Аз не намерих това, което търсех

Аз не намерих това, което търсех
В отговор на "Запознанството по Интернет"

Прочетох "Запознанството по Интернет" и написаното провокира в мен бурна реакция.
Общувам си онлайн от десетина години.
За това време не успях да създам сериозна връзка след запознанство в Интернет, въпреки че доста време разчитах по този начин да срещна подходящата за мен жена.

Не се оплаквам.

Просто правя изводите си въз основа на личния си опит и преживявания.
Потребителите използват Интернет за всичко друго, но не и за създаване на връзки.
А тези, които се опитват да си намерят партньор онлайн стават за посмешище.
Запознавал съм се с много жени, но не съм се срещал с никоя на живо.
При положение, че не можеш да осъществиш жив контакт с някого за каква връзка говорим.

Интернет връзките са мит, като Йети.

Тук много хора ще започнат да спорят с мен как са се запознали през Интернет и сега имат щастлива връзка.
Да, но тези, които твърдят, че са се запознали през мрежата всъщност първо са се видели на живо и след това са започнали да си комуникират онлайн.
Предполагам, че в България сигурно има поне една двойка, която наистина са се запознали през Интернет и след това са пренесли отношенията си в реалния живот, но това е по-скоро изключение, отколкото правило.
Жените, които си общуват виртуално не желаят да се срещат на живо с мъже.
И причината е точно в споделянето на прекалено лична информация на един твърде ранен етап от познанството.
В реалния свят не бих казал на първата среща какъв е сексуалния ми опит или коя е любимата ми поза, но в Интернет освободен от живия контакт мога да отговоря на личните въпроси, а след като чуят отговорите на неудобните въпроси жените не искат жива среща.
Същото е и в обратния случай - ако някоя ти каже в чата колко сексуални партньора е имала ще искаш ли да се срещнеш с нея на живо?
А ако поискаш среща ще си си създал едно предварително мнение за нея въз основа на информация, която е споделена онлайн в комуникация лишена от емоции, жестове и мимики.
Защото при живото общуване можеш да погледнеш човека в очите и да прочетеш в тях мислите му, а това няма как да стане през Интернет.
Когато срещна някоя на живо веднага знам дали я харесвам или не.
При Интернет общуването липсва тази ясна преценка.
Снимките могат да бъдат режисирани и обработени допълнително, така че всички дефекти да изчезнат.
В реалното общуване виждаш човека такъв какъвто е.
Да, през Интернет можеш да се запознаеш с китайка или испанка, но също така можеш да се запознаеш и с баба Пена от Долно Уйново, стига тя да има връзка с мрежата и компютър, с който да може да работи.

И когато отидеш на среща на живо можеш да се разочароваш доста - ще очакваш младо, интелигентно, осемнайсет годишно момиче със запазен морал, а ще срещнеш възрастна дама загубила девствеността си преди майка ти да се е родила.

Онлайн общуването има повече недостатъци, отколкото предимства.
През Интернет е много по-лесно да станеш жертва на емоционална игра - месеци наред да те залъгват, че те харесват, а един ден да се окаже, че обекта на чувствата ти е омъжена жена с две деца.
В реалния живот подобна игричка е малко по-трудна за осъществяване.
Нещата, които хората си позволяват в мрежата не биха ги направили в реалния свят.
Създаването на сериозна връзка през Интернет е толкова трудно, колкото комуникацията с писма в бутилки.
За мен виртуалния свят не е мястото за свалки.
Онлайн можете да работите, да учите, да пазарувате, да си общувате с приятели, но не и да се влюбвате.
Това е моето мнение, защото аз не намерих това, което търсех.

Дано вие имате повече късмет!

Автор: biggeorge
21.01.2014 г.
----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------------
Източник: Не намерих това, което търсех

Последната гостенка

Последната гостенка
(хумористичен разказ)

от Джордж Файърбърн
(George Fireburn)

Звукът на алармата беше пронизителен.
Иван мразеше ранното ставане, но трябваше да отиде на работа, въпреки че му се спеше зверски.
Надигна се от леглото и се запъти към тоалетната да си изпразни мехура.
Тъкмо се изпика и видя, че от тавана капе вода.
"- Какво става, по дяволите?" - каза на глас той и хукна към горния етаж.
Докато се качваше по стълбите през главата му минаха хиляди мисли.
Представяше си как съседа се е наводнил и сега ще трябва да звънне на хазяина и да му обясни защо тавана му е протекъл.
В тази квартира беше само от 2 седмици и не искаше да има проблеми.
Почука на апартаментската врата и от вътре се показа едно сладко момиче.
"- От тавана на тоалетната ми тече вода. Какво сте направили?" - попита строго Иван.
"- Нищо не сме направили, нашата тоалетна си е съвсем наред!" - отвърна смутено момичето.
"- Тогава откъде идва тази вода?" - заяде се той.
"- Не знам и не ме интересува!" - рече момичето и му затръшна вратата под носа.
"Тъпа патка" - помисли си Иван и тръгна надолу по стълбите.
И както си вървеше по стъпалата изведнъж крака му се подхлъзна и той полетя неконтролируемо надолу.
В последния миг успя да се хване за края на парапета, иначе с това ускорение и посока щеше да излети директно през стълбищния прозорец и да се приземи пет етажа по-надолу.
"Какво става тая сутрин, мамка му мръсна!" - паникьосано си помисли Иван. "Щях да умра и то преди да съм закусил".
Бавно се надигна и предпазливо се прибра в апартамента си.
Докато затваряше врата си удари крака.
"Мама му и крак скапан!" - ядоса се той и затръшна входната врата.
С куцаща походка се запъти към кухнята, където се опита да си изпече филийки в тостера.
След десет минути чакане филийките си стояха все така студени.
"Тостерът го купих онзи ден, не може да се е повредил!".
И докато мислеше това посегна към лостчето да извади филийките.
Секунда преди да докосне уреда от него изскочиха куп искри и парченца хляб, а дим се издигна от стапящата се пластмаса.
"-А-а-а!" - изпищя Иван.
Докато ужасения му крясък заглъхваше уреда угасна и злокобна тишина настана в стаята.
"Боже, щях да умра ... за втори път този ден!".
Изключи внимателно тостера от контакта и хапна малко студено мюсли от хладилника.
Беше го страх да си включи готварската печка - гледаше я с подозрение и се опитваше да отгатне какво точно му се случва.
След злополучната закуска се освободи от товара в тоалетната и след това се облече за работа.
След 15 минути промъкване по стълбите слезе пред блока и застана пред колата си.
"Ами сега? Как да я запаля? Как да отида до работа?".
И докато умиваше над този проблем покрай него мина Бай Стойчо.
"Иване, ко прайш тука?" - попита го той.
"Бай Стойчо, не мога да си запаля колата, ще опиташ ли ти?".
Старият човек взе ключовете от ръката му и седна зад волана.
След 3 секунди колата замърка спокойно.
Иван благодари на стареца и се настани на шофьорското място.
Даде на задна и излезе от паркинга.
Въпреки скапаната сутрин деня се очертаваше да е добър.
На кръстовището до хипермаркета до неговата кола спря едно БМВ, а зад волана му стоеше най-секси мадамата, която Иван беше виждал.
Щом я зърна той забрави на къде е тръгнал и ако някой го беше попитал за името му той щеше да кажа само: "Ъ-ъ-ъ-ъ!".
Мацката не му обърна никакво внимание.
Тя и колата й бяха от друг свят, в който Иван нямаше място.
За нея той не съществуваше.
След миг светна зелено и колите потеглиха, само Иван стоеше неподвижен като статуя.
Изведнъж до него спря полицейска кола.
Слязоха двама униформени и се приближиха до страничното му стъкло, на което почукаха.
"Господине, слезте от колата!".
Иван най-накрая излезе от вцепенението и се огледа.
Като видя ченгетата се стресна леко, но изпълни нареждането им и се изсули от седалката.
Опита се да каже: "Какво става?", но преди да си отвори устата полицаите го проснаха на земята и му сложиха белезниците.
Натикаха го в патрулката и скорострелно го отведоха в управлението.
Там Иван разбра, че е горд собственик на крадена кола.
Разбира се, не му предявиха никакви обвинения, защото си имаше документи за собственост, но му казаха да не напуска града.
И така след още един час разпити най-накрая го освободиха и Иван се запъти към работа.
Качи се на едно такси и с два часа закъснение отиде на работното си място.
Шефа му като го видя започна да му крещи:
"- Иване, къде беше? Колко е часа? Защо закъсня? Само не ми казвай, че тавана у вас е протекъл или че са те арестували полицаи! Такива измислици на мене не ми минават!".
Иван се умълча.
"- Що мълчиш? Кажи нещо? Къде беше?".
"- Ами откраднаха ми колата ..."
"- А-а-а, добре го измисли! Хайде отивай да работиш и друг път не закъснявай, че ще те уволня!".
Иван седна на бюрото си и посегна да включи компютъра.
Натисна копчето, но нищо не се случи.
"- Шефе, компютърът ми не работи. Нещо му има!".
"- Иване, нищо му няма на компютъра ти, провери му кабелите и го включи пак!".
Иван започна да опипва кабелите, но всичко си беше наред.
Пресегна се и пипна кутията от задната страна.
Нещо го опари по пръста, той извика от болка и дръпна ръката си.
Звезди изскочиха пред очите му.
Отпусна се назад на стола си и припадна.
След малко се свести, а около него се беше събрал целия офис.
"- Иване, добре ли си? Удари те ток, късметлия си, че си жив!".
Иван усети как страх сковава тялото му.
Бавно се изправи и залитайки тръгна към стаята за почивка.
Опита се да си сипе чаша кафе, но ръцете му трепереха лудо.
След няколко минути се поуспокои и се върна на работното си място.
Работният ден мина малко по малко, като той все беше нащрек за неочаквани изненади, но нищо страшно не се случи.
Вечерта около 17:00 часа Иван се запъти към изхода.
Колата му вече я нямаше, затова тръгна към метрото.
Докато вървеше покрай сградите си мислеше за изминалия ден.
Изведнъж чу вик над себе си.
Инстинктивно се дръпна от сградата, а миг след това на мястото, където стоеше се приземи едно пиано.
Трясъкът беше оглушителен.
Парченца трески се разхвърчаха във всички посоки и едва успя да се скрие зад една кола.
След малко всички се успокои и той предпазливо се надигна.
"- Добре ли сте?" - извикаха му отгоре.
Иван погледна към хората, които стояха на петия етаж.
В ръцете им висяха въжета изпразнени от товара си.
Явно Смъртта беше близко.
Иван се обърна и хукна като подивял към метрото и към дома си.
Прибра се и заключи вратата.
Не посмя да пусне телевизора и дори лампите.
Стоеше в тъмното, свит на кълбо върху дивана.
Имаше странното усещане, че Смъртта идва за него.
Как беше възможно да му се случат толкова много инциденти за един ден?!
По едно време се унесе и заспа.
Събуди го звънеца на входната врата.
Надигна се и директно отвори вратата.
А там стоеше ... самата Смърт.
Беше облечена с черна роба и носеше коса в ръката си.
Лицето й не се виждаше, въпреки че крушката на стълбищната площадка светеше силно.
Иван беше толкова уплашен, че ако имаше сили щеше да изпищи като малко момиченце.
Смъртта се покашля и каза:
"- Добър вечер! Търся Петър. Тук ли живее?".
Иван стоеше и не смееше да мръдне.
"- Ехо! Чувате ли ме? Търся Петър, за него съм дошла, не за вас. Ще ми кажете ли къде е?".
Най-накрая той се освести и успя да проговори:
"- Петър, вече не живее тук, премести се преди две седмици, а аз дойдох да живея на негово място!".
Смъртта изглеждаше озадачена, въпреки че външно не го показа с нищо.
"- Значи той вече не е тук ... тогава ме извинете за днешния ден и инцидентите, които ви се случиха. Станала е грешка, която не е по моя или по ваша вина. Важното е, че сте оцелял. А знаете ли къде мога да намеря Петър?".
"- Мисля, че живее в съседния блок, но не знам в кой вход, етаж и апартамент ..." - отвърна с облекчение Иван.
"- Няма страшно аз ще го намеря!" - каза Смъртта и се обърна да си ходи.
"- И още нещо ... Иване, не се отпускай, пак ще се видим някой ден!" - засмя се доволно Смъртта и изчезна надолу по стълбите.
Иван се прибра в дома си, включи телевизора, приготви си вечеря и заживя щастлив остатъка от живота си.
***
В съседния блок Петър усети хладна тръпка да лази по гърба му.
"Май е време пак да си сменям адреса!" - помисли си той и започна бързо да си събира багажа.
В този момент някой натисна входния звънец.
"Кой е?" - извика Петър и отвори вратата.

Край.