Писмо до любимия 4: На лов за мечки

Писмо до любимия 4: На лов за мечки

от Анонимница

Редактор:

Джордж Файърбърн

(George Fireburn)

Здравей, любими!
Пак съм аз!
Скоро след предишното ми писмо, бързам да ти пиша следващото, защото в животът ми се случват толкова много неща, че не мога да смогна да ги споделям.
Та така.
Откъде да започна?!?
Може би оттам, че още през май месец участвах в един конкурс във Фейсбук, свързан със защитените територии по Натура 2000.
Излезе ми съвсем случайно банерчето с една много симпатична мечка в дясно на екрана и нямаше как да не кликна.
Инсталирах приложението и от мен се искаше да си избера герой, с който да играя.
Имах няколко възможности, между които някакъв жерав, дъб, риба сьомга и не помня още какво, както и симпатичния кафяв мечок.
Естествено, че избрах него.
Аз съм мечи фен откакто се помня.
Даже и на тази достолепна възраст, на която съм в момента, все още продължавам всяка вечер да спя с плюшено мече .
Та така-а, отговорихме заедно с мечката на 10-тина въпроса свързани с природата в Европа, като на последния 11-ти бонус въпрос, трябваше да дам приблизителен отговор за броя на участниците в играта до края й.
Не помня точно какво написах, но мисля, че беше в рамките на 8000 човека.
В правилата на играта пишеше, че този, който отговори правилно на всички въпроси и е най-близо в отговора си на последния въпрос ще спечели пътуване за двама до неизвестна дестинация в Европа.
Нищо повече.
И в началото на септември месец получих писмо от някакъв белгиец, който съвсем накратко ми обясняваше, че съм спечелила състезанието.
Тъй като в писмото се искаше съгласието ми да си ползвам наградата (която не се казваше каква е точно), както и да дам точния си адрес, реших, че може да е спам.
Затова намерих страницата им във Фейсбук и проверих условията на играта.
Наистина този, който се беше подписал на писмото се оказа, че е изпълнителят на играта, затова му отговорих, като запитах каква всъщност е наградата.
Той ми каза, че печеля пътуване до Bulgary (пиша го дословно) и дилемата ми дали наистина става въпрос за България или не, я реши фактът, че след това се споменаваше точната локация – Западните Родопи.
От всички международни участници беше голямо съвпадение, че печеля награда в собствената си държава.
Много се зарадвах, защото Родопите ми е любим район, доста често ходя там.
Но все пак реших да попитам дали има възможност наградата да е на друго място, защото това лято доста време прекарах в Западните Родопи.
Човекът ми отговори, че понеже съм избрала да играя с мечока, получавам като награда 5-дневно пътуване в Родопите с цел дебнене на мечки и бонус – още един ден за наблюдение на лешояди.
Адски много се зарадвах, защото ми е мечта от много отдавна да видя мечка в естествена среда.
Разбира се, посещавам често мечоците в зоологическата градина, но да видиш дива мечка в природата е много по-голяма тръпка.
Оказа се и голямо предизвикателство, както ще разбереш малко по-нататък.
Веднага навих една моя приятелка, която също е запалена по животните като мен, да ме придружи.
Заминаването беше малко сложно и не мина без жертви от моя страна, тъй като точно преди да получа уведомителното писмо си бях купила билет за презокеанско пътуване и трябваше да го съчетая някак си с мечките, преди да ми изтече наградата, а и преди те да са заспали зимен сън.
Поизпуснах няколко лекции в университета, но не беше голяма загуба, на фона на това, което преживях през тези шест дни.

Първи ден:

От вкъщи дойде да ме вземе нашият водач от българската агенция, която провежда тура.
Предварително разгледах страницата им и видях, че е само на английски, явно туровете им се посещават само от чужденци.
След като видях цените разбрах защо: петдневен тур за мечки в Родопите струва 750 евро на човек ...
Като видях цената останах с впечатлението, че ще ни гледат като принцеси на този тур.
Не мога да си представя, че мога да похарча 750 евро за пет дни в Родопите – само за спане, път, храна и дебнене на животни.
Човекът, който трябваше да ме вземе закъсня.
Имало някакъв проблем в рент-а-кара.
Учудих се, че агенцията наема кола за туровете.
Може би в тези 750 евро беше калкулирана и цената на колата.
Когато слязох пред входа забелязах, че колата беше много малка – Опел Корса, с малко багажниче, което вече беше полу-запълнено от багажа на гида ми.
Той ми се представи – беше около 40-45 годишен, слаб, висок, с очила – имаше интелигентен вид.
Поговорихме си и се оказа, че е орнитолог, т.е. Птичар.
Аз никога не съм харесвала птички – да, по-шаренките от тях са интересни, но като цяло са ми доста скучни.
Не мога да си представя да ги изучавам подробно и да прекарвам живота си в наблюдение на пернати.
Както и да е.
Още с първото ми впечатление човекът не ми допадна.
Имаше нещо отблъскващо с него.
Не беше добър човек.
Не знам как да го обясня, но усещам, когато някой човек е вътрешно красив и добър.
При него имах обратното усещане.
Оказа се, че съм права.
Той беше заядлив, с плоско чувство за хумор и с високо самочувствие.
Най-много ме дразнеше последното.
Не мога да понасям надути хора със самочувствие, което няма ни най-малко покритие.
Както и да е, не смятам да се занимавам повече с въпросната особа, защото ми се обръщат червата само като си спомня за него.
Ще продължа с по-приятни неща.
Взехме моята приятелка от вкъщи и потеглихме към дестинация Родопите.
Пътят беше много красив в последната си част, когато минахме покрай язовир Въча и Цанков камък.
Пристигнахме в с. Тешел и се настанихме в хотела някъде в късния следобед.
Когато правех проучването си в Родопите това лято, това беше първият хотел, който анкетирах.
Какво съвпадение!
И сега отседнах точно там.
Хотелът беше на много внушително място – между високи скали.
Гледката от терасата беше към скалите и гората.
Казаха ни, че имаме шанс да видим диви кози на скалите.
Аз никога не бях виждала диви кози на живо.
Имам един познат, който е вманиачен по тях и постоянно ходи да ги снима.
Така и не разбирах какво толкова им е уникалното – не стига, че не може да ги хванеш да ги издоиш, ами седят на високо от скалите и те гледат надменно отгоре.
Успяхме да се преоблечем набързо за дебненето на мечки и веднага тръгнахме за укритието.
Пред хотела ни чакаше едно момче – някъде около 25 годишно, с камуфлажни дрехи и джип Лада Нива.
Аз умрях от кеф, че ще се возя на Нивата.
Винаги съм харесвала тази кола, но никога не се бях возила офроуд с нея.
Аз много уважавам руските коли, защото са толкова добре направени, че общо взето са вечни.
А и можеш да минеш почти навсякъде с тях.
А с Нивата абсолютно навсякъде.
Не обичам лъскавите паркетни джипове, които се тиражират навсякъде и не могат да стигнат до никъде.
Момчето каза, че ще бъде нашият гид в гората, защото е от близкото ловно стопанство и ще ни заведе до мястото, където ще чакаме мечката.
Потеглихме с Ладата и след около 10 минути каране по асфалта, завихме към гората.
Там започна истинският офроуд.
В началото ми беше доста странно цялото това силно клатене – наляво, надясно, напред и назад, нагоре и надолу.
Тъкмо свикнах и спряхме колата.
Трябваше да повървим малко пеша до укритието, за да не уплашим животните с джипа.
Отидохме по-рано в укритието, за да има време миризмата, която сме оставили по пътя да изчезне преди да се смрачи и да излязат горските обитатели.
Всъщност, ние всички хора имаме миризма, дори и да не я усещаме, но животните я усещат.
Абсолютно противопоказно е да се дебнат диви животни, ако си се парфюмирал, бръснал, къпал с миризлив шампоан и други подобни, защото животните ще усетят неестествената миризма от километри.
Затова оставих якето си в хотела, тъй като беше изпрано с омекотител и миришеше доста силно.
По пътя към укритието видяхме доста следи от диви животни – най-вече копита и лапички.
Копитата от сърнички, лапичките от лисици.
Самото укритие не случайно се нарича така – отдалече изобщо не може да се забележи, вкопано е в земята, замаскирано с камъни и дървета, по покрива расте дори мъх.
Вмъкнахме се в него – вътре беше тясно, имаше една дълга пейка, отгоре нещо като нар, където си оставихме багажа и 2 прозореца за наблюдение.
Настанихме се, аз си извадих фотографската техника, монтирах статива и апарата и въоръжена с другия апарат и бинокъла зачаках.
Времето беше намусено, сиво, дъждовно.
Започна да ръми дъжд.
Укритието гледаше точно към мястото за хранене на животните – един стар бойлер, пробит и напълнен с царевица.
Аз доста се усъмних, че мечката ще дойде да яде царевица, но момчето от ловното ( ще му викам Ловеца) ни убеди, че една гладна мечка би яла не само царевица, но и много други нетипични в менюто неща като мравки, например.
Първи на хранилката дойде един мишелов и кацна на пъна до бойлера.
Мишелова е доста разпространена граблива птица, но никога не я бях виждала толкова отблизо.
Успях да го снимам през орнитоложката тръба, която Птичарят носеше.
С течение на времето открих, че тези тръби са много удобни за фотолов, защото заместват големите и скъпи телеобективи на апаратите.
С малкия апарат може да се снима направо през тръбата и качеството на снимката не е никак лошо.
Мишелова постоя малко, поогледа се и литна.
След това започна да се спуска мъгла.
Тъкмо бяхме сигурни, че в такова лошо време никое животно няма да се покаже, и от гората изскочиха 2 сърнички.
Бяха млади, вероятно тийнейджъри и се гонеха по поляната.
Аз много им се зарадвах, защото бяха бозайници, а не онези скучни пернати същества.
И друг път бях виждала сърни в България – веднъж видях на Витоша, те се обърнаха, погледнаха ме и постояха така, докато ги снимах, после отидоха навътре в гората.
Наистина е страхотно чувството да си сред дивата природа и животните да те допускат толкова близо до себе си.
Мъглата стана още по-гъста и скри сърничките от погледа ни.
Над главите ни чухме някакво скърцане и шум.
Помислихме си, че някакво диво животно се разхожда върху укритието, дори ни хрумна за мечката.
Но Ловецът ни попари надеждите като каза, че това е просто мишката, която живее под покрива.
Заваля дъжд, който постепенно се усили.
През ума ми мина, че никоя уважаваща себе си мечка, не би излязла в такова време да си намокри кожуха и да подгизне, за да яде царевица.
Явно така си мислеше и мечката, защото не се появи тази вечер.
Почакахме още малко докато дъждът понамаля и решихме да си ходим.
Излязохме по тъмно от укритието, понаджапахме из калта докато се доберем до колата и се върнахме в хотела.
Седнахме да вечеряме с Птичаря и Ловеца.
Оказа се, че Ловеца е много приятен човек ( а аз дори не харесвам ловци, даже до тогава ги мразех) и с него много си допаднахме.
Разказваше от онези ловни истории, които никой не би разказал толкова добре, колкото един ловец.
Научихме доста за горските обитатели, като например, че бивните на глигана се наричат глиги.
И има цяло ръководство за това какви глигани с какви глиги се стрелят и кои са най-ценни.

Втори ден:

Станахме рано сутринта.
Даже се учудих колко рано трябваше да станем.
Закуската беше от осем часа, като си мислех, че ще хапнем набързо и ще тръгнем.
Обаче се проточи чак до девет часа.
По принцип много обичам да ям и оценявам хубавата храна, но това да преживям един час две палачинки ми се видя много!
Когато отида някъде съм нетърпелива да опозная мястото и да видя повече неща.
Целта тази сутрин беше да видим скалолазката.
Това е една птичка, която е дребничка на размер, с тънка дълга човка, сива с червено-черно-бели криле и живее в скалите.
Храни се като подскача вертикално по скалите и търси мушички и насекоми в пролуките.
Птичарят ни обясни, че е много трудно да се снима и трябва няколко часа дебнене под скалите, за да се види.
Освен, че беше доста хладно, времето течеше и много бавно, особено като стояхме на едно място.
Бяхме застанали точно на ръба на Триградското ждрело, където реката изскача отново на повърхността от подземията на Дяволското гърло.
Докато чакахме птицата да се появи, видяхме на скалата небезизвестното растение силивряк или т.нар. Орфеево цвете.
То е ендемичен вид за Родопите, което означава, че се среща само там.
Смята се, че е на над два милиона години.
Оцеляло е толкова дълго, защото умее да изпада в хибернация, когато условията са неблагоприятни и да се изсушава напълно, като може да престои в това състояние до трийсет и един месеца!
Наистина уникално растение.
Цветовете му се бледо лилави и цъфти през май-юни.
Според легендата, цветето възниква от сълзите на Орфей, който скърбял за любимата си Евридика.
Ех, че романтично!
Птичаря нещо обясняваше с гръб към скалата, когато съзрях и птичката.
Забравих обаче как се казва и се развиках: "Ей, това не е ли онова дето чакаме?!".
Скалолазката се движеше с подскачане по скалата от дясно на ляво и внимателно проверяваше всяка цепнатина.
Крилата й бяха много по-ярко червени отколкото си ги представях.
Физиономията й наподобяваше на колибри.
Беше доста смела, защото ни допусна на около един-два метра от себе си.
За съжаление нямаше достатъчно светлина, за да я наснимаме както трябва, но въпреки това успях да щракна няколко прилични кадъра.
Скалолазката мина и си замина за няколко минути, или може би за минута ( бях толкова улисана в гоненето й по скалата, че не разбрах), а я чакахме поне един час преди това.
Е, поне ни удостои с вниманието да профучи над главите ни и да продължи със заниманието си.
Наблизо беше пещерата Дяволското гърло и тъй като моята приятелка не беше ходила никога в нея, реших да й правя компания.
Бях ходила един път преди това и то, когато навън имаше буря и токът спря.
Беше доста екстремно преживяване да се катериш нагоре по стръмните стълби в тъмната дупка към повърхността.
Затова сега ми беше любопитно да видя как изглежда пещерата с ток.
Това е една от най-посещаваните атракции в Западните Родопи.
Макар, че честно казано не виждам защо.
Това е много млада пещера и в нея няма все още никакви образувания.
Имаме много по-красиви и внушителни пещери, като Ухоловица, например, които са много по-неизвестни сред масовата туристическа аудитория.
Но поради някаква причина Дяволското гърло е добила голяма популярност сред масовия български турист, дали заради името, дали заради историята свързана с нея.
Когато посетих пещерата преди няколко години нямаше гид, а ни пускаха да се шляем сами из нея в тъмното и да драпаме нагоре до повърхността, защото входът на пещерата е от едно място, а изходът от съвсем друго, до което се изкачват няколкостотин стъпала.
Доста е стръмно и е предизвикателство за хора с респираторни проблеми и затруднения на двигателния апарат.
Този път имаше гид, който беше някакъв хлапак, назначен от общината да събира входа и да води туристите в дупката.
Очаквах от него като гид да разкаже повече интересни подробности за пещерната дупка.
Да, ама не.
Момчето очевидно не беше в час и каза няколко известни факта за пещерата, като например, че реката се губи в нея и излиза чак след два часа на повърхността или че двама водолази са се удавили, докато са я изследвали и никой не знае какво точно има там долу, където водата изчезва.
Пускали са много предмети, като никой от тях не е излязъл на повърхността дори и дни след това.
Само червената боя, която са пуснали, за да оцвети водата е излязла след около два часа на другия край, което при тази скорост на реката означава, че е изминала десетки километри в земните недра.
Дотук добре, той и Гугъл ми го каза това още първия път като ходих.
Интересно ми беше да спомене малко повече за легендата за Орфей, заради която преди няколко месеца екип на Нешънал Джеографик слезе в пещерата, за да снима документален филм.
Хлапакът каза, че "двама млади - Орфей и Евридика" се оженили и Евридика умряла и Орфей слязъл да я търси в пещерата, където било подземното царство на Хадес.
Тръгнал обратно с нея към повърхността, но не трябвало да се обръща, иначе тя щяла да изчезне обратно.
Обаче, както става обикновено в легендите, се обърнал и тя изчезнала и до тук свършва историята.
"Двама млади - Орфей и Евридика" – Бо-оже, какво пренебрежение.
Орфей е най-великият тракиец, живял някога в Родопите, който дори е участвал в похода за Златното руно заедно с Язон и Аргонавтите, да не говорим, че е основоположник на Орфизма – едно от фундаменталните учения в древния свят, а също дори и най-непросветените знаят, че е бил уникален музикант и певец и е укротявал дори диви зверове със своята музика, според древните легенди.
Ето това би трябвало да каже един гид, а не да ми говори все едно "двама млади Сульо и Пульо слезнали в пещерата".
Орфей слиза в пещерата, защото любимата му Евридика, която всъщност е нимфа ( т.е. свръхестествено същество, а не човек) е ухапана от змия в деня на сватбата им.
Самият Орфей е смятан за син на Аполон, т.е. той има божествен произход.
И Хадес (Богът на подземното царство) решава да му върне Евридика, не защото му е много симпатичен, а защото успява да го разчувства със своята тъжна лира.
Интересна е също гибелта на самия Орфей – разкъсан от вакханките ( или менадите), спътнички на бог Дионис.
Всъщност проблемът идва от противоречието между Орфизма и култа към Дионис, който е бил популярен сред тракийците.
Орфическото учение доста напомня на християнското като се стреми да култивира хората, да ги откаже от тази първичност, която проповядва култа към Дионис.
Н0ищо чудно, че са го разкъсали Дионисиевите сподръжнички.
Орфей наистина е бил реална личност, тракийски цар, един от най-великите, основоположник на ново религиозно течение.
Тъй като е живял доста отдавна, още преди Троянската война, т.е. 1400 г. пр. Хр., той е митологизиран герой в елинските източници.
Той е може би най-известният тракиец живял по нашите земи, щом е запазен в толкова много писмени сведения и изобразяван върху предмети от древна Елада.
Ето това трябваше да каже хлапакът, а не да ми обяснява за двамата млади ...
Историята и митологията трябва да се познават, за да имаме национална гордост и съзнание (ох какъв патос ме обвзе само ).
В пещерата туристите си бяха направили и типичната локвичка със стотинки, където се смятало, че водата е много лековита и трябвало да се хвърли монета и да си умиеш очите с водата.
Съотношението стотици жълти стотинки в една локвичка вода на мен не ми изглеждаше много лековито, даже обратното.
Затова продължихме нагоре по стълбите към изхода.
Хлапакът беше достатъчно умен, за да се върне обратно към входа на пещерата, вместо да катери няколко стотин стъпала нагоре.
Като излязохме отново на дневна светлина ни нападнаха нахални търговци, които продаваха най-различни природни богатства, събрани нерегламентирано от планината.
Първо един дядо много упорито се опитваше да ни продаде диви къпини в кофички, които определено не беше брал в двора си.
Явно в гората имаше вече няколко кила къпини по-малко за мечките.
Не се навих да спонсорирам мечото подяждане, защото си имам много по-едри къпини в двора, които са също толкова био-, колкото и тези от гората.
Следващият дядо говореше чужди езици – заговори ни, според него на майчиния ни език – английски, после мина на немски и накрая на руски.
Реших да се правя на нищо неразбираща чехкиня, за да не купя от мурсалския чай, който продаваше.
Естествено и той беше бран нерегламентирано в гората.
По принцип, брането на мурсалски чай в природата е забранено, а за целта се отглежда в специални разсадници, за да се продава с комерсиална цел.
Излязохме на асфалта и там вече ни причакваха находчиви лели, които продаваха най-различни сладка от диви плодове, мурсалски чай и всякакви други билки.
Лошо няма, стига да ги бяха брали от собствената си градина, а не от дивата природа.
Стигнахме до колата и продължихме нагоре над Триград, за да снимаме птички.
Както вече споменах, те не са ми най-любимите обекти за снимане, но след като бяхме с птичар нямахме избор.
Снимахме някакво жълто, дебело – наричало се планински певец, после друго жълто, по-слабо, то пък било ливадарче.
Някаква сойка успях да хвана в кадър, макар и доста размазано, но тя не ми беше интересна, тъй като си ги имам същите в двора.
Родопските овце ми бяха по-интересни от птичките, честно казано.
Направих им цяла фотосесия.
Също така снимах и един чайник, който беше оставен така в нищото и си седеше върху скалата, все едно, че това беше най-естественото за него място.
Бях си забравила четката за зъби вкъщи и след като безуспешно пробвах да си измия зъбите с пръст предната вечер, отидох в единствения "Магазин за Всичко" в Триград, за да си купя нова.
Изборът не беше голям, освен цветово, и си взех една много ретро-четка, на която пишеше Super и беше в пластмасова ретро-кутийка.
Струваше само един лев и сигурно беше най-евтината четка, която някога съм си купувала.
Добре, че я осинових, защото иначе кой знае още колко десетки години щеше да прекара в триградския магазин.
Стана време за обяд и седнахме в едно заведение на брега на ждрелото, което е било мелница в миналото и сега беше запазило голяма част от първоначалния си облик.
Собственика се оказа много приказлив и гостоприемен човек (като всеки родопчанин) и седна заедно с нас на масата.
Приготви ни много вкусни пилешки пържоли – толкова крехки, че вкуса още ми е в устата, м-м-м.
И пържени картофки, но истински, не от онези бланшираните, които обикновено пробутват в заведенията.
А айрянът беше толкова гъст и вкусен – усещах вкуса на кравите в него.
Беше много вкусно!
Пред мелницата пък имаше тепавица, в която плуваше американска пъстърва.
Понеже много време прекарах в гледане на рибите, собственикът накрая ми извади няколко да ги снимам.
След като се наобядвахме се прибрахме в хотела, където ни чакаше Ловецът.
Имахме около петнайсет минути да се преоблечем и потеглихме към укритието да дебнем отново за мечки.
По пътя спряхме и слязохме от джипа, за да огледаме следи от мечка.
Ловецът ни заведе до едно дърво наблизо, където ни показа как мечок си е маркирал територията – беше се отъркал в смолата и беше оставил козината си там, като предупреждение за друга мечка, че тази територия си е негова.
Чувството да си в една гора с мечка, която може да е наблизо е страхотно!
Отидохме отново в укритието, където закачахме търпеливо.
Този път духаше много силен вятър и вероятно миризмата ни се беше разнесла далеч из гората.
Имах чувството, че мечката пак няма да се покаже.
Малко преди здрач от гората се показаха пак двете сърнички.
Бамби и Бамби, както им казвам.
Те се заиграха за известно време и постепенно се отдалечиха надолу по поляната.
В същия момент от гората излезе майка глиганка, а след нея вървяха пет малки глиганчета.
Бяха много смешни, защото когато майката спреше и те спираха зад нея, когато тя тръгнеше, те също тръгваха.
По гръбчетата им все още личаха ивичките, които бебетата глиганчета имат.
Никога не бях виждала глигани преди това и много се развълнувах.
Особено пък шест наведнъж.
Тръгнаха към мястото за хранене, като майката беше много предпазлива.
Изведнъж се спря и чу шум, вероятно от Бамбитата, уплаши се и за секунди изчезна в гората с малките си.
Малко се ядосах на палавите Бамбита, че ми подплашиха глиганчетата и не успях да ги видя как ще ядат.
Чакахме докато не се стъмни напълно и като видяхме, че мечката пак няма да се разходи насам, се прибрахме в хотела изгладняли.
Аз си поръчах един родопски пататник, който беше толкова огромен, че колкото и да бях гладна изядох едва 1/3 от него.
Бях споменала на Ловеца, че изследвам Родопската кухня.
Той беше от с. Гьоврен и му казах, че съм чувала, че там имат цех за тестени изделия, които винаги били пресни и вкусни, но нямам време да отида до там да ги пробвам.
Момчето беше поръчало да направят два козунака и ги беше взело за нас в укритието, но забрави да ни ги даде там и ги ядохме в ресторанта (това беше и една от причините да не си изям вкусния пататник).
Козунакът беше просто невероятен – толкова мек и вкусен, вътре с шоколад, че изядох три-четири парчета, всъщност може би повече.
През цялото време докато ядях издавах звуци от типа "м-м-м".
Много мило беше от страна на Ловеца, че ни донесе козунаците.
Изобщо Родопчаните са много широко скроени хора.

Трети ден:

Отново станахме рано, аз закусих един вкусен марудник с боровинки и отидохме да причакваме скалолазката.
Понеже ни изненада миналия ден и не бяхме нагласили апаратите както трябва за перфектните снимки, решихме отново да чакаме за втори дубъл.
Отидохме пак на същото място и зачакахме.
Оказа се, че понеже беше почивен ден, движението по ждрелото беше особено интензивно.
Не толкова от туристи, колкото от гигантски, шумни и много обгазяващи камиони, които отиваха за дърва.
Учудих се, че през работните дни на седмицата ги нямаше, а се появиха през почивните.
Чакахме около час и половина и накрая скалолазката се появи, но този път беше от другата страна на ждрелото, може би, за да избегне шума и мръстотията от трафика.
Видяхме я доста отдалече и съвсем не успяхме да я снимаме.
Продължихме нагоре по Триградското ждрело да наблюдаваме други птици.
Видяхме доста видове – червеношийка, червеноопашка, сокерица, сиви, бели и жълти стърчиопашки, кръсточовка, ястреб, жълтоглаво кралче и други безинтересни за мен пернати.
От толкова наблюдение на птиченца доста огладнях и отидохме да ядем в една моя любима механа.
Собственикът ни посрещна много непринудено и ми препоръча Смилянския боб, който правеше в момента.
Понеже, любими, ти бях споменала, че така и не опитах от този прословут боб в Смилян, сега ми се отдаде тази възможност.
Бобът беше наистина огромен – едно бобено зърно беше горе-долу колкото лъжицата.
Беше и също толкова вкусен!
Когато се връщахме към хотела, забелязах същите тези празни камиони за дърва да се връщат в обратната посока, но бяха вече пълни.
Направи ми впечатление, че част от товара им бяха вековни дървета, които не би трябвало да се секат.
Ох, любими, да не си помислиш, че съм някаква лелка клюкарка, която само гледа кой какво нередно прави ( аз знам, че си го мислиш), но не е така.
Просто ми правят впечатление тези неща и много се ядосвам, когато се върши нещо нередно спрямо природата!
Не мога да се примиря с човешката наглост и алчност!
В ранния следобед отново потеглихме към укритието, този път за последно.
Поради нежеланието на мечките да дойдат при нас, на следващия ден щяхме да ходим из гората и да ги търсим тях – с GPS.
Това беше последната вечер, когато причаквахме мечката в укритието.
За няколко часово чакане (прекарвахме всяка вечер около четири-пет часа в укритието) този път изскочи само едно Бамби.
Мечката явно беше отишла в друга част на нейното владение и изобщо не се интересуваше от царевицата в бойлера.
Прибрахме се малко разочаровани в хотела, защото до този момент имаше градация в дивеча, който изскачаше всяка вечер – първо бамбитата, на втората вечер бамбитата и глиганката с малките, затова на третата вечер вече очаквахме по-едър бозайник.
В ресторанта на хотела ни приготвиха страхотна пъстърва в пергамент, която беше адски вкусна и ни оправи настроението.

Четвърти ден:

Потеглихме за Буйновското ждрело, където трябваше да търсим водния кос.
Нямах представа как изглежда тази птица преди това, само знаех, че трябваше да я търсим някъде в реката (нали е воден ).
Минахме покрай Ягодинската пещера и продължихме нагоре по пътя към с. Буйново.
Никога не бях ходила натам и ми беше много интересно.
Покрай пътя се откриха страхотни зелени поляни, все едно беше пролет.
На много места бяха направени камини, барбекюта, чешми и беседки, които изглеждаха много прилично.
Мястото е страхотно за палатки и задължително ще го посетя следващото лято.
Спряхме малко над с. Буйново, за да наблюдаваме птици.
Първо видяхме един мишелов, но той не ми беше особено интересен.
След това обаче видях птица, която почти не подозирах, че съществува – черен щъркел!
Всъщност, щъркелите бяха 3 – двама младежи и един възрастен, вероятно майката или бащата.
Стана ми мъчно, защото явно единият от възрастните беше умрял, защото иначе щяха да са двойка.
Дотогава си мислех, че черният щъркел е някаква аномалия на белия, но се оказа, че си има такъв вид щъркели.
Причината, поради която повечето хора не са ги виждали е, че те не са социални както белите и предпочитат да гнездят далеч от хората, т.е. извън населени места.
Тези тримата очевидно бяха тръгнали да мигрират на юг и бяха спрели покрай реката, за да си починат и да се нахранят.
Черните щъркели ядат основно риба.
Много им се радвах, до момента, в който едни хора не тръгнаха към тях и щъркелите отлетяха.
Ядосах им се, че ги притесниха, защото птиците не можаха да хапнат нищо.
Много са несъобразителни хората понякога!
Даже почти винаги!
Продължихме обратно по реката, в търсене на водния кос и не след дълго го видяхме.
Беше не много едра птица, кафеникава с бяло под гушката.
Най-много ме впечатлиха движенията му – когато застанеше на някой камък в реката започваше да се клати напред назад, все едно джазира.
Много сладки птичка.
Естествено, основното му занимание беше да се гмурка под водата и да яде разни насекоми, ларви и попови лъжички.
Голям симпатяга е!
Както го дебнех да го снимам, станах свидетел на срещата на водния кос с една нервна катерица.
В един момент, катерицата скочи от бора и се затича към брега на реката, където седеше водният кос.
Явно искаше да пие вода.
Понеже разви светлинна скорост, видя птицата в последния момент и щеше да се блъсне в нея.
Беше много смешно, защото водният кос изобщо не помръдна от мястото си, а катерицата ужасена се върна обратно на дървото.
Изчака косът да се гмурне да ловува и пак слезе долу, за да пие вода на спокойствие.
Може би от всички дни за наблюдение на птици, този най-много ми хареса, защото се запознах от близо с водния кос и черните щъркели.
На връщане спряхме да позяпаме на сергиийките пред Ягодинската пещера.
Една от продавачките ни попита "вие ли сте момичетата, които са спечелили тура за мечки?".
Много се учудих, че чак там хората знаят за нас.
Ех, тия родопчани!
Следобед тръгнахме към Девин, където ни чакаше шефът на ловната дружинка и една негова колежка.
С тях се качихме високо в планината, да търсим мечките с GPS сигнал.
В района има три маркирани мечки – т.е. имат си медальони, които излъчват сигнал за местонахождението им.
Повървяхме и стигнахме до едно възвишение, откъдето се виждаше цял Девин.
Страхотна гледка!
Градчето, сгушено между вълните на Родопското море.
Всички бяхме въоръжени с мощни бинокли, но не само.
Ловецът носеше устройство за засичане на сигнала от мечките.
Първо, опитахме да засечем мечката Георги, който е на около две години и е много палав.
Обитава не само своя ареал, ами стига и до по-далечни села, където тараши кошерите на пчеларите.
Сигналът му беше много слаб, което означаваше, че пак е тръгнал за подвизи.
След това аз се заех да засека мечката Петя, която е около четиригодишна и не толкова авантюристично настроена, колкото Георги.
Сигналът й също беше много слаб, но успях да я локализирам.
Тръгнахме към нея, и когато постепенно се приближихме сигналът се усили.
Решихме да я причакаме близо до джанката, където се очакваше Петя да дойде за вечеря.
Позиционирахме се зад едни храсти и зачакахме.
Междувременно от гората излязоха няколко Бамбита, които тичаха и пасяха наоколо.
Започна да се смрачава и очаквахме всеки момент Петя да се покаже.
Изведнъж от отсрещния хълм се чуха изстрели.
Ловецът веднага звънна по радио станцията, за да провери дали не са бракониери.
Оказа се, че ловци прочистват пушките за лова на диви кози на следващия ден.
По принцип обстрелването на диви кози е забранено, но ловните стопанства имат определена квота, която дават за обстрел на чужденци, защото това удоволствие е толкова скъпо, че никой българин не може да си го позволи.
Всеки пропуснат изстрел струва 100 лв., а цената на самият трофей започва някъде от 6000 лв.
Веднага включих устройството за проследяване на сигнала на мечката и се оказа, че както идваше в нашата посока, след изстрелите мецана е побягнала към противоположния хълм и вече сигналът й е съвсем слаб.
Ех тези хора, пак успяха да прогонят животното!
Всички доста се разочаровахме, но решихме да изчакаме още малко.
Когато се стъмни, тръгнахме да се връщаме обратно, тъй като бяхме на около трийсет минути от колата.
По пътя спирахме и гледахме с биноклите към гората, но нищо вече не се виждаше.
Очевидно, не ни беше писано да видим мечка.

Пети ден:

Станахме рано сутринта.
Както всяка сутрин, първо излязох на терасата, за да огледам за диви кози.
Бяха ни казали, че могат да се видят на скалите над хотела, но откакто проверявам така и не ги бях виждала.
Този път имах късмет.
Дали, за да компенсират липсата на мечка, или просто за да ни кажат довиждане, няколко кози пасяха над балкона ми.
Веднага грабнах бинокъла, за да ги разгледам по-отблизо.
Оказа се, че дивите кози много повече приличат на антилопи, отколкото на кози.
Затова и английското им название е Балканска антилопа.
Имаха много сладки физиономии – големи влажни очи и чипа муцуна.
Направих цяла фотосесия на една коза, която като че ли нарочно се беше обърнала към мен, гледаше ме и преживяше.
Слязохме в ресторанта да закусим, но през цялото време ставахме и зяпахме козите през прозореца.
Не можех да си представя, че в същия ден, може би тези, които снимах щяха да станат част от нечия ловна колекция.
Човешката суета явно няма граници!
Лично за мен е много по-приятно да ги наблюдавам как се хранят от терасата на хотела ми, вместо да си ги сложа безжизнени в къщата.
Най-голямата изненада обаче дойде от Ловецът, нашият приятел, който беше дошъл рано, за да ни изпрати.
На тръгване ни подаде по един плик, в който имаше по един огромен пресен козунак от пекарната!
Това е може би е най-хубавият жест, който някой е правил за мен!
Като знам колко трудно живеят хората в Родопите, как нямат работа и нормални доходи и това момче да стане толкова рано, да купи по един цял козунак за всеки и да дойде да ни изпрати беше много мило!
Наистина много се трогнах!
Тръгнахме към Девин, за да минем през офиса на ловците и да ни покажат как се следят мечките с GPS на компютъра.
Беше много интересно да наблюдаваме на картата, коя мечка кога и къде е била.
Оказа се, че една от маркираните мечки си живее в района на Бачковския манастир и редовно обикаля всички забележителности – Бачковски манастир, Асенова крепост, Нареченски бани.
Мечка турист, както се казва.
Петя и Георги пък често деляха една територия, явно Георги не спазваше много стриктно териториалното делене.
Показаха ни снимки от фотокапаните на мечоците и други горски животинки, като глиганчета и язовци.
За моя голяма изненада открих, че мечките ядат легнали по корем.
Имаше доста снимки как едно мече е сграбчило бойлера с царевицата и си лежи и си яде.
Беше много сладко!
И аз мисля да усвоя тази поза на хранене.
Сбогувахме се с ловците в Девин и продължихме към дестинация Източни Родопи.
Изминахме около 230 км. до Маджарово.
Пътят беше толкова живописен, че мина неусетно.
Родопите наистина са магическо място!
Когато стигнахме в Маджарово в късния следобед, температурата преминаваше 32 градуса.
Беше нетипично горещо за края на септември, и типично топло за Източните Родопи.
Настанихме се в центъра на лешоядите – малка хижичка с изложбена зала.
Направиха ни тур из залата, за да научим повече за лешоядите.
Лично аз бях посещавала мястото и преди и не съм особено очарована от тези грозновати птици.
В България се срещат четири вида лешояди, като единия – брадатият лешояд вече не се среща.
Т.е. могат да се видят три вида лешояди.
От тях египетският мигрира на есен и се завръща по родните си места в Африка, и тук остават да се видят два вида лешояди.
От тях черният лешояд се вижда рядко, защото не гнезди в България и само минава тук от време на време т.е. можем да видим един вид лешояди – белоглавите.
Всъщност, освен, че са много грозни, излитат адски трудно и тромаво, използват въздушните течения и не могат да летят като останалите птици, единствения им принос е, че изяждат почти напълно всякаква мърша.
Не случайно ги наричат санитарите на природата.
Тези белоглавите ядат основно вътрешностите на животното, защото нямат пера по главата и врата и могат да се заврат в тялото.
Обаче, за да го направят е нужно животното да бъде разпорено от черните лешояди, които имат по-остри клюнове.
Брадатият лешояд пък изяжда кокалите, които остават, след като са се изредили всички други видове лешояди, но понеже такъв не е забелязван в България от доста време, кокалите си седят.
Лешоядите са били на изчезване от България, но в момента популацията им е сериозно увеличена, благодарение на изкуственото подхранване, което осъществява "Дружеството за защита на птиците".
Това означава, че регулярно, особено през зимните месеци им се хвърля мърша, за да не умрат от глад (всъщност толкова често им се хвърля храна, че обикновено не са гладни, а са винаги преяли).
Отидохме на мястото за наблюдение на лешояди, за да ги видим къде гнездят.
Повече се впечатлих от сокола-скитник, който видях случайно, отколкото от лешоядите.
Имаше и хубава гледка към река Арда.
Затова, след като се нагледахме на лешояди, с моята приятелка решихме да се върнем пеша до центъра в Маджарово.
Вече се смрачаваше и не си бяхме взели челници, но преценихме, че ходенето няма да е толкова много.
Беше ни писнало да ни разкарват с кола навсякъде през всичките тези дни или да стоим на едно място и да чакаме някое животно да се появи.
Затова тръгнахме по пътя надолу към Маджарово.
Докато вървяхме съвсем се стъмни и около нас започнаха да минават коли на фарове.
Малко ни хвана страх, но все пак продължихме да вървим към целта.
По едно време както си вървяхме, явно сме изпуснали някое отклонение, защото пред нас изскочи табела, че излизаме от Маджарово. А ние така и не бяхме влязли в него.
Тогава вече се сетихме, че сме изпуснали мястото, където е трябвало да завием и тръгнахме да се връщаме назад.
Ядосах се на себе си, че си оставих челника в центъра.
Зад нас се зададоха някакви момчета на скутер.
Огледаха ни от глава до пети и ние с моята приятелка вече се притеснихме сериозно.
Още повече, че момчетата спряха малко по-надолу, където всъщност беше разклонението и започнаха да ни гледат и да си говорят на турски.
Ядосах се, че и ножа ми беше останал в центъра и да исках нямаше как да се защитим.
Бяха много съмнителни и това, че не бяха и от българския етнос, а си говореха на неразбираем за нас език още повече ни паникьоса.
Завихме извън пътя на пряко, за да избегнем разклонението, където бяха те.
Тръгнах да звъня на птичаря, за да го помоля за помощ, но той ми затвори телефона и повече не ми се обади!
Добре, че момчетата решиха да си тръгнат и ние изскочихме, където трябва и хванахме правилния път.
Честно казано, в такива моменти от диви животни не ме е страх, но от хора много ме е страх.
Стигнахме до центъра и седнахме да вечеряме.
Леля Пенка – готвачката, ми направи ядене по пръчка и беше много вкусно!
Използвах случая, за да я интервюирам за местната кухня и тя ми разкри интересни манджи.

Шести ден:

Станахме много рано (по-рано от предишните дни) и си взехме предварително приготвената закуска от леля Пенка с нас.
Трябваше да стигнем до язовир Студен кладенец, където е другата колония на лешояди, защото щяха да ги подхранват и идеята беше да видим как ядат.
Предния ден се обадил стопанин на овце, който казал, че две от овцете му не се държат адекватно, затова ще ги заколи и ще ги даде за захранка на лешоядите.
На отиване към язовира се разминахме с него и момичето от центъра и разбрахме, че труповете са предварително разпорени и хвърлени.
Когато стигнахме се учудих от колко голямо разстояние трябва да наблюдаваме лешоядите.
Оказа се, че били много притеснителни и плашливи птици и дори само, ако ни забележат нямало да дойдат да ядат.
Овцете бяха разпорени предварително, за да са готови за консумация от лешоядите.
Грозните птици постепенно започнаха да долитат и да кръжат над мършата.
Отне им около един час да се посъберат и да се почудят дали да ядат или не.
Явно не бяха много гладни.
Тъкмо се наканиха да кацнат и евентуално да ядат и видяха едно куче.
Това им беше достатъчно, за да отлетят на безопасно разстояние и да му дадат възможност то да си похапне.
Кучето, естествено, не се поколеба и започна да пирува, докато глупавите лешояди го гледаха и не смееха да припарят.
Така и не разбрах какво толкова се притесниха, при положение, че са огромни птици и имат числено превъзходство.
Песа се повъртя, похапна оттук оттам и си замина.
Заедно с него ядеше и двойка гарвани гробари.
Това са много нахални и умни птици, може би едни от най-разпространените в цял свят, точно защото се възползват от възможностите за храна, когато им се предоставят.
Докато чакахме кучето и гарваните да се нахранят, успяхме да видим млади елени лопатари ( е, предпочитах по-възрастни, с хубаво оформени рога, но и на младите се зарадвах).
Бяха на отсрещния хълм, в близост до ловно стопанство Студен кладенец.
Доста след като кучето се нахрани и си замина, страхливите лешояди започнаха отново да кръжат над труповете и да се подмотват.
След още един час решиха, че може би вече е време да ядат.
Накацаха на земята, посъбраха се и вероятно щяха да се приближат до труповете, за да започнат пиршеството, но отнякъде в далечината се чу човешки глас.
По-точно един овчар псуваше по стадото си.
Беше толкова далече, че не можех да различа псувните.
Но това беше достатъчна аларма за глупавите лешояди и те се изнесоха моментално от мястото.
Явно днес нямаше повече да се престрашат да ядат.
На следващия ден, евентуално пак щяха да пробват.
Като гледах смотаното им поведение, направо се учудих как изобщо са оцелели.
Може би, ако не ги подхванваха с тонове храна годишно, щяха да се затрият като вид.
Та ако някой се чуди за олицетворение на думата "смотан", то това определено е лешоядът.
Тръгнахме обратно по дългият път към София.
Минахме през Хасково и ми направи впечатление, че е много уреден и чист град.
Видях отдалече статуята на дева Мария, която се извисяваше високо над другите сгради.
На магистралата спряхме да ядем в "Хепи".
Другите искаха, аз реших този път да не протестирам, макар че един от принципите ми е да не ям в най-отвратителното заведение за бързо хранене в България, държано от варненски мутри.
Е, направих този огромен компромис, след което съжалих.
Вкусът на храната беше повече от отвратителен.
Съвсем нормално, като се има предвид гореказаното за заведението, но като добавим и факта, че пет дни бях яла екологично чиста и истинска храна в Родопите, онова нещо в "Хепи" трудно можеше да се преглътне.
Като изключим завършека на тура и досадният птичар, който беше с нас, всичко друго ми хареса.
Най-вече защото вече знам къде живеят мечките, как се казват и къде да ги намеря и съм твърдо амбицирана напролет да ги причаквам в гората като се събудят от зимния сън и са много гладни.
Тогава няма начин да не налетят на царевицата в бойлера.
А аз ще бъда там и ще ги чакам.

И накрая един съвет, който научих от ловците:
- Какво се прави като видиш мечка?
- Е, как какво, бягаш към реката.
- Защо пък към реката?
- За да се измиеш!

на път за мечките

укритието

перфектен камуфлаж

и чакането започва

Мишелов

в очакване на скалолазката

Триградските скали

Силивряк или Орфеево цвете

Триградско ждрело

чакане на скалолазката

Най-накрая - скалолазката в цялата си прелест!

този симпатичен дребосък орилича на роднина на колибрито

баба меца в пещерата

поредната "лековита" локва

трябва да достигнем светлината

приближаваме се

а някои вечно си живеят в мрак...

достигнахме светлината

Планински певец

не го чух да пее, но предполагам, че пее добре

Сойка

Родопска овца

Родопски пейзаж

Ливадарче

любопитно ливадарче

самотният чайник

Американска пъстърва

тепавицата

старата мелница

старата мелница

мммм

моята супер дупер Родопска четка!

пъстървата, която чака да бъде изядена...

меча маркировка

следи

следите ни водят

бамбитата

палавите бамбита

майка глиганка с малките глиганчета

пататник

най-вкусният козунак!

ммммарудник с боровинки

водният изход на Дяволското гърло

на разходка за птички

дебел и сладък

Червеноопашка

Червеногръдка

бяла стърчиопашка

бяла стърчиопашка

Смилянски боб!

произведен в България

гадните камиони за дърва

изсичаме вековни дървета

гледката от терасата на хотела

отново чакаме мечките

Бамби

риба в пергамент

над с. Буйново

мишелов

р. Буйновска

черни щъркели

щъркели в полет

възрастен черен щъркел

страхотна птица!

младеж

с. Буйново

водният кос

водният кос ловува

катерицата, която за малко не се сблъска с него

Буйновска река

Буйновска река

водният кос

пухчо

голям сладур!

кът за отдих

рампата на Орлово око

рибкаа

Девин

някакъв скакалец си носи яйцата

дива коза

тази направо в мен гледаше

и преживяше

много симпатични антилопки

най-вкусният подарък!

снимки от фотокапаните

семейство глигани

Мечо яде легнал по корем

изглежда много доволен

"ем си лежим, ем си папам..."

"...и от време на време се изправям, за да слегне храната"

" и пак лягам да папам"

"Аз съм толкова силен, че мога да бутам цял бойлер с една лапа!"

"Наблюдателен съм и виждам, че ме снимате тайно!"

"Небрежно ще се завъртя и в профил"

съседа на Мечо - Язовеца

Широка лъка

интересен ресторант в Кърджали

Родопски бакета

един от спомените за соц-а

Източни Родопи

белоглав лешояд

р. Арда

една от най-некрасивите птици, която съм виждала...

още лешояди

намерих си по-красиво нещо за наблюдение през тръбата

сокол скитник

р. Арда

кавърма по Маджарски

яз. Студен кладенец

млади лопатари

този ще стане величествен елен (ако не го застрелят преди това)

кучето и гарванът гробар подяждат лешоядите

докато смотльовците седат и гледат...

явно няма гладни

не е лесно да си лешояд

това, което остава след лешоядите

15.10.2012 г.

Забележка:Внимание!Всякакво съвпадение на реално съществуващи имена,лица и събития е напълно случайно!Моля това да се има в предвид от всички читатели на разказа!

Бел.ред:Запазен е оригиналният правопис и съдържание на писмото!