Писмо до любимата 3: Варна!
от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)
Здравей,любима!
Бързам да ти се похваля - спомняш ли си,че на 11.07.2011 г. се прибрах пеша от работата до нас(двайсет и няколко километра под лятната трийсет и пет градусова жега).Тогава при тази "малка разходка" намерих една конска подкова.Взех я със себе си,донесох я вкъщи,боядисах я с бяла боя и днес,05.09.2011 г.,официално я закачих на входната врата - за късмет на всички,които влизат и излизат от нашия дом.
Така-а-а-а ... а сега ще пиша по същество!
Имам да ти разказвам няколко неща ... нещо свързано с теб,нещо свързано с мен и нещо за двете най - умни момичета,които познавам.
Първо,нещо свързано с теб
:
Вече няколко пъти ме питаха коя си и защо ти пиша писма.
Мисля,че в най - скоро време хората около мен ще искат да се запознаят с теб,така че сега е момента да разкрием голяма тайна - любима,ти не си реална,ти си просто образ,химера,мечта,на която разказвам мислите и чувствата си.
Тези писма са моят дневник,моят албум със спомени,моята малка следа,която ще оставя след себе си във виртуалното пространство.
И един ден някой информационен археолог ще намери тук думите ми събрани на едно място и ще може да научи всичко за мен - хубавото,лошото,красивото,грозното,прекрасното,ужасното.
Аз не съм писател,макар че много ми се иска да бях,аз съм просто един човек с много мисли и думи,които се гонят из ума ми.
Та така ... по - добре е да пиша на теб(ти и без това нямаш нищо против),отколкото да занимавам познатите си със себе си - те си имат свой си живот и нямат време за разговори.
Пък и всички са обвързани - всеки разговор поражда излишна ревност в гаджетата им.
Странно .. аз нямам правото да ревнувам,но хората си ревнуват на воля ... отново съзирам двоен стандарт ... не,че бих ревнувал,това си е чиста загуба на време и усилия,но някак си ще е добре всички да сме с равни права - щом другите ревнуват,значи и аз имам правото да ревнувам(само теоретично,разбира се,на практика ревността е излишна и не бих се възползвал от това си право!).
И след това леко отклонение от темата ... отплеснах се ... връщам се на теб,любима ...
Ако още някой ме попита коя си и защо ти пиша,ще дам линк към това писмо,за да си прочете сам,че ти си просто лирическа героиня - и това е всичко ...
Е,бих допълнил,че когато ти пиша се опитвам да си представя каква си - отвътре и отвън.
Мисля,че ти си събирателен образ на всички момичетата,които съм харесвал и в които съм се влюбвал през последните двайсет години.
Като започнем от момиченцето,на което помагах да си завърже обувките в детската градина и свършим с момичетата в третата част от това писмо.
Както и да е ...
Иска ми се да беше реална и в някаква степен ти си - от една страна,защото аз обичам всяка част от теб и от друга,защото събираш в себе си качествата на момичетата от последните ми три - четири влюбвания.
Не,греша ... ти не си събирателен образ,ти си всяко едно от тези момичета - и по отделно,и заедно.
Трудно е за обяснение - когато имаш албум със снимки,не казваш,че имаш събирателен образ на снимките,имаш си албум.
Ти си този албум ... страхотно го обясних,няма що,но ти ме разбираш какво искам да ти кажа!
Естествено,че ме разбираш - дори не се налага да ти обяснявам,защото ти си умна - това е общото на всички момичета,които съм харесвал - всичките бяха адски умни ... може би затова и ги харесвах толкова много,с тях беше лесно да се говори,нямаше нужда от много обяснения.
Харесвам умни жени
... карат ума ми да се работи на високи обороти,като болид от Формула 1 - ако се кара от некадърен шофьор ще се озове в канавката при първия завой ... но всички бяха шумахерки и това ми харесваше най - много.
Но сравнението с кола не е добро - по - подходящо е сравнението с тенис на маса.
Играл съм преди време и бях доста добър ... та общуването с умни жени е точно като тениса на маса - има динамика,има действие,има ритъм,има скорост,има ускорение ... прекрасно е!
Иска ми се да имам до себе си една умна жена за цял живот - каква хубава мечта!
Мечтите са безплатни и са удобно скривалище,където мога да прекарам цяла вечност ...
Но преди да се отдам на мечтите си,имам да ти разказвам още много ...
Второ,нещо свързано с мен
:
Така-а-а-а ...
Тази част от писмото започнах да я пиша в ума си на 17.08.2011 г. в 00:00 часа,още щом публикувах предишното на 16.08.2011 г. в 23:35 часа ... ха-ха-ха,да знаеш колко много имам да ти разказвам!
Още щом разбрах,че ще пътувам до Варна бях сигурен,че ще ти разкажа за това ... та сега се опитвам да подредя мислите си и да напиша най - интересното от цялото пътуване.
За мой лош късмет пътувах нощем - не обичам да пътувам през нощта,защото нищо не мога да видя,когато гледам през прозореца.
Виждат се само силуети и сенки осветени от нощни лампи.
Естествено пътувах с влак - обожавам да пътувам с влак ... освен това аз по принцип обичам да пътувам - особено на големи разстояния,но като замина далеч от дома ми и ме хваща носталгията.
Ето накратко(в няколко тома!) какво се случи:
Едни роднини(аман от роднини!) навъртяли сметки,които се оказа,че трябва да се платят(иначе се трупат лихви,от което сметките стават още по - големи),но това плащане беше пълно неудоволствие ... и така се наложи да попътувам до Варна.
Обаче трябва да ти кажа,че същия ден ходих да си взема нещата от бившата си работа(припомням го,защото има последици за историята по - нататък).
Слава Богу,не съм вървял пеша цялото разстояние,но два пъти изтървах автобуса и се наложи малко да повървя ... само седем километра,но те ме умориха леко.
След това си хванах превоз и се прибрах.
Но тази умора от ранното ставане ме накара да легна да спя след обяд за три часа(да бях поспал повече,щях да имам огромна нужда от сън,но кой да знае!) и като станах си приготвих нещата за пътуването,хапнах,публикувах предното си писмо до теб,облякох се и тръгнах.
Жалкото е,че натъпках раницата с ненужни дрехи,които след това само ми тежаха,но тогава ми се стори,че ще ми потрябват.
Излязох посред нощ да хващам влака за Варна(а така мразя да пътувам нощем!),качих се,седнах и не мигнах през целия път - гледах през прозореца всички светлини,които профучаваха покрай мен - градове и села пълни със спящи,будни,работещи,почиващи и всякакви други хора.
Най - страшно беше като минахме през тунелите под Стара планина - и сега като се замисля за милионите тонове пръст лежащи над влака и настръхвам.
Чудно как не заспах ... а ми се спеше,но не можех да заспя - звукът от тракането на колелата на влака хем ме унасяше,хем ме събуждаше.
Накрая стигнах до крайната си цел,слязох на жп гарата,облякох си якето,защото ми беше хладно,легнах на една скамейка,подложих си раницата под главата и най - накрая заспах за около три часа.
Като се събудих беше станало сутрин и печеше слънце.
Между другото за пръв път спах на пейка ... колкото и да го хвалят хората на мен не ми хареса ... предпочитам да си спя на спокойствие в моята стая,на моето легло,положил глава на моята си възглавница,а не на раницата,легнал върху дървената пейка ... ха-ха-ха!
Този ден започна с три неща:първо - плащането на дълга(двеста лева на вятъра!),второ - да хапна за закуска и трето - да хвана пътническия влак за Варна(още петдесетина километра и щях да съм там).
Свърших първото и второто,но за третото се искаше търпение,което на мен ми липсва ...
Докато чаках на жп гарата видях един,който го познавам от някъде,мисля,че е някакъв певец,популярен е,но не се сетих от къде,а ме досрамя да го питам ... ама кой беше и сега не мога да ти кажа ... прилича на Бате Сашо,но не е той ... първоначално си помислих,че е Бате Сашо и щях да ходя да му искам автограф,но се усетих,че не е той и се зачудих от къде го познавам ... не знам кой беше,да се надяваме,че някой ден ще се сетя или ще видя физиономията му някъде по някоя телевизия.
Мислех да го питам кой е,но ми се стори малко нахално да му досаждам на човека - той забеляза,че го зяпам,но като не се сетих от къде го знам,не ставаше да го тормозя ... ами ако се окаже,че е някой от криминалния контингент ... Репата или Магданоза,или Цвеклото ... кой го знае ... предпочетох да не рискувам ... името му все някога ще изскочи от някъде и ще го позная,че е той,тогава и ще ти кажа кой е бил.
Така-а-а ... качих се на влака и след два часа мотане и изчакване на други влакове пристигнах във Варна ... аз пеша да бях тръгнал по - бързо щях да стигна ... и най - накрая ми замириса на море ... най - прекрасния аромат на света!
Като слязох на жп гарата във Варна щях да затанцувам от радост,ако не бях така уморен.
Бях си купил една карта на Варна и знаех как да стигна до Варна Тауърс,но си нямах и идея колко далеко от жп гарата е всъщност.
Като излязох през централния изход и видях колко е натоварено движението в града щях да падна от изненада.
Тия хора луди ли са?!?
Всеки грабнал по една кола и беснее с нея все едно е на рали.
Не можех и да си помисля да пресичам неправилно ... аз пресичах правилно,че няколко пъти щяха да ме блъснат с кола,а какво остава за пресичане на червено или пребягване през платното ... лудост!
Минах през всички подлези по пътя си - много са чистички и осветени,браво на община Варна за поддръжката.
След това като тръгнах по една улица и се озовах на централната във Варна,а там наро-о-од,наро-о-о-од,ще рече човек,че безплатна храна раздават,така се тълпят всички.
Имаше много чужденци - руснаци,поляци,германци,англичани ... странни хора,вместо да говорят на нашия толкова лесен и разбираем български език,те се мъчат да дърдорят на някакъв измислен чужд език ... ама явно в техните държави българския не е така добре застъпен в учебните им планове и затова не го знаят ... ха-ха-ха!
На центъра имаше един мим с една роза,целия облечен в бяло,стоеше си там и не мърдаше ... помислих си да го потормозя малко,но не знаех как да го изкарам от роля - дали да му дръпна розата,или да му свия кутийката със стотинките,или да му правя смешни физиономийки,докато не се разсмее ... много беше странен - стои и не мърда,само вятъра му вееше белия воал,с които се беше покрил.
Чудно дали ако го бях ощипал щеше да помръдне ... примерно да ми фрасне един в лицето ... ха-ха-ха,това не искам да го пробвам!
Затова и нищо не му направих - то нямаше и време за дивяне ... поне успях да видя фонтаните,общината и катедралата.
Катедралата ме впечатли - огромна е!
Като казах катедрала ... много ми се иска да видя св. Александър Невски,но нямам път към София ... някой ден трябва да отида до там,но за какво ли и аз не знам!
Профучах покрай катедралата и като тръгнах по бул. Владислав Варненчик вървях един час,докато стигна до Варна Тауърс.
От звука на профучаващите коли ме заболя главата,а от лицата на хората,които преминаваха ме заболя душата.
Много странно нещо - нито един човек не се усмихваше,нито един човек не гледаше спокойно,а всички изглеждаха така сякаш гонят целта на живота си.
Момичетата ... ах,момичетата ... прекрасни са,красиви като картина започната от Леонардо да Винчи и довършена от Микеланджело!
Уникални са,но ... явно не са за мен ... зазяпах една с повишен интерес(с надежда,че ще забележи,че съм сладко момченце!),а тя ми хвърли един поглед казващ:"Ей,прошльо,чупка от тука,чакам мъжа на живота си с милионите и скъпата кола,хайде разкарай се,за да не го отвратиш и прогониш,когато дойде!".
И аз се разкарах,разбира се,но беше грозно,защото тази сцена се повтаряше на всеки сто метра - много принцеси има създадени в тая България и всичките принцове на света да дойдат тук няма да могат да задоволят търсенето!
Така погледнато излиза,че обикновените хора нямат право на щастие - тая още малко и директно в очите щеше да ми каже "Пукни в самота,бедняшко копеле!".
Хайде сега да си имаме уважението - може да не съм Бил Гейтс,но не съм останал да спя на пътя,имам си покрив над главата,нещо,което доста народ няма,така че ... тия комерсиални момиченца със сбъркана ценностна система да си гледат тяхната работа!
Иначе са много хубави,в тях са вложени милиони левове,но тези пари никога няма да се върнат - една безсмислена инвестиция.
Явно на всички хора,които срещнах във Варна много им се иска да забогатеят и затова са толкова целеустремени,че са забравили да се наслаждават на обикновените радости на живота.
Иначе в града има много разглеждане - Мол Варна ми заприлича на огромен бункер,направо ми падна шапката,докато го зяпах завистливо отстрани.
Но нямах време да го разглеждам - трябваше да отида до централния офис на ЕОН във Варна Тауърс.
Докато отида краката ме заболяха от ходене.
А като влязох вътре ... разбрах какво става,когато имаш пари - започваш да ги даваш за глупости ... в тая сграда само пиле мляко нямаше.
Добре,че не отидох в Мола,сигурно щях да онемея видяното.
Видях фонтан от бял и черен шоколад,ретро коли,скъпи бижута,маркови дрехи,храна,техника,игри,всякакви джунджурийки и разбира се,видях ... охраната,които ме гледаше с подозрение ... кой знае защо ли?!?
Отидох в офиса на ЕОН,а там скандалите се вихреха с пълна сила - всеки втори идваше да се кара с тях защо са му спрели тока,или защо са му повредили техниката,или защо не си вършат работата като хората.
Служителките ме обслужиха набързо и ме разкараха от главите си,а двамата охранители с пистолети на кръста ме гледаха подозрително ... явно аз съм криминален тип със съмнително излъчване ... нямам думи просто!
След като се разкарах от там и оставих зад себе си поредния вихрещ се двубой между обикновения човек и монополиста реших да разгледам сградата ... това беше грешка,защото тия хора нормални стълбища нямат и се наложи да ползвам ескалаторите ... не,че ме е страх от тях,просто подвижната лента ме дърпа малко бързо и винаги се чувствам леко замаян - може би е ескалаторна болест(подобна на морската болест,но се получава от ескалатори!).
Качих се до последния етаж и исках да погледна от там,но нямаше подходящ прозорец ... а и имах нужда от тоалетна,затова се насочих право натам.
Но тоалетната беше твърде високо технологична за мен - след като я използвах по предназначение се опитах да пусна водата на една от мивките,но каквото и да правех вода нямаше ... помислих си,че чешмичките са повредени ... оказа се,че всичко работело с фотоклетки,аз от къде да знам,да го напишат с големи букви,а не да се чудя пет минути как да си измия ръцете ... след това се опитах да си подсуша пръстите,но и там докато уцеля фотоклетката на сушилнята за ръце минаха пет минути ... Слава Богу,охраната нищо не забеляза или пък се случва твърде често някой новодошъл селянин(като мен!) да се забави твърде дълго в тоалетната ... поне беше чисто навсякъде,като в аптека!
Както и да е ... проблем ми беше слизането обратно с ескалаторите ... помислих си,че ще падна по стълбичките ... но не паднах,а след това намерих едни прозорци,през които позяпах навън.
Накрая се наложи да си тръгна,въпреки че ми се искаше да гледам още и още ...
Навън беше жега,а аз вече осъзнавах каква огромна грешка съм направил като съм извървял седем километра предния ден и съм взел толкова много багаж в раницата си.
След още час вървяне се върнах обратно до катедралата.
Още преди да тръгна предложих на един вбокс-ър от Варна да се видим на живо,но той отказа ... обясни ми,че с кочове не се срещал,само със сладки овчици,ха-ха!
Аз само исках да го видя на живо,за да знам как изглежда в действителност,а не да го познавам само от снимки.
Другите от Варна,с които мислех да се срещна изобщо не ми и отговориха на поканата за среща ... много несериозни хора.
И така след като всички се измъкнаха от срещата на живо стана ясно,че за 99 % от хората запознанството през Интернет е един голям бъзик,шегата на живота им,а виртуалното познанство е една голяма лъжа - който каквото и да ми казва не може да опровергае моите директни наблюдения!
От катедралата се насочих към плажа - исках да видя морето,не го бях виждал от 2003 година.
След още един час обикаляне по улиците най - накрая се озовах на морския бряг,но море не видях,защото централния плаж на Варна е така застроен,че не можеш да стигнеш до плажа.
Наложи се да вървя още половин час,докато стигна края на постройките и видя морето в целия му блясък.
Седнах на една скамейка точно над скалите и три часа се любувах на вълните и мириса на море и водорасли.
Единственото,което ми разваляше кефа беше факта,че тъпата скамейка беше точно до обръщалото на крайбрежната алея ... коли минаваха на всеки две минути.
Обожавам звука на вълните и влажния вятър идващ сякаш от рая ... искам да остана завинаги там,на морския бряг,загледан във безкрая.
Видях един мускулест варненски дядо,който плуваше покрай брега и събираше миди по скалите - събра поне пет килограма миди.
Не му завиждам за мидите - искам като остарея да съм също толкова жизнен колкото него.
Искам да живея пълноценно до последния си миг.
Гледах морето и си мечтаех за едно минало,което не е съществувало,за едно настояще,което не съществува и за едно бъдеще,което никога няма да съществува,а покрай мен минаваха най - красивите момичета,които са се раждали на този свят - чернокоси,червенокоси,руси,синеоки,зеленооки,чернооки,сладки,мили и добрички,сами,с приятелка или близки,бяха безброй.
Все едно сънувах някакъв откачен сън,в който най - красивите момичета на света са се събрали на едно място,а аз само седя и ги гледам,онемял от почуда ... беше шантаво и все още съм изумен колко красиви момичета има.
По едно време от Морската градина дойде едно сладурка с майка си - момичето адски много приличаше на една моя позната,за която ще стане дума в последната част от писмото ми.
Вече съм виждал нейна двойничка в нашата градска библиотека и си спомням,че й го казах.
Тогава тя каза,че тази прилика само аз съм я видял ... ако трябва да съм точен нейните думи бяха:"Георги,така ти се е сторило!Иначе момичето изобщо не е била като мен,просто ти си я оприличил на мен!"(край на цитата,ха-ха!).
Но това изобщо не беше моя приумица - нито в библиотеката,нито на варненската крайбрежна алея ... тези момичета са нейни "сестри - близначки".
Не спрях да гледам изумено това момиче,докато тя се снимаше на скалите ... помислих си,че виждам призрак,усещането беше напълно нереално ... никога преди не я бях виждал,но имах чувството,че я познавам лично ... през цялото време си мислех "Боже,сигурно полудявам и ми се привиждат разни неща!".
Нямах си и идея,че това няма да е последната ни среща!
Очите ми останаха на онази алея,на онази скамейка ... като затворя очи и виждам хората,морето,небето,пясъка,вълните,водата,чайките,чувам звука на разбиваща се пяна ... ах,колко прекрасна гледка!
Обичам те море,обичам те!
Остани си там,ще се върна при теб!
Липсваш ми,ще дойда пак!
Странно,очите ми са сухи,но душата ми плаче ...
Накрая трябваше да стана и да си тръгна - но вместо това отидох на един от каменните пристани,направени да спират големите вълни при буря.
Там се обърнах към брега и гледах с широко отворени очи,опитвайки се да попия всяка подробност,която да запечатам в ума си.
Тогава гледайки осъзнах нещо ... България е най - хубавата страна на света!
Обичам морето,планините,долините,равнините,реките и горите.
Обичам я с всичките й предимства и недостатъци!
Просто я обичам!
След като погледах петнайсетина минути се върнах по същия път по крайбрежната алея към морската градина на Варна.
За мое огромно съжаление там не успях да видя следните неща:Аквариумът,Делфинариумът,Летният театър,Алпинеумът,Зоологическата градина,Пантеонът и Варненската обсерватория.
Но видях Военно-морския музей и Басейните на "Морска гара",минавайки покрай тях,докато отивах към жп гарата.
За пръв път виждам толкова много деца на едно място да се учат да плуват ... иска ми се и аз да се науча да плувам като тях ... обичам водата!
И след като петнайсет минути зяпах плувците се затътрих към моя влак ... толкова бях уморен,че две не виждах ... но пък видях една група руски момчета и момичета,които играеха някаква странна игра - бяха се събрали в кръг и в средата имаше едно момче,което пляскаше с ръце към някой,който излизаше от кръга ... странни хора,приличаха на скаути,по - късно видях и влака им от Варна до Москва.
Точно тогава реших да си купя нещо за ядене и половин час обикалях квартала,докато не намерих един магазин точно срещу централния вход на жп гарата.
Чудно как не съм го забелязал по - рано ... явно съм бил толкова уморен,че поне два пъти съм минал покрай него без да го видя.
След като си купих храна,отидох в чакалнята проверих в колко часа ще дойде моя влак,след това се довлачих до точния перон,легнах на една скамейка,подложих раницата си под главата си и заспах.
Спал съм около час - два,когато един варненски скитник дойде да види кой му е заел скамейката ... малко конфузна ситуация,но аз вече си бях заплюл тази пейка и не му я освободих,а той възмутен се отдалечи ... колко нахални са станали хората от село ... крадат леглата на бездомниците ... ха-ха-ха!
След още един час излежаване се стъмни и дойде време да се качвам на моя превоз ... седнах във влака и познай кого видях ... момичето от алеята ... мда ... в онзи момент,когато я видях във влака започнах да си мисля,че не полудявам,а че съм напълно откачил!
Тя стоеше в купето зад гърба ми и докато чаках влака да тръгне не спрях да я гледам в отражението на стъклата ... накрая ме заболя врата и станах,излязох в коридора,отворих прозореца и докато се правех,че гледам навън към тъмнината я зазяпах открито ... тя си спеше спокойно,а аз се чудех дали не съм попаднал в някаква паралелна вселена,където всичко се повтаря като в омагьосан кръг ... по едно време майка й забеляза,че я зяпам и отиде до тоалетната,за да може да ме огледа дали не съм някакъв опасен маниак,но се оказа,че съм безопасен маниак ... слязох на Карнобат,за да сменя влака,а те продължиха към Сливен,където дочух "случайно",че ще слязат ...
Прекарах шест години в Сливен,как по дяволите,не съм я срещнал?!?
Ебаси и шибаната откачена Вселена,в която живея!
Нямам думи просто!
Както и да е ... слязох на гарата в Карнобат,но ... умът ми остана в онзи влак Варна - София ... понякога си мисля,че имам сънища наяве и ми се привиждат разни неща,но не е привидение,всичко е адски реално,но изглежда нереално,невъзможно,непоносимо странно!
След като видях колко много часове ще трябва да си чакам влака легнах на една скамейка и заспах ... как така пътувах в толкова много влакове и не можах да мигна,но на часа заспивах върху тъпите скамейки,не знам как става този номер ... след около час сладък сън се събудих от странен шум ...
Погледнах през прозорците и видях през жп гарата да преминава военен конвой ... не се бъзикам ... конвой беше - имаше танкове,БТР-и,камиони,пътнически вагони за войниците,на едно камионче имаше червен кръст,имаше оръдия и няколко закрити вагона(предполагам с боеприпаси).
Това беше гледка,която не съм предполагал,че ще видя ... тъкмо конвоят мина и аз си помислих,че съм сънувал ... и мина втори влаков конвой натоварен само с боеприпаси,защото беше съставен изцяло от закрити и покрити с платнища вагони ... имаше и малко военни камиони,по това познах,че влака е част от конвоя ... отиваха или към Бургас,или към Варна.
А,бе,ние в България от кога имаме такива конвои ... да не водим война с някого ... Боже,не искам никога повече да виждам такива гледки - носят ми отвратителни асоциации със война,разрушения и смърт.
И след като се успокоих вътрешно,че съм халюцинирал или съм сънувал поредния шантав сън,заспах отново ... докато в четири сутринта не ме събуди един полицай.
Да,истински полицай ... с униформа,белезници и пистолет.
Аз тъкмо си спя сладко - сладко и се събуждам,защото някой ме бута с крака си.
Отварям очи и виждам,че някой се надвесил над мен и ми вика:"ЗА КЪДЕ ПЪТУВАШ?".
Така се стреснах ... аз не съм глух,аз съм заспал,няма нужда да ми крещи ... събудих се напълно за няколко милисекунди ... и му викам:"Ъ-ъ-ъ,ами за моя си град пътувам!".
Той явно ме е помислил за скитник и искаше да знае дали да ме изгони от гарата или да ме остави да си изчакам спокойно влака.
След като аз се надигнах уморено и той видя,че съм обикновен човек,който си чака превоза отиде да събуди и останалите налягали хора.
Чак след половин час ми стана ясно защо е събудил всички - дойде един влак от София,слязоха около сто човека и напълниха гарата.
До мен седнаха едно момче и момиче(бяха гаджета!) и майката на момичето.
Тримата пътуваха нанякъде ... а майката гледаше с ненавист момчето ... чудно той не усеща ли,че тя го мрази ... или може би обича толкова силно момичето,че не му пука ... но дъртачката рано или късно ще ги раздели ... омразата е силно нещо - може да разруши дори и Вселената,ако някой си го постави за цел.
Странно,но в залата видях и Борислав Борисов - Боби,водещия на радио fresh!.
Сигурен съм,че беше той,защото се запознах с него през лятото на 2008 година в Стара Загора.
Не му се обадих,защото той беше тръгнал на почивка и ми стана адски неудобно да му досаждам ... освен това той не беше на работа и не беше длъжен да ме търпи.
След като дойде влака всички се качиха и отпътуваха,а аз останах ... изчаках да се съмне ... когато си уморен и ти се спи утрото идва а-а-адски бавно.
След като най - накрая просветля се надигнах,взех си нещата и реших да се поразходя из Карнобат - и без това имах още няколко часа до моя влак,не ми се стоеше в чакалнята - ако ченгето ме видеше,че стоя там щеше да ме изгони,а това изобщо нямаше да ми е приятно,затова сам се разкарах ... отидох на центъра на Карнобат,разгледах града,ядох,мотах се още,зяпах,след това се върнах обратно до жп гарата,намерих си тоалетна в едни храсти ... сещаш се какво имам предвид ... едни хора едва не ме видяха,докато си търсеха и те тоалетна ... и най - накрая дойде моя влак ... да ти кажа честно с такава скорост се качих на влака,че само Спиди Гонзалес щеше да е по - бърз от мен ... влака идваше от Бургас и на Карнобат го закачиха за варненския влак.
Един човек помисли,че неговия влак заминава,а те само правели маневри за прекачване ... и всички се смяха адски много на глупостта му ... ха-ха-ха,колко смешно!
Човешкото незнание става повод за присмех и подигравки,докъде стигна това българско човечество,Боже Господи!
Смяха се всички пътници,кондуктори,машинисти,полицаи,дори и бездомните кучета,лежащи на перона се хилеха ... само на мен не ми беше смешно!
Да унизиш някого не е забавно ... идиоти!
Хилиха се половин час след като потеглихме ... баси,Слави Трифонов като разкаже смешка не се смеят толкова дълго ...
А на мен ми се искаше да съм терорист - камикадзе и в раницата ми вместо дрехи да има експлозиви
... р-р-р-р,бива ли да са толкова жестоки ... ако на тях им се подиграят веднага се обиждат,но да се бъзикаш с някой друг е мно-о-ого забавно.
Простотията властва над българския народ ... Боже,дано се излекуваме от властващата простащина ... дано,ама надали!
Отново не можах да заспя,въпреки че си намерих място в едно купе - зяпах хората около мен ... една жена си говореше по телефона с нейна приятелка ... хвалеше се,че си има внуче в Америка,което наскоро се е родило,че нейните хора са се преместили в ново жилище,че са си купили нова кола ... тя не осъзнава ли,че тя внуче няма,то е на хиляди километри от нея,за да има внуче тя трябва да е всеки ден до него,а не да го гледа през Скайп и да си мисли "Имам си внуче!" ... ами тези нови къща и кола кой ще ги изплаща ... зет й с всекидневен труд - роб на собственото си консуматорство семейство ... и дори не осъзнават колко погрешно живеят живота си.
Чудя се какво не са харесвали на старата си къща и кола,че са ги сменили ... това консуматорство,което се насажда и пропагандира хич не ми харесва ... стремежа да имаш още и още,което се прокламира в развитите и развиващите се държави е най - грешната стратегия ... тази планета не е безкрайна и когато ресурсите свършат,американците ще се изселят на някоя друга планета,а ние ще останем тук да си мрем.
Ако всички потребяваме минималното възможно ще има повече за по - дълго време за всички ... както и да е,никой няма да разбере какво имам предвид,докато "лавината" не се изсипе на главите ни.
И тъй ... най - накрая се прибрах в моя си град - слязох на гарата и с триста зора се домъкнах до нас,изкъпах се,хапнах и легнах да спя - след петнайсет часа се събудих,станах и започнах да ти пиша това "кратко" писмо.
Интересно си прекарах до Варна и назад,нали?
А сега следват малко лични откровения ... нещо нормално според мен ... ха-ха-ха,ужас как ли ще ми се разсърдят хората,за които пиша!
Но ако не кажа това,което си мисля ще се пръсна като атомна бомба на припек!
Пък и какво толкова може да стане - може да спрат да ми говорят,но едната и сега не иска да ми говори,така че нищо няма да се промени,а другата ми говори толкова радко,че Коледата идва по - често от нейните писма!
Та така ... да започвам преди да съм размислил!
Трето,нещо за двете най - умни момичета,които познавам :
Деактивирах си профила във Фейсбук и да си призная честно няма да го активирам отново ... няма смисъл да се завръщам там,няма какво да търся повече - ако не бяха интересните неща,които правя в Интернет бих си угасил компютъра завинаги.
Ще попиташ защо ... защото ... защото ... трудно ми е да ти обясня ... не,лесно ми е да ти обясня,но не искам да го признавам пред себе си,какво остава да го изрека пред теб.
За да разбереш всичко,трябва да започна малко по - отдалеко(както винаги!).
Преди три години си купих компютър - събирах толкова дълго парите за него,че накрая от една проста машина той се беше превърнал в мечта.
Ако знаеш с колко много нереални очаквания беше натоварена тази покупка ... мислех си,че в Интернет ще намеря приятели,любов,близост ... от къде мога да знам,че в Интернет всичко е хумор,сатира и забава.
Та купих си компютъра и се гмурнах в Интернет,а в началото на ноември 2008 година се запознах с едно момиче - много е умна.
Тя е в Топ 3 на най - умните хора,които съм срещал в живота си.
В същата класация попада и другото момиче,за което ще стане дума след малко и едно момче,което познавах в периода 2003 - 2004 година.
Това са тримата най - умни млади хора,които някога съм срещал ... не,и другите ми познати са умни,но за мен тези тримата са номер едно ... не казвай на никого,но мисля,че са по - умни и от мен,а това ме изпълва с респект.
Покрай тях и аз се чувствах умен,но всяко хубаво нещо си има начало,среда и край.
И така ... тя ми писа един ден - искаше да се запознаем,аз много се зарадвах,говорих си много с нея и ми беше адски забавно.
Разбира се,досаждах й винаги,когато можех,а още на края на седмицата след запознаването ни й казах,че я обичам ... да,малко прибързах с това и с много други признания,но това съм аз - ако не бях постъпил по този начин нямаше да се казвам Георги,а Иван или Петър.
Така-а-а-а ... след като направих това гръмко признание за чувствата си,тя не ми повярва и ми каза,че просто ми харесва да си говоря с нея,а не че съм влюбен .. интересно как така всички по - добре от мен знаят аз какво чувствам ... баси кефа!
Е,да,ама не беше моя измишльотина,аз наистина я харесах още от първо писане ... но тя не ми повярва,пък и не беше сама в онзи момент.
И така всичко приключи още преди да е започнало!
Аз подтиснах чувствата и мислите си към нея,и продължих да търся "голямата си Интернет любов".
Само три седмици след като се запознах с нея срещнах още едно момиче - от умно по - умно.
Мда-а-а-а,аз харесвам умни момичета,но явно те не ме харесват - и това момиче го харесах още от първо писане,и този път реших да постъпя по различен начин - вместо да й разказвам цялата си биография,не й казах нищо чак толкова лично(поне не й казах онези неща,които споделих на другата,беше ме страх,че ще ме помисли за ... е,ясно за какъв!След като казах на първото момиче някои неща за себе си отношението й се промени от дружелюбно на "Внимание,в клетката има душевноболна горила!",затова реших да оставя споделянето с второто момиче за един по - късен етап,който така и не дойде!И до сега първата е загрижена за душевното ми здраве,сигурно има защо!).
Трябваха ми три месеца,за да й кажа,че я харесвам и година и половина,за да й кажа,че я обичам - все ми се струваше,че е малка за подобни признания,а и ме беше адски страх,че ще ме отреже както направи другата ... не мислех,че мога да понеса още един шут в гъза.
Явно нямам никаква представа какво и колко точно мога да понеса.
На третия месец от познанството ни аз й казах,че я харесвам и че изпитвам нещо към нея ... тя ми отговори със същото,но във всичките си дрънканици успях да оплескам дотолкова нещата,че тя си помисли,че си играя с нея и ... си получих шута.
Сам съм си виновен!
Прекарах следваща година и няколко месеца в размисли къде сбърках(и в плакане по провалената ми любов).
И точно за рождения ми ден през 2010 година тя ми писа ... ако не си виждала куфеещ сурикат,погледни мен и ще видиш.
Тъкмо се заговорихме отново и аз побързах да й кажа,че я обичам(страхувах се.че съм изпуснал шанса си и бързах,за да не изпусна и последния влак,не осъзнавайки,че по тези релси влак никога не е минавал!) - тогава тя ми призна,че ме обича само като приятел.
Тук беше момента,в който трябваше да си затворя човката и да не пискам повече,за да можем да си останем поне приятели,но явно това не е точно в мой стил.
В крайна сметка й казах,че изобщо не е честно две години и половина всяка нощ да плача за нея,а тя да си гледа кефа и изобщо да не й пука за мен.
Всъщност тогава така и не осъзнах,че тя наистина не се е интересувала от мен и нямам никакво право да изисквам каквото и да е от нея - кой съм аз,че да искам нещо ... та аз съм никой!
Е,след още шест месеца и едно пътешествие,при което дори не успях да я видя,осъзнах всичко с такава яснота,че нямаше накъде повече от това!
И с това всичко приключи!
Но същото лято на 2010 година онова първото момиче ме покани да идем на море заедно ... ъ-ъ-ъ,познай от три пъти аз какво направих ... хващам се на бас,че няма да се сетиш лесно ... да,отказах й!
Да,тъп съм!
Да,малоумен съм!
Да,чавка ми е изпила мозъка!
Мисля,че няма нужда от повече обиди,нали?!?
Ако знаеш аз как се обиждам,направо ще се шашнеш ...
Исках да се видим на живо,но нямах време за нея - трябваше да постигна любовта на мечтите си.
Откъде можех да знам,че години наред преследвам една неосъществима мечта,един свой блян,една момчешка фантазия.
След като най - накрая през пролетта на 2011 година останах съвсем сам за няколко месеца и не си говорих с никого,се опитах да подредя всичко хронологично и установих,че съм ... адски тъпо копеле!
Осъзнах,че съм пропуснал възможността да опозная по - добре момичето,което първоначално харесах и се почувствах ужасно,когато осъзнах,че няма връщане назад.
Не,няма,защото тя не е като мен да стои сама,потънала в размишления.
Разбира се,веднага й писах,че когато има възможност ще съм адски радостен,ако се видим на живо ... тя първоначално се съгласи,но след две седмици,когато трябваше да ми се обади така и не го направи ... тогава не разбрах защо,но сега съм наясно!
Преди няколко дни й писах,че много,много,много съжалявам,че миналото лято не съм се съгласил да отида при нея и зачаках отговора й,но не го дочаках ... случайно разбрах,че тя пак си има приятел - явно го е имала от доста време,но аз съм тъп и не съм се усетил.
И тъй ... след като отидох до Варна и там никой не пожела да се срещне с мен ... разбрах,че като те канят на среща се ходи на бегом.
След години ще има да се чудя защо ми е побеляла главата ...
"Бахти сапунката,Игнасио" - каза чичо Лопез,ха-ха!
Да,тя ще каже,че е сапунка,но не е - това е моят живот!
А другото момиче ще каже,че това са детинщини и ще поклати разочаровано глава.
Сапунка или не,детинщини или не,след много размишления осъзнах едно - мразя компютъра си,въпреки че трябва да мразя себе си.
Компютъра не ми е виновен за нищо - сам съм си виновен за всичко(ох,колко горещо ми стана,сигурно съм вдигнал температура!),но ми е по - лесно да виня машината отколкото себе си.
Осъзнавам последиците от действията си и знам,че нищо отминало вече не може да бъде променено,но мога да направя нещо за бъдещето си.
Първото,което реших да направя онзи ден,когато разбрах,че няма да има връщане назад(за нито едно от двете момичета!) е да си деактивирам профила във Фейсбук.
Този сайт ми носи само мъка и печал,а не радост и забавления.
Следващото,което правя вече няколко месеца е,че спрях да влизам в Скайп
- няма какво да търся там,не ми се говори с никого и никой не иска да си говори с мен,хората,с които ми се иска да си поговоря ги няма - живеят живота си и хич не им пука за мен,тъпия сельо!
И най - накрая вече не ми се пише по форуми и в чатове - празни приказки не ми се говорят,не искам да преливам от пусто в празно,струва ми се напълно безсмислено да пълня с думи бездънни бъчви!
Единственото,с което все още ми се занимава е музиката ... така че ще се концентрирам върху нея!
Ако не е тя,ще угася компютъра завинаги и никога повече няма да го включа.
Той е просто машина,но моите ръце е опасно оръжие за масово поразяване ... има един израз:"Жена с пари е като луд с картечница!".
Ще перифразирам тази мисъл по следния начин - "Георги с компютър е като камикадзе с атомна бомба!".
Но като направя една кратка равносметка на живота си всичко попаднало в моите ръце се оказва след време опасно и за мен,и хората около мен.
Както и да е - да не се впускам в излишни словоизлияния!
Сигурен съм,че ако двете момичета прочетат написаното тук ще реагират по следния начин - първата ще поклати вертикално глава и ще каже уморено "Не-е-е,Георги-и-и,пак ли-и-и ...",а втората ще поклати хоризонтално главицата си,свила малките си устнички и ще промърмори предупредително "Георги,спри се!!!".
Това обаче е мое предположение за тахните реакции,защото аз всъщност не ги познавам и не знам как ще реагират - познавам виртуалните образи,които те са представили пред мен,не истинските хора,скрити зад тях.
Когато пиша в Интернет аз съм същия като в реалния живот - това обаче не важи за всички,мотаещи се в нета.
Затова,когато говоря за чувствата,които изпитвам към Интернет познатите си аз никога не забравям,че това усещане е породено от виртуални образи,представени ми така както те са решили - не каквито са в действителност!
За съжаление,аз нямах възможността да опозная реалните личности и да се влюбя в тях.
И въпреки че осъзнавам колко нереални са тези чувства,ето какво изпитвам към тези момичета - към първата изпитвам безгранична,безусловна обич,голяма колкото Черно море,а към втората обичта ми е също толкова безкрайна,но е голяма колкото всички морета,океани,реки и езера на Земята - все пак с нея имах много повече време за опознаване и обикване.
Никога не съм мислил,че мога да изпитвам нещо такова(независимо от какво е породено - виртуално или реално!) - през годините съм виждал доста влюбени хора и съм смятал,че си измислят,че си въобразяват,че безусловната им отдаденост е просто глупост,но сега разбирам всичко много по - ясно,сякаш мъгла се вдигна от очите ми.
Когато обичаш не поставяш нито едно условие - просто искаш да бъдеш до обекта на чувствата си - и двете ми го казаха,но аз не ги разбрах,трябваше ми време,за да го осмисля и осъзная,време да порасна.
Дори и избора да е напълно неподходящ,любовта ти те заслепява така че виждаш само един човек и нищо друго.
Вече знам какво е безусловната обич и това знание ми причинява болка,защото когато си нямах и идея какво мога да имам,не страдах за това,което ми липсва.
Искам да забравя целия си живот - всеки миг на мъка и печал,всяка изплакана сълза,всеки забравен приятел,всеки изгубен близък,всяка пропиляна възможност,всяка неизживяна любов,всяка неизказана дума,всеки пропуснат шанс за щастие.
Но не мога да забравя и ще живея до края на живота си,чудейки се какво ли щеше да стане,ако нещата бяха се случили по друг начин.
Учителката ми по история в средното казваше:"Георги,стига си питал "Какво щеше да стане,ако ...",историята вече се е случила и не може да бъде променена ... безсмислено е да се питаш какво щеше да стане,ако нещата се бяха случили по друг начин ... нищо няма да се промени!".
Минаха много години,докато натрупам житейски опит и разбера какво точно е искала да ми каже(пожелавам й да е жива и здрава още сто години за мъдрите й думи!).
Затова няма смисъл повече да мисля с любов за тези момичета - трябва да ги оставя да живеят живота си и да съм доволен,че след преминаването на урагана "Георги" няма сериозно пострадали ... освен самия ураган,но какво толкова - всяка буря е просто въздух под ниско налягане.
Хубаво е,че степента на опасност спадна от пета до първа - вече съм обикновена лятна буря,която скоро ще премине без следа и бързо ще бъде забравена.
Няма да спра да пиша мислите си ... това ще правя и за напред - ще ти пиша всичко важно за мен,знам,че ти нямаш нищо против да те занимавам с глупостите си.
Ти си идеалната жена - жалко,че си въображаема.
Ако беше реална,цена нямаше да имаш!
Целият свят не струва колкото теб,любима,ха-ха!
Ех,мечти ...
Преди да си деактивирам профила във Фейсбук трябваше да основа група на тема:"Да запушим устата на Георги(biggeorge),така че мислите му да си останат в собствената му глава!".
Не,тази група трябваше да я основа преди три години - щеше коренно да промени живота ми.
Най - сигурното място за мислите ми е собствения ми ум - единствено там не могат да наредят никому!
Ха-ха,колко съм оригинален!
Сега ще замълча за кратко,защото казах прекалено много за твърде кратко време и сега имам нужда от преосмисляне.
Позволявам си с респект и уважение да цитирам Васил Петлешков:"Сам съм,други няма!".
16.08.2011 г. - 09.09.2011 г.
Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!
от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)
Здравей,любима!
Бързам да ти се похваля - спомняш ли си,че на 11.07.2011 г. се прибрах пеша от работата до нас(двайсет и няколко километра под лятната трийсет и пет градусова жега).Тогава при тази "малка разходка" намерих една конска подкова.Взех я със себе си,донесох я вкъщи,боядисах я с бяла боя и днес,05.09.2011 г.,официално я закачих на входната врата - за късмет на всички,които влизат и излизат от нашия дом.
Така-а-а-а ... а сега ще пиша по същество!
Имам да ти разказвам няколко неща ... нещо свързано с теб,нещо свързано с мен и нещо за двете най - умни момичета,които познавам.
Първо,нещо свързано с теб
:Вече няколко пъти ме питаха коя си и защо ти пиша писма.
Мисля,че в най - скоро време хората около мен ще искат да се запознаят с теб,така че сега е момента да разкрием голяма тайна - любима,ти не си реална,ти си просто образ,химера,мечта,на която разказвам мислите и чувствата си.
Тези писма са моят дневник,моят албум със спомени,моята малка следа,която ще оставя след себе си във виртуалното пространство.
И един ден някой информационен археолог ще намери тук думите ми събрани на едно място и ще може да научи всичко за мен - хубавото,лошото,красивото,грозното,прекрасното,ужасното.
Аз не съм писател,макар че много ми се иска да бях,аз съм просто един човек с много мисли и думи,които се гонят из ума ми.
Та така ... по - добре е да пиша на теб(ти и без това нямаш нищо против),отколкото да занимавам познатите си със себе си - те си имат свой си живот и нямат време за разговори.
Пък и всички са обвързани - всеки разговор поражда излишна ревност в гаджетата им.
Странно .. аз нямам правото да ревнувам,но хората си ревнуват на воля ... отново съзирам двоен стандарт ... не,че бих ревнувал,това си е чиста загуба на време и усилия,но някак си ще е добре всички да сме с равни права - щом другите ревнуват,значи и аз имам правото да ревнувам(само теоретично,разбира се,на практика ревността е излишна и не бих се възползвал от това си право!).
И след това леко отклонение от темата ... отплеснах се ... връщам се на теб,любима ...
Ако още някой ме попита коя си и защо ти пиша,ще дам линк към това писмо,за да си прочете сам,че ти си просто лирическа героиня - и това е всичко ...
Е,бих допълнил,че когато ти пиша се опитвам да си представя каква си - отвътре и отвън.
Мисля,че ти си събирателен образ на всички момичетата,които съм харесвал и в които съм се влюбвал през последните двайсет години.
Като започнем от момиченцето,на което помагах да си завърже обувките в детската градина и свършим с момичетата в третата част от това писмо.
Както и да е ...
Иска ми се да беше реална и в някаква степен ти си - от една страна,защото аз обичам всяка част от теб и от друга,защото събираш в себе си качествата на момичетата от последните ми три - четири влюбвания.
Не,греша ... ти не си събирателен образ,ти си всяко едно от тези момичета - и по отделно,и заедно.
Трудно е за обяснение - когато имаш албум със снимки,не казваш,че имаш събирателен образ на снимките,имаш си албум.
Ти си този албум ... страхотно го обясних,няма що,но ти ме разбираш какво искам да ти кажа!
Естествено,че ме разбираш - дори не се налага да ти обяснявам,защото ти си умна - това е общото на всички момичета,които съм харесвал - всичките бяха адски умни ... може би затова и ги харесвах толкова много,с тях беше лесно да се говори,нямаше нужда от много обяснения.
Харесвам умни жени
... карат ума ми да се работи на високи обороти,като болид от Формула 1 - ако се кара от некадърен шофьор ще се озове в канавката при първия завой ... но всички бяха шумахерки и това ми харесваше най - много.Но сравнението с кола не е добро - по - подходящо е сравнението с тенис на маса.
Играл съм преди време и бях доста добър ... та общуването с умни жени е точно като тениса на маса - има динамика,има действие,има ритъм,има скорост,има ускорение ... прекрасно е!
Иска ми се да имам до себе си една умна жена за цял живот - каква хубава мечта!
Мечтите са безплатни и са удобно скривалище,където мога да прекарам цяла вечност ...
Но преди да се отдам на мечтите си,имам да ти разказвам още много ...
Второ,нещо свързано с мен
:Така-а-а-а ...
Тази част от писмото започнах да я пиша в ума си на 17.08.2011 г. в 00:00 часа,още щом публикувах предишното на 16.08.2011 г. в 23:35 часа ... ха-ха-ха,да знаеш колко много имам да ти разказвам!
Още щом разбрах,че ще пътувам до Варна бях сигурен,че ще ти разкажа за това ... та сега се опитвам да подредя мислите си и да напиша най - интересното от цялото пътуване.
За мой лош късмет пътувах нощем - не обичам да пътувам през нощта,защото нищо не мога да видя,когато гледам през прозореца.
Виждат се само силуети и сенки осветени от нощни лампи.
Естествено пътувах с влак - обожавам да пътувам с влак ... освен това аз по принцип обичам да пътувам - особено на големи разстояния,но като замина далеч от дома ми и ме хваща носталгията.
Ето накратко(в няколко тома!) какво се случи:
Едни роднини(аман от роднини!) навъртяли сметки,които се оказа,че трябва да се платят(иначе се трупат лихви,от което сметките стават още по - големи),но това плащане беше пълно неудоволствие ... и така се наложи да попътувам до Варна.
Обаче трябва да ти кажа,че същия ден ходих да си взема нещата от бившата си работа(припомням го,защото има последици за историята по - нататък).
Слава Богу,не съм вървял пеша цялото разстояние,но два пъти изтървах автобуса и се наложи малко да повървя ... само седем километра,но те ме умориха леко.
След това си хванах превоз и се прибрах.
Но тази умора от ранното ставане ме накара да легна да спя след обяд за три часа(да бях поспал повече,щях да имам огромна нужда от сън,но кой да знае!) и като станах си приготвих нещата за пътуването,хапнах,публикувах предното си писмо до теб,облякох се и тръгнах.
Жалкото е,че натъпках раницата с ненужни дрехи,които след това само ми тежаха,но тогава ми се стори,че ще ми потрябват.
Излязох посред нощ да хващам влака за Варна(а така мразя да пътувам нощем!),качих се,седнах и не мигнах през целия път - гледах през прозореца всички светлини,които профучаваха покрай мен - градове и села пълни със спящи,будни,работещи,почиващи и всякакви други хора.
Най - страшно беше като минахме през тунелите под Стара планина - и сега като се замисля за милионите тонове пръст лежащи над влака и настръхвам.
Чудно как не заспах ... а ми се спеше,но не можех да заспя - звукът от тракането на колелата на влака хем ме унасяше,хем ме събуждаше.
Накрая стигнах до крайната си цел,слязох на жп гарата,облякох си якето,защото ми беше хладно,легнах на една скамейка,подложих си раницата под главата и най - накрая заспах за около три часа.
Като се събудих беше станало сутрин и печеше слънце.
Между другото за пръв път спах на пейка ... колкото и да го хвалят хората на мен не ми хареса ... предпочитам да си спя на спокойствие в моята стая,на моето легло,положил глава на моята си възглавница,а не на раницата,легнал върху дървената пейка ... ха-ха-ха!
Този ден започна с три неща:първо - плащането на дълга(двеста лева на вятъра!),второ - да хапна за закуска и трето - да хвана пътническия влак за Варна(още петдесетина километра и щях да съм там).
Свърших първото и второто,но за третото се искаше търпение,което на мен ми липсва ...
Докато чаках на жп гарата видях един,който го познавам от някъде,мисля,че е някакъв певец,популярен е,но не се сетих от къде,а ме досрамя да го питам ... ама кой беше и сега не мога да ти кажа ... прилича на Бате Сашо,но не е той ... първоначално си помислих,че е Бате Сашо и щях да ходя да му искам автограф,но се усетих,че не е той и се зачудих от къде го познавам ... не знам кой беше,да се надяваме,че някой ден ще се сетя или ще видя физиономията му някъде по някоя телевизия.
Мислех да го питам кой е,но ми се стори малко нахално да му досаждам на човека - той забеляза,че го зяпам,но като не се сетих от къде го знам,не ставаше да го тормозя ... ами ако се окаже,че е някой от криминалния контингент ... Репата или Магданоза,или Цвеклото ... кой го знае ... предпочетох да не рискувам ... името му все някога ще изскочи от някъде и ще го позная,че е той,тогава и ще ти кажа кой е бил.
Така-а-а ... качих се на влака и след два часа мотане и изчакване на други влакове пристигнах във Варна ... аз пеша да бях тръгнал по - бързо щях да стигна ... и най - накрая ми замириса на море ... най - прекрасния аромат на света!
Като слязох на жп гарата във Варна щях да затанцувам от радост,ако не бях така уморен.
Бях си купил една карта на Варна и знаех как да стигна до Варна Тауърс,но си нямах и идея колко далеко от жп гарата е всъщност.
Като излязох през централния изход и видях колко е натоварено движението в града щях да падна от изненада.
Тия хора луди ли са?!?
Всеки грабнал по една кола и беснее с нея все едно е на рали.
Не можех и да си помисля да пресичам неправилно ... аз пресичах правилно,че няколко пъти щяха да ме блъснат с кола,а какво остава за пресичане на червено или пребягване през платното ... лудост!
Минах през всички подлези по пътя си - много са чистички и осветени,браво на община Варна за поддръжката.
След това като тръгнах по една улица и се озовах на централната във Варна,а там наро-о-од,наро-о-о-од,ще рече човек,че безплатна храна раздават,така се тълпят всички.
Имаше много чужденци - руснаци,поляци,германци,англичани ... странни хора,вместо да говорят на нашия толкова лесен и разбираем български език,те се мъчат да дърдорят на някакъв измислен чужд език ... ама явно в техните държави българския не е така добре застъпен в учебните им планове и затова не го знаят ... ха-ха-ха!
На центъра имаше един мим с една роза,целия облечен в бяло,стоеше си там и не мърдаше ... помислих си да го потормозя малко,но не знаех как да го изкарам от роля - дали да му дръпна розата,или да му свия кутийката със стотинките,или да му правя смешни физиономийки,докато не се разсмее ... много беше странен - стои и не мърда,само вятъра му вееше белия воал,с които се беше покрил.
Чудно дали ако го бях ощипал щеше да помръдне ... примерно да ми фрасне един в лицето ... ха-ха-ха,това не искам да го пробвам!
Затова и нищо не му направих - то нямаше и време за дивяне ... поне успях да видя фонтаните,общината и катедралата.
Катедралата ме впечатли - огромна е!
Като казах катедрала ... много ми се иска да видя св. Александър Невски,но нямам път към София ... някой ден трябва да отида до там,но за какво ли и аз не знам!
Профучах покрай катедралата и като тръгнах по бул. Владислав Варненчик вървях един час,докато стигна до Варна Тауърс.
От звука на профучаващите коли ме заболя главата,а от лицата на хората,които преминаваха ме заболя душата.
Много странно нещо - нито един човек не се усмихваше,нито един човек не гледаше спокойно,а всички изглеждаха така сякаш гонят целта на живота си.
Момичетата ... ах,момичетата ... прекрасни са,красиви като картина започната от Леонардо да Винчи и довършена от Микеланджело!
Уникални са,но ... явно не са за мен ... зазяпах една с повишен интерес(с надежда,че ще забележи,че съм сладко момченце!),а тя ми хвърли един поглед казващ:"Ей,прошльо,чупка от тука,чакам мъжа на живота си с милионите и скъпата кола,хайде разкарай се,за да не го отвратиш и прогониш,когато дойде!".
И аз се разкарах,разбира се,но беше грозно,защото тази сцена се повтаряше на всеки сто метра - много принцеси има създадени в тая България и всичките принцове на света да дойдат тук няма да могат да задоволят търсенето!
Така погледнато излиза,че обикновените хора нямат право на щастие - тая още малко и директно в очите щеше да ми каже "Пукни в самота,бедняшко копеле!".
Хайде сега да си имаме уважението - може да не съм Бил Гейтс,но не съм останал да спя на пътя,имам си покрив над главата,нещо,което доста народ няма,така че ... тия комерсиални момиченца със сбъркана ценностна система да си гледат тяхната работа!
Иначе са много хубави,в тях са вложени милиони левове,но тези пари никога няма да се върнат - една безсмислена инвестиция.
Явно на всички хора,които срещнах във Варна много им се иска да забогатеят и затова са толкова целеустремени,че са забравили да се наслаждават на обикновените радости на живота.
Иначе в града има много разглеждане - Мол Варна ми заприлича на огромен бункер,направо ми падна шапката,докато го зяпах завистливо отстрани.
Но нямах време да го разглеждам - трябваше да отида до централния офис на ЕОН във Варна Тауърс.
Докато отида краката ме заболяха от ходене.
А като влязох вътре ... разбрах какво става,когато имаш пари - започваш да ги даваш за глупости ... в тая сграда само пиле мляко нямаше.
Добре,че не отидох в Мола,сигурно щях да онемея видяното.
Видях фонтан от бял и черен шоколад,ретро коли,скъпи бижута,маркови дрехи,храна,техника,игри,всякакви джунджурийки и разбира се,видях ... охраната,които ме гледаше с подозрение ... кой знае защо ли?!?
Отидох в офиса на ЕОН,а там скандалите се вихреха с пълна сила - всеки втори идваше да се кара с тях защо са му спрели тока,или защо са му повредили техниката,или защо не си вършат работата като хората.
Служителките ме обслужиха набързо и ме разкараха от главите си,а двамата охранители с пистолети на кръста ме гледаха подозрително ... явно аз съм криминален тип със съмнително излъчване ... нямам думи просто!
След като се разкарах от там и оставих зад себе си поредния вихрещ се двубой между обикновения човек и монополиста реших да разгледам сградата ... това беше грешка,защото тия хора нормални стълбища нямат и се наложи да ползвам ескалаторите ... не,че ме е страх от тях,просто подвижната лента ме дърпа малко бързо и винаги се чувствам леко замаян - може би е ескалаторна болест(подобна на морската болест,но се получава от ескалатори!).
Качих се до последния етаж и исках да погледна от там,но нямаше подходящ прозорец ... а и имах нужда от тоалетна,затова се насочих право натам.
Но тоалетната беше твърде високо технологична за мен - след като я използвах по предназначение се опитах да пусна водата на една от мивките,но каквото и да правех вода нямаше ... помислих си,че чешмичките са повредени ... оказа се,че всичко работело с фотоклетки,аз от къде да знам,да го напишат с големи букви,а не да се чудя пет минути как да си измия ръцете ... след това се опитах да си подсуша пръстите,но и там докато уцеля фотоклетката на сушилнята за ръце минаха пет минути ... Слава Богу,охраната нищо не забеляза или пък се случва твърде често някой новодошъл селянин(като мен!) да се забави твърде дълго в тоалетната ... поне беше чисто навсякъде,като в аптека!
Както и да е ... проблем ми беше слизането обратно с ескалаторите ... помислих си,че ще падна по стълбичките ... но не паднах,а след това намерих едни прозорци,през които позяпах навън.
Накрая се наложи да си тръгна,въпреки че ми се искаше да гледам още и още ...
Навън беше жега,а аз вече осъзнавах каква огромна грешка съм направил като съм извървял седем километра предния ден и съм взел толкова много багаж в раницата си.
След още час вървяне се върнах обратно до катедралата.
Още преди да тръгна предложих на един вбокс-ър от Варна да се видим на живо,но той отказа ... обясни ми,че с кочове не се срещал,само със сладки овчици,ха-ха!
Аз само исках да го видя на живо,за да знам как изглежда в действителност,а не да го познавам само от снимки.
Другите от Варна,с които мислех да се срещна изобщо не ми и отговориха на поканата за среща ... много несериозни хора.
И така след като всички се измъкнаха от срещата на живо стана ясно,че за 99 % от хората запознанството през Интернет е един голям бъзик,шегата на живота им,а виртуалното познанство е една голяма лъжа - който каквото и да ми казва не може да опровергае моите директни наблюдения!
От катедралата се насочих към плажа - исках да видя морето,не го бях виждал от 2003 година.
След още един час обикаляне по улиците най - накрая се озовах на морския бряг,но море не видях,защото централния плаж на Варна е така застроен,че не можеш да стигнеш до плажа.
Наложи се да вървя още половин час,докато стигна края на постройките и видя морето в целия му блясък.
Седнах на една скамейка точно над скалите и три часа се любувах на вълните и мириса на море и водорасли.
Единственото,което ми разваляше кефа беше факта,че тъпата скамейка беше точно до обръщалото на крайбрежната алея ... коли минаваха на всеки две минути.
Обожавам звука на вълните и влажния вятър идващ сякаш от рая ... искам да остана завинаги там,на морския бряг,загледан във безкрая.
Видях един мускулест варненски дядо,който плуваше покрай брега и събираше миди по скалите - събра поне пет килограма миди.
Не му завиждам за мидите - искам като остарея да съм също толкова жизнен колкото него.
Искам да живея пълноценно до последния си миг.
Гледах морето и си мечтаех за едно минало,което не е съществувало,за едно настояще,което не съществува и за едно бъдеще,което никога няма да съществува,а покрай мен минаваха най - красивите момичета,които са се раждали на този свят - чернокоси,червенокоси,руси,синеоки,зеленооки,чернооки,сладки,мили и добрички,сами,с приятелка или близки,бяха безброй.
Все едно сънувах някакъв откачен сън,в който най - красивите момичета на света са се събрали на едно място,а аз само седя и ги гледам,онемял от почуда ... беше шантаво и все още съм изумен колко красиви момичета има.
По едно време от Морската градина дойде едно сладурка с майка си - момичето адски много приличаше на една моя позната,за която ще стане дума в последната част от писмото ми.
Вече съм виждал нейна двойничка в нашата градска библиотека и си спомням,че й го казах.
Тогава тя каза,че тази прилика само аз съм я видял ... ако трябва да съм точен нейните думи бяха:"Георги,така ти се е сторило!Иначе момичето изобщо не е била като мен,просто ти си я оприличил на мен!"(край на цитата,ха-ха!).
Но това изобщо не беше моя приумица - нито в библиотеката,нито на варненската крайбрежна алея ... тези момичета са нейни "сестри - близначки".
Не спрях да гледам изумено това момиче,докато тя се снимаше на скалите ... помислих си,че виждам призрак,усещането беше напълно нереално ... никога преди не я бях виждал,но имах чувството,че я познавам лично ... през цялото време си мислех "Боже,сигурно полудявам и ми се привиждат разни неща!".
Нямах си и идея,че това няма да е последната ни среща!
Очите ми останаха на онази алея,на онази скамейка ... като затворя очи и виждам хората,морето,небето,пясъка,вълните,водата,чайките,чувам звука на разбиваща се пяна ... ах,колко прекрасна гледка!
Обичам те море,обичам те!
Остани си там,ще се върна при теб!
Липсваш ми,ще дойда пак!
Странно,очите ми са сухи,но душата ми плаче ...
Накрая трябваше да стана и да си тръгна - но вместо това отидох на един от каменните пристани,направени да спират големите вълни при буря.
Там се обърнах към брега и гледах с широко отворени очи,опитвайки се да попия всяка подробност,която да запечатам в ума си.
Тогава гледайки осъзнах нещо ... България е най - хубавата страна на света!
Обичам морето,планините,долините,равнините,реките и горите.
Обичам я с всичките й предимства и недостатъци!
Просто я обичам!
След като погледах петнайсетина минути се върнах по същия път по крайбрежната алея към морската градина на Варна.
За мое огромно съжаление там не успях да видя следните неща:Аквариумът,Делфинариумът,Летният театър,Алпинеумът,Зоологическата градина,Пантеонът и Варненската обсерватория.
Но видях Военно-морския музей и Басейните на "Морска гара",минавайки покрай тях,докато отивах към жп гарата.
За пръв път виждам толкова много деца на едно място да се учат да плуват ... иска ми се и аз да се науча да плувам като тях ... обичам водата!
И след като петнайсет минути зяпах плувците се затътрих към моя влак ... толкова бях уморен,че две не виждах ... но пък видях една група руски момчета и момичета,които играеха някаква странна игра - бяха се събрали в кръг и в средата имаше едно момче,което пляскаше с ръце към някой,който излизаше от кръга ... странни хора,приличаха на скаути,по - късно видях и влака им от Варна до Москва.
Точно тогава реших да си купя нещо за ядене и половин час обикалях квартала,докато не намерих един магазин точно срещу централния вход на жп гарата.
Чудно как не съм го забелязал по - рано ... явно съм бил толкова уморен,че поне два пъти съм минал покрай него без да го видя.
След като си купих храна,отидох в чакалнята проверих в колко часа ще дойде моя влак,след това се довлачих до точния перон,легнах на една скамейка,подложих раницата си под главата си и заспах.
Спал съм около час - два,когато един варненски скитник дойде да види кой му е заел скамейката ... малко конфузна ситуация,но аз вече си бях заплюл тази пейка и не му я освободих,а той възмутен се отдалечи ... колко нахални са станали хората от село ... крадат леглата на бездомниците ... ха-ха-ха!
След още един час излежаване се стъмни и дойде време да се качвам на моя превоз ... седнах във влака и познай кого видях ... момичето от алеята ... мда ... в онзи момент,когато я видях във влака започнах да си мисля,че не полудявам,а че съм напълно откачил!
Тя стоеше в купето зад гърба ми и докато чаках влака да тръгне не спрях да я гледам в отражението на стъклата ... накрая ме заболя врата и станах,излязох в коридора,отворих прозореца и докато се правех,че гледам навън към тъмнината я зазяпах открито ... тя си спеше спокойно,а аз се чудех дали не съм попаднал в някаква паралелна вселена,където всичко се повтаря като в омагьосан кръг ... по едно време майка й забеляза,че я зяпам и отиде до тоалетната,за да може да ме огледа дали не съм някакъв опасен маниак,но се оказа,че съм безопасен маниак ... слязох на Карнобат,за да сменя влака,а те продължиха към Сливен,където дочух "случайно",че ще слязат ...
Прекарах шест години в Сливен,как по дяволите,не съм я срещнал?!?
Ебаси и шибаната откачена Вселена,в която живея!
Нямам думи просто!
Както и да е ... слязох на гарата в Карнобат,но ... умът ми остана в онзи влак Варна - София ... понякога си мисля,че имам сънища наяве и ми се привиждат разни неща,но не е привидение,всичко е адски реално,но изглежда нереално,невъзможно,непоносимо странно!
След като видях колко много часове ще трябва да си чакам влака легнах на една скамейка и заспах ... как така пътувах в толкова много влакове и не можах да мигна,но на часа заспивах върху тъпите скамейки,не знам как става този номер ... след около час сладък сън се събудих от странен шум ...
Погледнах през прозорците и видях през жп гарата да преминава военен конвой ... не се бъзикам ... конвой беше - имаше танкове,БТР-и,камиони,пътнически вагони за войниците,на едно камионче имаше червен кръст,имаше оръдия и няколко закрити вагона(предполагам с боеприпаси).
Това беше гледка,която не съм предполагал,че ще видя ... тъкмо конвоят мина и аз си помислих,че съм сънувал ... и мина втори влаков конвой натоварен само с боеприпаси,защото беше съставен изцяло от закрити и покрити с платнища вагони ... имаше и малко военни камиони,по това познах,че влака е част от конвоя ... отиваха или към Бургас,или към Варна.
А,бе,ние в България от кога имаме такива конвои ... да не водим война с някого ... Боже,не искам никога повече да виждам такива гледки - носят ми отвратителни асоциации със война,разрушения и смърт.
И след като се успокоих вътрешно,че съм халюцинирал или съм сънувал поредния шантав сън,заспах отново ... докато в четири сутринта не ме събуди един полицай.
Да,истински полицай ... с униформа,белезници и пистолет.
Аз тъкмо си спя сладко - сладко и се събуждам,защото някой ме бута с крака си.
Отварям очи и виждам,че някой се надвесил над мен и ми вика:"ЗА КЪДЕ ПЪТУВАШ?".
Така се стреснах ... аз не съм глух,аз съм заспал,няма нужда да ми крещи ... събудих се напълно за няколко милисекунди ... и му викам:"Ъ-ъ-ъ,ами за моя си град пътувам!".
Той явно ме е помислил за скитник и искаше да знае дали да ме изгони от гарата или да ме остави да си изчакам спокойно влака.
След като аз се надигнах уморено и той видя,че съм обикновен човек,който си чака превоза отиде да събуди и останалите налягали хора.
Чак след половин час ми стана ясно защо е събудил всички - дойде един влак от София,слязоха около сто човека и напълниха гарата.
До мен седнаха едно момче и момиче(бяха гаджета!) и майката на момичето.
Тримата пътуваха нанякъде ... а майката гледаше с ненавист момчето ... чудно той не усеща ли,че тя го мрази ... или може би обича толкова силно момичето,че не му пука ... но дъртачката рано или късно ще ги раздели ... омразата е силно нещо - може да разруши дори и Вселената,ако някой си го постави за цел.
Странно,но в залата видях и Борислав Борисов - Боби,водещия на радио fresh!.
Сигурен съм,че беше той,защото се запознах с него през лятото на 2008 година в Стара Загора.
Не му се обадих,защото той беше тръгнал на почивка и ми стана адски неудобно да му досаждам ... освен това той не беше на работа и не беше длъжен да ме търпи.
След като дойде влака всички се качиха и отпътуваха,а аз останах ... изчаках да се съмне ... когато си уморен и ти се спи утрото идва а-а-адски бавно.
След като най - накрая просветля се надигнах,взех си нещата и реших да се поразходя из Карнобат - и без това имах още няколко часа до моя влак,не ми се стоеше в чакалнята - ако ченгето ме видеше,че стоя там щеше да ме изгони,а това изобщо нямаше да ми е приятно,затова сам се разкарах ... отидох на центъра на Карнобат,разгледах града,ядох,мотах се още,зяпах,след това се върнах обратно до жп гарата,намерих си тоалетна в едни храсти ... сещаш се какво имам предвид ... едни хора едва не ме видяха,докато си търсеха и те тоалетна ... и най - накрая дойде моя влак ... да ти кажа честно с такава скорост се качих на влака,че само Спиди Гонзалес щеше да е по - бърз от мен ... влака идваше от Бургас и на Карнобат го закачиха за варненския влак.
Един човек помисли,че неговия влак заминава,а те само правели маневри за прекачване ... и всички се смяха адски много на глупостта му ... ха-ха-ха,колко смешно!
Човешкото незнание става повод за присмех и подигравки,докъде стигна това българско човечество,Боже Господи!
Смяха се всички пътници,кондуктори,машинисти,полицаи,дори и бездомните кучета,лежащи на перона се хилеха ... само на мен не ми беше смешно!
Да унизиш някого не е забавно ... идиоти!
Хилиха се половин час след като потеглихме ... баси,Слави Трифонов като разкаже смешка не се смеят толкова дълго ...
А на мен ми се искаше да съм терорист - камикадзе и в раницата ми вместо дрехи да има експлозиви
... р-р-р-р,бива ли да са толкова жестоки ... ако на тях им се подиграят веднага се обиждат,но да се бъзикаш с някой друг е мно-о-ого забавно.Простотията властва над българския народ ... Боже,дано се излекуваме от властващата простащина ... дано,ама надали!
Отново не можах да заспя,въпреки че си намерих място в едно купе - зяпах хората около мен ... една жена си говореше по телефона с нейна приятелка ... хвалеше се,че си има внуче в Америка,което наскоро се е родило,че нейните хора са се преместили в ново жилище,че са си купили нова кола ... тя не осъзнава ли,че тя внуче няма,то е на хиляди километри от нея,за да има внуче тя трябва да е всеки ден до него,а не да го гледа през Скайп и да си мисли "Имам си внуче!" ... ами тези нови къща и кола кой ще ги изплаща ... зет й с всекидневен труд - роб на собственото си консуматорство семейство ... и дори не осъзнават колко погрешно живеят живота си.
Чудя се какво не са харесвали на старата си къща и кола,че са ги сменили ... това консуматорство,което се насажда и пропагандира хич не ми харесва ... стремежа да имаш още и още,което се прокламира в развитите и развиващите се държави е най - грешната стратегия ... тази планета не е безкрайна и когато ресурсите свършат,американците ще се изселят на някоя друга планета,а ние ще останем тук да си мрем.
Ако всички потребяваме минималното възможно ще има повече за по - дълго време за всички ... както и да е,никой няма да разбере какво имам предвид,докато "лавината" не се изсипе на главите ни.
И тъй ... най - накрая се прибрах в моя си град - слязох на гарата и с триста зора се домъкнах до нас,изкъпах се,хапнах и легнах да спя - след петнайсет часа се събудих,станах и започнах да ти пиша това "кратко" писмо.
Интересно си прекарах до Варна и назад,нали?
А сега следват малко лични откровения ... нещо нормално според мен ... ха-ха-ха,ужас как ли ще ми се разсърдят хората,за които пиша!
Но ако не кажа това,което си мисля ще се пръсна като атомна бомба на припек!
Пък и какво толкова може да стане - може да спрат да ми говорят,но едната и сега не иска да ми говори,така че нищо няма да се промени,а другата ми говори толкова радко,че Коледата идва по - често от нейните писма!
Та така ... да започвам преди да съм размислил!
Трето,нещо за двете най - умни момичета,които познавам
:Деактивирах си профила във Фейсбук и да си призная честно няма да го активирам отново ... няма смисъл да се завръщам там,няма какво да търся повече - ако не бяха интересните неща,които правя в Интернет бих си угасил компютъра завинаги.
Ще попиташ защо ... защото ... защото ... трудно ми е да ти обясня ... не,лесно ми е да ти обясня,но не искам да го признавам пред себе си,какво остава да го изрека пред теб.
За да разбереш всичко,трябва да започна малко по - отдалеко(както винаги!).
Преди три години си купих компютър - събирах толкова дълго парите за него,че накрая от една проста машина той се беше превърнал в мечта.
Ако знаеш с колко много нереални очаквания беше натоварена тази покупка ... мислех си,че в Интернет ще намеря приятели,любов,близост ... от къде мога да знам,че в Интернет всичко е хумор,сатира и забава.
Та купих си компютъра и се гмурнах в Интернет,а в началото на ноември 2008 година се запознах с едно момиче - много е умна.
Тя е в Топ 3 на най - умните хора,които съм срещал в живота си.
В същата класация попада и другото момиче,за което ще стане дума след малко и едно момче,което познавах в периода 2003 - 2004 година.
Това са тримата най - умни млади хора,които някога съм срещал ... не,и другите ми познати са умни,но за мен тези тримата са номер едно ... не казвай на никого,но мисля,че са по - умни и от мен,а това ме изпълва с респект.
Покрай тях и аз се чувствах умен,но всяко хубаво нещо си има начало,среда и край.
И така ... тя ми писа един ден - искаше да се запознаем,аз много се зарадвах,говорих си много с нея и ми беше адски забавно.
Разбира се,досаждах й винаги,когато можех,а още на края на седмицата след запознаването ни й казах,че я обичам ... да,малко прибързах с това и с много други признания,но това съм аз - ако не бях постъпил по този начин нямаше да се казвам Георги,а Иван или Петър.
Така-а-а-а ... след като направих това гръмко признание за чувствата си,тя не ми повярва и ми каза,че просто ми харесва да си говоря с нея,а не че съм влюбен .. интересно как така всички по - добре от мен знаят аз какво чувствам ... баси кефа!
Е,да,ама не беше моя измишльотина,аз наистина я харесах още от първо писане ... но тя не ми повярва,пък и не беше сама в онзи момент.
И така всичко приключи още преди да е започнало!
Аз подтиснах чувствата и мислите си към нея,и продължих да търся "голямата си Интернет любов".
Само три седмици след като се запознах с нея срещнах още едно момиче - от умно по - умно.
Мда-а-а-а,аз харесвам умни момичета,но явно те не ме харесват - и това момиче го харесах още от първо писане,и този път реших да постъпя по различен начин - вместо да й разказвам цялата си биография,не й казах нищо чак толкова лично(поне не й казах онези неща,които споделих на другата,беше ме страх,че ще ме помисли за ... е,ясно за какъв!След като казах на първото момиче някои неща за себе си отношението й се промени от дружелюбно на "Внимание,в клетката има душевноболна горила!",затова реших да оставя споделянето с второто момиче за един по - късен етап,който така и не дойде!И до сега първата е загрижена за душевното ми здраве,сигурно има защо!).
Трябваха ми три месеца,за да й кажа,че я харесвам и година и половина,за да й кажа,че я обичам - все ми се струваше,че е малка за подобни признания,а и ме беше адски страх,че ще ме отреже както направи другата ... не мислех,че мога да понеса още един шут в гъза.
Явно нямам никаква представа какво и колко точно мога да понеса.
На третия месец от познанството ни аз й казах,че я харесвам и че изпитвам нещо към нея ... тя ми отговори със същото,но във всичките си дрънканици успях да оплескам дотолкова нещата,че тя си помисли,че си играя с нея и ... си получих шута.
Сам съм си виновен!
Прекарах следваща година и няколко месеца в размисли къде сбърках(и в плакане по провалената ми любов).
И точно за рождения ми ден през 2010 година тя ми писа ... ако не си виждала куфеещ сурикат,погледни мен и ще видиш.
Тъкмо се заговорихме отново и аз побързах да й кажа,че я обичам(страхувах се.че съм изпуснал шанса си и бързах,за да не изпусна и последния влак,не осъзнавайки,че по тези релси влак никога не е минавал!) - тогава тя ми призна,че ме обича само като приятел.
Тук беше момента,в който трябваше да си затворя човката и да не пискам повече,за да можем да си останем поне приятели,но явно това не е точно в мой стил.
В крайна сметка й казах,че изобщо не е честно две години и половина всяка нощ да плача за нея,а тя да си гледа кефа и изобщо да не й пука за мен.
Всъщност тогава така и не осъзнах,че тя наистина не се е интересувала от мен и нямам никакво право да изисквам каквото и да е от нея - кой съм аз,че да искам нещо ... та аз съм никой!
Е,след още шест месеца и едно пътешествие,при което дори не успях да я видя,осъзнах всичко с такава яснота,че нямаше накъде повече от това!
И с това всичко приключи!
Но същото лято на 2010 година онова първото момиче ме покани да идем на море заедно ... ъ-ъ-ъ,познай от три пъти аз какво направих ... хващам се на бас,че няма да се сетиш лесно ... да,отказах й!
Да,тъп съм!
Да,малоумен съм!
Да,чавка ми е изпила мозъка!
Мисля,че няма нужда от повече обиди,нали?!?
Ако знаеш аз как се обиждам,направо ще се шашнеш ...
Исках да се видим на живо,но нямах време за нея - трябваше да постигна любовта на мечтите си.
Откъде можех да знам,че години наред преследвам една неосъществима мечта,един свой блян,една момчешка фантазия.
След като най - накрая през пролетта на 2011 година останах съвсем сам за няколко месеца и не си говорих с никого,се опитах да подредя всичко хронологично и установих,че съм ... адски тъпо копеле!
Осъзнах,че съм пропуснал възможността да опозная по - добре момичето,което първоначално харесах и се почувствах ужасно,когато осъзнах,че няма връщане назад.
Не,няма,защото тя не е като мен да стои сама,потънала в размишления.
Разбира се,веднага й писах,че когато има възможност ще съм адски радостен,ако се видим на живо ... тя първоначално се съгласи,но след две седмици,когато трябваше да ми се обади така и не го направи ... тогава не разбрах защо,но сега съм наясно!
Преди няколко дни й писах,че много,много,много съжалявам,че миналото лято не съм се съгласил да отида при нея и зачаках отговора й,но не го дочаках ... случайно разбрах,че тя пак си има приятел - явно го е имала от доста време,но аз съм тъп и не съм се усетил.
И тъй ... след като отидох до Варна и там никой не пожела да се срещне с мен ... разбрах,че като те канят на среща се ходи на бегом.
След години ще има да се чудя защо ми е побеляла главата ...
"Бахти сапунката,Игнасио" - каза чичо Лопез,ха-ха!
Да,тя ще каже,че е сапунка,но не е - това е моят живот!
А другото момиче ще каже,че това са детинщини и ще поклати разочаровано глава.
Сапунка или не,детинщини или не,след много размишления осъзнах едно - мразя компютъра си,въпреки че трябва да мразя себе си.
Компютъра не ми е виновен за нищо - сам съм си виновен за всичко(ох,колко горещо ми стана,сигурно съм вдигнал температура!),но ми е по - лесно да виня машината отколкото себе си.
Осъзнавам последиците от действията си и знам,че нищо отминало вече не може да бъде променено,но мога да направя нещо за бъдещето си.
Първото,което реших да направя онзи ден,когато разбрах,че няма да има връщане назад(за нито едно от двете момичета!) е да си деактивирам профила във Фейсбук.
Този сайт ми носи само мъка и печал,а не радост и забавления.
Следващото,което правя вече няколко месеца е,че спрях да влизам в Скайп
- няма какво да търся там,не ми се говори с никого и никой не иска да си говори с мен,хората,с които ми се иска да си поговоря ги няма - живеят живота си и хич не им пука за мен,тъпия сельо!И най - накрая вече не ми се пише по форуми и в чатове - празни приказки не ми се говорят,не искам да преливам от пусто в празно,струва ми се напълно безсмислено да пълня с думи бездънни бъчви!
Единственото,с което все още ми се занимава е музиката ... така че ще се концентрирам върху нея!
Ако не е тя,ще угася компютъра завинаги и никога повече няма да го включа.
Той е просто машина,но моите ръце е опасно оръжие за масово поразяване ... има един израз:"Жена с пари е като луд с картечница!".
Ще перифразирам тази мисъл по следния начин - "Георги с компютър е като камикадзе с атомна бомба!".
Но като направя една кратка равносметка на живота си всичко попаднало в моите ръце се оказва след време опасно и за мен,и хората около мен.
Както и да е - да не се впускам в излишни словоизлияния!
Сигурен съм,че ако двете момичета прочетат написаното тук ще реагират по следния начин - първата ще поклати вертикално глава и ще каже уморено "Не-е-е,Георги-и-и,пак ли-и-и ...",а втората ще поклати хоризонтално главицата си,свила малките си устнички и ще промърмори предупредително "Георги,спри се!!!".
Това обаче е мое предположение за тахните реакции,защото аз всъщност не ги познавам и не знам как ще реагират - познавам виртуалните образи,които те са представили пред мен,не истинските хора,скрити зад тях.
Когато пиша в Интернет аз съм същия като в реалния живот - това обаче не важи за всички,мотаещи се в нета.
Затова,когато говоря за чувствата,които изпитвам към Интернет познатите си аз никога не забравям,че това усещане е породено от виртуални образи,представени ми така както те са решили - не каквито са в действителност!
За съжаление,аз нямах възможността да опозная реалните личности и да се влюбя в тях.
И въпреки че осъзнавам колко нереални са тези чувства,ето какво изпитвам към тези момичета - към първата изпитвам безгранична,безусловна обич,голяма колкото Черно море,а към втората обичта ми е също толкова безкрайна,но е голяма колкото всички морета,океани,реки и езера на Земята - все пак с нея имах много повече време за опознаване и обикване.
Никога не съм мислил,че мога да изпитвам нещо такова(независимо от какво е породено - виртуално или реално!) - през годините съм виждал доста влюбени хора и съм смятал,че си измислят,че си въобразяват,че безусловната им отдаденост е просто глупост,но сега разбирам всичко много по - ясно,сякаш мъгла се вдигна от очите ми.
Когато обичаш не поставяш нито едно условие - просто искаш да бъдеш до обекта на чувствата си - и двете ми го казаха,но аз не ги разбрах,трябваше ми време,за да го осмисля и осъзная,време да порасна.
Дори и избора да е напълно неподходящ,любовта ти те заслепява така че виждаш само един човек и нищо друго.
Вече знам какво е безусловната обич и това знание ми причинява болка,защото когато си нямах и идея какво мога да имам,не страдах за това,което ми липсва.
Искам да забравя целия си живот - всеки миг на мъка и печал,всяка изплакана сълза,всеки забравен приятел,всеки изгубен близък,всяка пропиляна възможност,всяка неизживяна любов,всяка неизказана дума,всеки пропуснат шанс за щастие.
Но не мога да забравя и ще живея до края на живота си,чудейки се какво ли щеше да стане,ако нещата бяха се случили по друг начин.
Учителката ми по история в средното казваше:"Георги,стига си питал "Какво щеше да стане,ако ...",историята вече се е случила и не може да бъде променена ... безсмислено е да се питаш какво щеше да стане,ако нещата се бяха случили по друг начин ... нищо няма да се промени!".
Минаха много години,докато натрупам житейски опит и разбера какво точно е искала да ми каже(пожелавам й да е жива и здрава още сто години за мъдрите й думи!).
Затова няма смисъл повече да мисля с любов за тези момичета - трябва да ги оставя да живеят живота си и да съм доволен,че след преминаването на урагана "Георги" няма сериозно пострадали ... освен самия ураган,но какво толкова - всяка буря е просто въздух под ниско налягане.
Хубаво е,че степента на опасност спадна от пета до първа - вече съм обикновена лятна буря,която скоро ще премине без следа и бързо ще бъде забравена.
Няма да спра да пиша мислите си ... това ще правя и за напред - ще ти пиша всичко важно за мен,знам,че ти нямаш нищо против да те занимавам с глупостите си.
Ти си идеалната жена - жалко,че си въображаема.
Ако беше реална,цена нямаше да имаш!
Целият свят не струва колкото теб,любима,ха-ха!
Ех,мечти ...
Преди да си деактивирам профила във Фейсбук трябваше да основа група на тема:"Да запушим устата на Георги(biggeorge),така че мислите му да си останат в собствената му глава!".
Не,тази група трябваше да я основа преди три години - щеше коренно да промени живота ми.
Най - сигурното място за мислите ми е собствения ми ум - единствено там не могат да наредят никому!
Ха-ха,колко съм оригинален!
Сега ще замълча за кратко,защото казах прекалено много за твърде кратко време и сега имам нужда от преосмисляне.
Позволявам си с респект и уважение да цитирам Васил Петлешков:"Сам съм,други няма!".
16.08.2011 г. - 09.09.2011 г.
Забележка на автора:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!
Страхотно писмо :) всъщност аз съвсем случайно попаднах на него. Преди няколко дни изпратих писмо с мартеничка за един човек във Варна и ми беше любопитно за колко време ще пристигне, тъй като никога не съм се занимавала с вътрешни пратки. Потърсих в Гугъл с няколко ключови думи и ми излезе твоят блог с това писмо. Прочетох първите няколко изречения и понеже съм доста любопитна, продължих да чета и така до края - незнам колко време съм чела, но трябва да е доста, защото аз чета много бавно...както и да е, отплеснах се. Та исках само да кажа, че адски ми хареса стилът ти на писане, изобщо как ти тече мисълта. Ако не ме мързеше толкова и можех да си систематизирам мислите и аз бих го написала по същия начин. Великолепно е и ще прочета и останалите писма до тази тайнствена любима - хм, каквато съм бавна в четенето явно няма да се ляга скоро, пусто любопитство значи!
ОтговорИзтриване