой какво мисли.
Много по - лесно е всеки директно да си казва мислите и толкоз.
Пък и не ми се кара непрекъснато,не ми казва колко съм задръстен и какво мамино детенце съм,как трябва да се еманципирам,да си намеря работа,да напусна дома си,да заживея сам самичък,за да "направя неизбежно онези грешки,които трябва да направя,за да науча онези неща,които трябва да науча"(каквото и да значи това!) и така да порасна за един ден.
Сега след като прочете какво съм написал остава да започне и това да прави,и ще ме хвърли зад оркестъра,на третия ред в средата.
За съжаление,живее на другия край на България и ще трябва доста да пътувам,за да стигна до нея.
Естествено първо трябва да ме покани,но аз мога и да се самопоканя,само да навърши пълнолетие и хуквам ... ха-ха-ха!
Усещам,че ако скоро не спра да пиша за нея,ще ме замери с една виртуална тухличка.
Аз й викам:"Вземи си батко да ти е сладко!",а тя:"Не искам,имам си вече един биологичен батко,не ми трябва втори!".
Вчера я питах:"А ти кога ще започнеш да ме възприемаш като мъж и ще ме харесаш ли някога?",а отговора й беше:"Че аз само като мъж те виждам,ти като жена ли искаш да те възприемам?".
Не мога да отрека - има чувство за хумор!
Толкова е сладка,че мед започва да капе от монитора,докато й гледам снимките!
Така си реших проблема с глада - отварям една нейна снимка,вземам филия хляб и мажа ли мажа медец.
Мисля,че това е най - подходящото решение на проблема с изхранването на Третия свят - просто отпечатват един милиард плаката с нейния лик и готово.
Как ли ще реагира като прочете какво съм написал за нея ... сигурно ще разбере,че душата ми е закопняла за мед и ще ми прати едно бурканче по пощата.
Само да не е в колет - бомба,че ще ми е трудно да остържа меда от стените.
Така ще й викам вече - Меденка!
Меденке малка и сладка,писах за теб!
Лигавя се аз,ама накрая ще изям големия пердах,ха-ха-ха!

Единайсет

Искам да ти разкажа за децата в квартала ни - мисля,че напълно и тотално са полудели.
И аз съм бил дете,но тези избиват рибата по всички показатели.
Вършил съм какви ли не дивотии(друг път ще ти разказвам какви точно!),но тия хлапета са тотално изтрещели.
Срещу нас има една стара барака - редовно в нея се мотат дванайсет - тринайсет годишни хлапета и си търсят белята.
Онзи ден две момчета и едно момиче отидоха да трошат ... и понеже знам коя е майката на момичето и къде работи,по - късно през деня се измъкнах от нас,отидох до работата й и издадох малката шматка.
На майката й призля като чу какви ги върши отрочето й - извика я по телефона и след като тя се довлече,направихме една "очна ставка".
Първоначално си викам:"Най - после хлапето ще се вразуми!",но като видях възпитателните методи на родителското тяло осъзнах,че всичките ми действия са една голяма грешка.
С наказания не се възпитава ... а и след тази грозна сцена малката вече ме мрази ... гледаше ме като бясна кобра малко мишленце ... ура,още един човек си мечтае да се гътна скоропостижно.
Жалко ... умно момиче беше ... ама беше ... ще стане същата като всички останали ... неизбежно е ... започвам да си мисля,че липсата на индивидуалност е заразна.
Е,поне тя и приятелите й вече не беснеят из квартала ... явно майка й е говорила с родителите на съучениците й,но другите хлапетии продължават с вадализма.
Странно аз защо нямах възможността да беснея ... не,че ми се иска,но някак си чувствам,че правата ми са били нарушени ... не,че щях да се възползвам,но трябва да има равнопоставеност.
Когато бях малък карах колело и играех с баскетболна топка ... второто все още го правя,но не помня да съм трошил и чупил.
И така ... има една поговорка:"Пътят към ада е покрит с добри намерения" ... и в този ред на мисли ще перифразирам още една поговорка:"Всяко добро за зло".
Не съжалявам за нищо,но ми е кофти,че станах отрицателния герой ... ако малката беше се осакатила или беше умряла щеше да ми е кофти,че нищо не съм направил ... все пак я помня откакто беше на шест години и търчеше като дива из квартала ... то беше ясно,че ще стане така,няма какво да се учудвам ... за последните двайсет и шест години научих,че никого не можеш да спасиш от собствената му съдба ...

Дванайсет

Имам някакъв проблем с очите - бързо се уморяват,болят ме,главата също.
Не знам защо става така ... страх ме е да отида на офталмолог.
Ако лекаря ми каже,че очите ми са болни ще ми бъде много мъчно - те са прозорците,през които гледам света около мен.
Като бях малък носех очила,с малък диоптър - под едно.
Носих ги няколко години - от първи до четвърти клас.
Толкова обиди и подигравки отнесох ... пазя очилата на тавана,но са леко счупени,един съученик ми строши рамката.
Ако ме накарат да нося пак очила,ще бъде ужасно.
Пустия компютър е виновен - преди години нямах очни проблеми.
Сега ако гледам твърде дълго в монитора и отклоня поглед към заобикалящата ме среда всичко ми изглежда едно такова сиво и безцветно.
Трябва да отида на лекар,но така ме е страх ... ако можеше да дойдеш с мен за кураж щеше да е много добре.
Жалко,че пак ще съм сам.
Стискай ми палци всичко да е наред.

...

Оказа се,че на очите ми нищо им няма!
Зъбите ми са виновни за главоболието.
Ходих на зъболекар - да не ти казвам колко ме беше страх да отида,но събрах смелост и в резултат на това сега съм по - добре.
Имам още много неща да ти разказвам,затова скоро ще ти пиша пак - обещавам ти!

21.09.2011 г. - 28.12.2011 г.

Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!