Експериментът Заучена безпомощност - 1965 г.

Експериментът Заучена безпомощност - 1965 г.



През 1965 г. психолозите Мартин Селигман и Стивън Майер провели експеримент, базиран на класическото обуславяне (условните рефлекси) на Павлов, с три групи кучета затворени в клетки.
Кучетата от Група 1 били освободени след известно време без да са им направили нищо.
На кучетата от Група 2 се прилагал електрошок, който можел да се прекъсне, когато кучето натиснело бутон с носа си.
Всяко от кучетата от Група 3 било свързано в двойка с куче от Група 2.
Когато куче от Група 2 било удряно с електрошок, електричество със същата интензивност и продължителност удряло и кучето от Група 3.
Разликата между двете групи била, че при кучетата от Група 3 електрическите импулси не можели да се прекъснат, дори при натискането на бутона.
За животните от Група 3 изглеждало, че електрошока спира на случаен принцип, но всъщност това се случвало, когато кучето от Група 2 в двойката натиснело своя бутон.
За кучетата от Група 3 ударите нямали никаква последователност и изглеждали неизбежни, което довело до т.нар "заучена безпомощност".
Каквото и да правели горките животни не успявали да се освободят, а просто трябвало да изтърпят, докато електрошока спре "от само себе си".
Оказало се, че след експеримента кучетата от Група 3 показали симптоми на клинична депресия.

По-късно кучетата от трите групи били поставяни сами в кутия с ниска преграда и отново били удряни с електрошок.
Животните лесно можели да прескочат преградата и да прекъснат болката.
Кучетата от Групи 1 и 2 бързо научили какво е "спасението".
Кучетата от Група 3, които преди това се научили, че нищо не е имало ефект върху електрошоковете, просто легнали пасивно и скимтяли, когато им пускали електричество.
Това е драматичен пример за забавяне на процеса на обучение чрез заучена безпомощност.

Във втори експеримент по-късно същата година с нови групи от кучета, учените изключи възможността за бягство.
Те отново разделили кучетата на три групи и ги подложили на същите тестове, но кучетата в Група 3 били обездвижени с медикаменти.
Както се случило и предишния път след преминаването на действието на лекарствата кучетата от Група 3 показали заучена безпомощност.

При тези експерименти се установило, че има само един лек за заучена безпомощност.
Учените предположили, че кучетата не се опитват да избягат, защото очакват, че каквото и да направят нищо няма да спре електрошока.
За да се промени това очакване, експериментаторите заставали до кучетата и премествали краката си по време на електрошока, имитирайки действията, които кучетата трябвало да предприемат, за да избягат от електричеството.
Това трябвало да се направи най-малко два пъти преди кучетата да започнат да прескачат бариерата самостоятелно.
Всички други методи, като например заплахи и награди, нямали ефект върху заучената безпомощност на кучетата от Група 3.
Макар че по време на експеримента са измъчвани животни, той е много показателен, че само личния пример може да преодолее заучената безпомощност.

За съжаление заучената безпомощност не е чужда и на хората.
Прост пример е дете, което винаги получава ниски оценки в училище.
Ако с детето не се работи допълнително, то автоматично ще счита, че каквото и да направи няма да може да промени нещата.

Интерсексуалност

Интерсексуалност



1. Какво е интерсексуалност?

Интерсексуалност е наличието у един индивид на неопределени или смесени полови белези.
Интерсексуалните хора по рождение притежават полови белези, които ги причисляват или ги отличават и от двата пола.

2. Колко често се среща интерсексуалността?

Статистиката на Фаусто-Стърлинг (2000 г.) сочи че около 1% от живородените деца показват някаква форма на полова двойственост, а при 0,1%-0,2% се налага специално медицинско внимание и евентуална хирургическа намеса с цел прикриване на вторичния пол.
Според източници като Леонард Сакс (2002 г.) обаче, процентите са едва 0,018 от всички живородени.

3. Гени и интерсексуалност

В развитието на плода важна роля играе т.нар. SRY ген, който кара ембрионалните гонади да се превърнат в тестиси.
Липсата на този ген позволява гонадите погрешно да се трансформират в яйчници.
Впоследствие развитието на определени вътрешни и външни репродуктивни органи се определя от хормона, произвеждан от гонадите (вече трансформирани в тестиси или яйчници).
Няколко седмици след зачатието у плода се формират женски гениталии, които в зависимост от развитието на гонадите или се преобразуват в мъжки, или си остават женски.
За да започне преобразуването на първоначално женските гениталии в мъжки е необходимо гонадите да се развият като тестиси, тестисите да започнат да произвеждат тестостерон и клетките да реагират правилно на тестостерона.
Тогава вече формираните урогенитални гънки набъбват, срастват се и образуват скротума, а все още неоформения клитор нараства значително, за да се превърне в пенис.

4. Видове интерсексуалност

Поради сложния и променлив процес е възможно да се роди дете с типично женска полова анатомия и женствена външност, но с твърде голям клитор или с типично мъжка анатомия и външност, но с необичайно малък пенис с отвор в основата.
Възможни са и всякакви междинни вариации между тези два варианта - например съвсем неразвит пенис с ясно изразен отвор и празен скротум или твърде голям клитор и частично срастнати срамни устни.

5. Причини за интерсексуалност

Редица причини могат да доведат до интерсексуалност.
Някои от тях са на хромозомно ниво.
Макар в общия случай хората да имат XY (при мъжете) и XX (при жените) хромозоми това съвсем не са единствените възможни комбинации.
Доста често се наблюдават и комбинациите XO, XXX, XXY, XYY, XO/XY, XX у мъже, XY у жени и пр.
В някои случаи половите хромозоми са над четири в комбинация.